Определение № 469 от 27.01.2026, Окръжен съд - Варна

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 469 гр. Варна, 27.01.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, V СЪСТАВ ТО, в закрито заседание на двадесет и седми януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Галина Чавдарова

Членове:

Ралица Ц. Райкова

Ралица Каменова като разгледа докладваното от Галина Чавдарова Въззивно частно гражданско дело № 20263100500112 по описа за 2026 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.278 и сл. от ГПК.

Образувано е по частна жалба, подадена от АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ ЕАД, ЕИК 203670940, със седалище гр.София, срещу определение №17119/08.12.2025г., постановено по гр.д.№14571/2023г. на ВРС, с което е оставено без уважение искането на жалбоподателя за изменение на решение №3552/13.10.25г. по гр.д.№14571/23г. на ВРС в частта за разноските.

В частната жалба се твърди неправилност и незаконосъобразност на обжалваното определение. Излага доводи, че присъденият адвокатски хонорар не е съобразен с фактическата и правна сложност на делото предвид еднозначната съдебна практика по идентични дела. Позовавайки се на съдебна практика и на решение на СЕС от 25.01.24г. счита, че съдът не е обвързан с Наредбата за минималните размери на адв.възнаграждения, а същите служели единствено като ориентир. Счита, че присъдените разноски се явяват прекомерни и делото не се отличавало с правна и фактическа сложност. Моли да се отмени определението.

В срока по чл.276, ал.1 ГПК от насрещната страна Н. К. Н., чрез адв.Г.М., е постъпил отговор на частната жалба, с който счита същата за неоснователна.

Съдът намира, че жалбата е подадена от легитимирана страна, чрез надлежен пълномощник, срещу акт, който подлежи на обжалване и в законовия срок за това, поради което и същата се явява процесуално допустима.

Разгледана по същество съдът намира жалбата за неоснователна по следните съображения:

С решение №3552/13.10.25г. по гр.д.№14571/23г. на ВРС са отхвърлени предявените от АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ ЕАД 1 искове с правно основание чл.422 ГПК за установяване дължимостта на следните суми: 20089,63лв – главница по договор за потр.кредит №**********************.; 577,66лв- договорна лихва и 2114,10лв – обезщетение за забава. Със същото решение ищецът е осъден да заплати на адв.Г.М. сумата от 2700лв, представляваща адв.възнаграждение за осъществена безплатна пр.помощ.

В срока по чл.248 ГПК от ищеца е постъпила молба с правно основание чл.248, ал.1 ГПК за изменение на решението в частта за разноските като същите бъдат намалени.

С обжалваното определение №17119/08.12.2025г., постановено по реда на чл.248 ГПК, съдът е оставил искането без уважение.

Видно от материалите по гр.д.№14571/23г. съгласно приложена декларация от ответника е уговорено осъществяването на безплатно процес.представителство от адв.М. на основание чл.38, ал.1, т.2 от ЗА. С оглед на това и доколкото е направено искане за присъждане на адв.възнаграждение съдът намира, че в полза на осъществилия процесуално представителство адвокат следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение за исковото производство.

Безспорно е, че в хипотезата на чл.38 от ЗАдв. дължимото адв.възнаграждение се определя от съда. В тази връзка настоящият състав съобразява, че с Решение на СЕС от 25.01.24г. по дело С-438/22 е прието, че чл.101, параграф 1 ДФЕС във връзка с чл.4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта" по смисъла на тази разпоредба. Прието е още, че чл.101, параграф 2 ДФЕС във връзка с чл.4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по чл.101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. С оглед на така даденото разрешение с решението на СЕС, което съобразно чл.633 ГПК е задължително за всички съдилища, следва, че съдът не е императивно обвързан в преценката си за размера на подлежащите на възстановяване разноски за адвокатско възнаграждение на страната, в чиято полза е разрешен спорът, вкл. и в хипотезата на чл.38 ЗАдв, с фиксираните в Наредба №1/09.07.04г. минимални размери на адв.възнаграждения, и може да определи възнаграждение и в по-нисък размер. Съгласно преобладаващата съдебна практика нормите от наредбата могат да служат единствено като ориентир при служебното определяне на възнаграждения, като преценката на съда се формира с оглед вида на спора, материалния интерес, вида и количеството на извършената работа и преди всичко – фактическата и правна сложност на делото.

Действително в случая се касае за потребителски спор, който се характеризира с типичните за потребителските спорове възражения и 2 наличието на многобройна и постоянна съдебна практика по идентични дела.

Въпреки това съдът отчита, че съдебното производство се е развило с провеждането на множество съдебни заседания и събирането както на писмени доказателства, така и на няколко експертизи. Същевременно защитата на ответника се изразява не само в подаване на отговор, но и в осъществяване на процес.представителство в проведените с.з. чрез лично явяване на адвоката и съответно изготвяне на писмена защита. Съобразявайки тези обстоятелства, материалния интерес по делото и положените от процесуалния представител правни усилия във връзка с осъществяване на защитата на ответника, обстоятелството, че адвокатският труд е висококвалифициран и следва да бъде справедливо овъзмезден, въззивният съд намира, че определеният от ВРС размер на дължимото адвокатско възнаграждение от 2700лв се явява справедливо, обосновано и съответно на осъщественото процесуално представителство. Ето защо обжалваното определение като правилно следва да бъде потвърдено.

Водим от горното, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА

Определение

№17119/08.12.2025г., постановено по гр.д. №14571/2023г. на ВРС.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО подлежи на обжалване пред ВКС в едноседмичен срок от връчването му на страните.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

3