Определение № 389 от 04.06.2024, Окръжен съд - Шумен

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 389 гр. Шумен, 04.06.2024 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ШУМЕН, СЪСТАВ II, в закрито заседание на четвърти юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Азадухи Ов. Карагьозян

Членове:

Теодора Енч. Димитрова

Теодора Р. Йорданова-Момова като разгледа докладваното от Азадухи Ов. Карагьозян Въззивно частно гражданско дело № 20243600500223 по описа за 2024 година

Постъпила е частна жалба вх.№2869/17.04.2024г. , подадена от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД гр. София, представлявано от изп.директор Ю.Х.Ю. действащо чрез процесуалния си представител юрисконсулт И.Н. , против разпореждане №730/4.04.2024г. по ч.гр.д.№383/2024г. по описа на РС – Нови пазар , с което е отхвърлено частично заявлението на жалбоподателя за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК, срещу длъжника Е. М. Ю. за следните суми: частично за главница за разликата над сумата от 93,57 лв. до поисканите 941,89 лв.; 177,37 лв. договорна лихва за периода от 25.01.2023 г. до 25.10.2023 г.; 1060,40 лв. – суми за допълнителни услуги по договор за допълнителни услуги за периода от 25.01.2023 г. до 25.10.2023 г.; 132,14 лв. лихва за забава по договор за заем за периода от 26.01.2023 г. до подаване на заявлението в съда – 23.02.2024 г.

Жалбоподателят счита разпореждането за неправилно и незаконосъобразно по изложените в частната жалба съображения.

Предвид изложеното моли съда да отмени разпореждането в обжалваната част и да се произнесе по същество на въпроса.

Частната жалба е подадена в срок, от надлежна страна, против подлежащ на обжалване акт, поради което се явява процесуално допустима.

След като се запозна с доказателствата по делото, съдът я намира за неоснователна, поради следното:

Ч.гр.д.№383/2024г. по описа на РС – Нови пазар е образувано по заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл.410 ГПК, депозирано от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, гр. София, против Е. М. Ю. , за парично вземане, произтичащо от Договор за заем

Microcredit

№ 903200097120/13.04.2022 г. и Договор за допълнителни услуги към договора за заем Microcredit № 9032-00097120 от 13.04.2022 год., сключен между „Микро Кредит“ АД и Е. М. Ю.. В 1 заявлението е посочено, че вземанията по двата договора са прехвърлени в полза на „Агенция за събиране на вземания“ ООД /правоприемник на който е „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД/, по силата на Приложение № 01 от 22.05.2023 г. към Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания от 30.03.2023 г. Паричното вземане е за : 941.89 главница; 177,37 лв. договорна лихва за периода от 25.01.2023 г. до 25.10.2023 г.; 1060,40 лв. – суми за допълнителни услуги по договор за допълнителни услуги за периода от 25.01.2023 г. до 25.10.2023 г.; 132,14 лв. лихва за забава по договор за заем за периода от 26.01.2023 г. до подаване на заявлението в съда – 23.02.2024 г., ведно със законната лихва от завеждане на заявлението – 23.02.2024г. до окончателното изплащане на вземането , както и разноски по заповедното производство.

С разпореждане заповедният съд е дал конкретни указания към заявителя да уточни претенциите си като посочи вида и размера на извършените от длъжника плащания по договора за заем и по договора за допълнителни услуги по всяко от претендираните от него вземания.

В изпълнение на указанията е депозирана молба с която заявителят не е изпълнил указанията.

С разпореждане №730/4.04.2024г. по ч.гр.д.№383/2024г. по описа на РС – Нови пазар , съдът е отхвърлил частично заявлението на жалбоподателя за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК, срещу длъжника Е. М. Ю. за следните суми: частично за главница за разликата над сумата от 93,57 лв. до поисканите 941,89 лв.; 177,37 лв. договорна лихва за периода от 25.01.2023 г. до 25.10.2023 г.; 1060,40 лв. – суми за допълнителни услуги по договор за допълнителни услуги за периода от 25.01.2023 г. до 25.10.2023 г.; 132,14 лв. лихва за забава по договор за заем за периода от 26.01.2023 г. до подаване на заявлението в съда – 23.02.2024 г.

Издадена е заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК №204/28.03.2024г. за следните суми: 93.57лв. главница, ведно със законната лихва считано от до изплащане на вземането ,държавна такса в размер на 1.87лв. и 2.02лв. юрисконсултско възнаграждение.

Съгласно чл.411, ал.2, т.1 ГПК съдът не издава заповед за изпълнение, когато искането е в противоречие със закона или с добрите нрави, а съгласно т.3, на чл.411, ал.2 /нова - ДВ бр.100/2019 г./ заповедният съд е задължен да следи и за наличието на неравноправни клаузи, когато искането на заявителя произтича от потребителски договор, какъвто е настоящият случай. С оглед качеството на заемателя, е налице договор с потребител по смисъла на пар.13 от ДР на ЗЗП, по отношение на който намират приложение съответно разпоредбите на ЗПК. Съгласно чл.24 ЗПК за договора за потребителски кредит се прилага и чл.143-148 от ЗЗП, като неравноправна клауза в договор, сключван с потребител, е уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. В чл.143, ал. 2 ЗЗП са посочени 20 хипотези, при наличието на една от които би могло да се приеме, че е налице неравноправна клауза.

Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл.

2

11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20, ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 договорът за потребителски кредит е недействителен. Последиците от тази недействителност са уредени в чл. 23 от ЗПК, а именно когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, отговорността на заемателя не отпада изцяло, като той дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и заплащане на лихви и другите разходи.

Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, договорът за потребителски кредит трябва да съдържа информация за годишния процент на разходите (ГПР) и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочват взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите.

В настоящия случай след изследване на съдържанието на договора, съдът намира, че договорът за потребителски кредит е недействителен, поради неспазване на императивните изисквания, залегнали в чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Така, в процесния договор са посочени само абсолютните стойности на лихвения процент по заема и ГПР. Липсва обаче ясно разписана методика на формиране годишния процент на разходите по кредита (кои компоненти точно са включени в него и как се формира посочения в договора ГПР от 49.93 %). В този порядък следва да се посочи, че съобразно разпоредите на ЗПК, Годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Тоест, в посочената величина, бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които длъжникът ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. В конкретния случай, в процесния договор за кредит, яснота досежно посочените обстоятелства липсва. Следва да се посочи, че ГПР е величина, чийто алгоритъм е императивно заложен в ЗПК и приемането на методика, налагаща изчисляване на разходите по кредита по начин, различен от законовия е недопустимо. Тези съставни елементи обаче, както бе посочено и по- горе остават неизвестни и на практика, така се създават предпоставки кредиторът да ги кумулира, завишавайки цената на ресурса. Не става ясно, какво се включва в общите разходи за потребителя, настоящи или бъдещи, доколкото между страните е сключен и договор за допълнителни услуги и по него той дължи още сумата от 1908.72лв.

По този начин не става ясно по какъв начин е формиран посоченият ГПР.Ето защо са неясни, както компонентите, така и математическият алгоритъм, по който се формира годишното оскъпяване на заема. След като кредиторът, при формиране цената на предоставения от него финансов ресурс, задава допълнителни компоненти, които го оскъпяват, то следва ясно да посочи какво точно е включено в тях.

Също така в разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК е предвидено, че: "Годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България". Цитираният законов текст е насочен към избягване на възлагането на 3 несъразмерни тежести върху икономически по-слабата страна, а именно потребителя, от страна на търговеца, който има възможност да се възползва от по-неблагоприятното положение на кредитополучателя. За да възприеме като законов критерий ГПР, законодателят е отчел, че размерът на договорената възнаградителна лихва за предоставяне на средства на потребителя, не винаги е меродавен, защото към него може да се насложат допълнителни разходи като такси, комисиони, други разноски и те на практика да увеличат кредитната тежест за кредитополучателя. Ето защо, за да бъде избегната подобна злоупотреба, законодателят е предвидил като критерий максимален размер на ГПР, до който може да се зачете като непротиворечащо на морала и добрите нрави общото оскъпяване на кредита. Уговореното в договора за допълнителни услуги възнаграждение води до увеличение на общия разход по кредита за потребителя . В договора формално посоченият размер на ГПР е под петкратният размер , но кредитополучателя дължи и възнаграждение за допълнителни услуги в размер на 1908.72лв. , която сума като се включи като компонент на ГПР води до надвишаване на размера му посочен в чл.19 ал.4 от ЗПК .

Ето защо в случая, процесния договор за потребителски кредит, съгласно чл. 22 от ЗПК, се явява недействителен, поради което се активира правилото на чл. 23 от ЗПК, съгласно което когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, заедно с обезщетение за забава от датата на подаване на заявлението, но не дължи лихва или други разходи по кредита, тъй като при установена от съда недействителност на договор за потребителски кредит– погасителният план няма действие между страните. Ето защо, като е отхвърлил, заявлението в обжалваните му части за претендираните лихви, заповедния съд е постановил правилен съдебен акт, който следва да бъде потвърден, тъй като са налице предпоставките да се откаже издаване на заповед за изпълнение за тези претенции на заявителя.

Правилно е отхвърлено заявлението и в частта за претендираната сума от 1060,40 лв. за допълнителни услуги по договор за допълнителни услуги за периода от 25.01.2023 г. до 25.10.2023 г. С него не се предоставят на потребителя преференции, които да обосновават изискването за заплащане на възнаграждение. Видно от договора за допълнителни услуги това са: 1/посещение в къщи или на удобно място за събиране на вноска; 2/ безплатно внасяне на вноските от името и за сметка на клиента по банковата сметка на „Микро Кредит“ АД; 3/ безплатно предоговаряне и разсрочване на заема; 4/ разглеждане до минути;

5/ преференциално обслужване; 6/ право за участие в специални промоции.

Възможността на кредитора да въвежда такси извън стойността на договорения размер на заема е регламентирана в чл.10а от ЗПК и е предвидена за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит. Налице е изрична забрана съгласно сочения текст, да се изискват такси и комисионни за действия, свързани с усвояването и управлението на кредита. Съдът счита, че в случая не са налице допълнителни услуги по смисъла на чл.10а, ал.1 ЗПК. Допълнителни са тези услуги, които са извън основната престация на заемодателя, съдържаща се в облигационното отношение възникнало в резултат на договора, а именно отпускане на заема и неговото 4 администриране. Посочените услуги са свързани с управлението на кредита. Следователно клаузата заобикаля изискванията на чл.10а, ал.1 и ал.2 ЗПК, поради което е нищожна съгласно чл.21, ал.1 ЗПК. Същите не представляват реално предоставени допълнителни възможности или преференциални условия, от които кредитополучателят да може да се възползва и да носят допълнителни ползи за него. С оглед горното е налице хипотезата по чл.411, ал.2, т.2 ГПК. Също така принципът на добросъвестност и справедливост при договарянето, залегнал и в разпоредбата на чл. 10, ал. 4 от ЗПК, изисква потребителят да заплати такса за реалното ползване на определена услуга, а не за хипотетично ползване на такава, като размерът и действието за което се събират такси, трябва да са ясно и точно определени в договора, а в процесния случай не е посочено за всяка една от шестте услуги какъв е размерът на дължимата такса в рамките на общото възнаграждение за закупен пакет допълнителни услуги, поради което настоящата инстанция намира, че искането досежно възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги се основава на неравноправни клаузи и правилно на осн. чл. 411, ал. 2, т. 3 от ГПК заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК и в тази му част е отхвърлено от първоинстанционния съд.

Разпечатката съдържа 31 от 45 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/9103b21d-2bd8-4ce7-b7ca-78158001da84