Решение № 516 от 10.03.2021, Окръжен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 516 гр. Варна , 10.03.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, I СЪСТАВ в публично заседание на десети февруари, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател:

Членове:

Марин Г. Маринов

Елина П. Карагьозова

Ралица Ц. Костадинова при участието на секретаря Христина З. Атанасова като разгледа докладваното от Марин Г. Маринов Въззивно гражданско дело № 20203100502646 по описа за 2020 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба вх. №31613/28.05.2020 г. на И. М. И. и И. И. И., двамата от гр. Варна, чрез пълномощника им адв. В.Ц., против решение №1521/19.03.2020 г., постановено по гр. дело № 16957/2018 г. на ВРС, 31-ви състав, с което „Обединена българска банка“ АД, ЕИК 000694959, със седалище и адрес на управление гр. София, бул. “Витоша“ №89б, е осъдена да заплати на И. М. И., ЕГН **********, от гр. Варна, ул. „Петко Каравелов“ № 38, сумата от 498.70 лв., заедно със законната лихва от датата на сезиране на съда - 12.10.2018 г. до окончателното изплащане на сумата.

Жалбата е за частите от решението, в които е отхвърлен искът за разликата над 498.70 лв., до претендираните 16 885.72 лв., представляващи вреди от неизпълнение на договорно задължение по чл. 17 от договор за кредит от 28.01.2006 г., сключен между ответника и наследодателката на ищеца, както и в частта на отхвърления иск на И. И. И., ЕГН **********, от гр.Варна, ул.

„Петко Каравелов“ № 38 срещу „Обединена българска банка“ АД, ЕИК 000694959 за заплащане на сумата от 10 509 лв., търсена като вреди от неизпълнение на договорно задължение по чл. 17 от договор за кредит от 1

28.01.2006 г., сключен между ответника и наследодателката на ищцата.

В жалбата си въззивниците И. М. И. и И. И. И. излагат становище за недопустимост, неправилност и необоснованост на обжалваното съдебно решение, като постановено в нарушение на материалния закон и процесуалните правила. Оспорват решаващия извод на съда за недължимост на претендираното обезщетение за договорно неизпълнение, макар да е прието, че такова е налице, доколкото банката не е изпълнила задължението си по чл. 17 от процесния договор за кредит, сключен между нея и наследодателката на ищците В.Д. И., да сключи за своя сметка и в своя полза застраховка „Живот“ за починалата наследодателка, като за ищците настъпили имуществени вреди, изразяващи се в непогасени от застрахователното обезщетение вноски по кредита. По силата на настъпилото универсално правоприемство вследствие наследяването, задължението за погасяване на остатъка от кредита след смъртта на наследодателката им възникнало за ищците, като дългът бил погасен в цялост. Неправилно, обаче районният съд приел, че само защото част от плащанията по кредита били извършени от трети лица, за които не можело да се установи в каква връзка се намирали с ищците, не можела да се установи и вреда за последните, респ. в какъв размер е тя за всеки от двамата ищци. Така, след като искът бил установен по своето основание, недопустимо било съдът да го отхвърли, поради невъзможност да установи неговия размер.

Твърди се от жалбоподателите, че в мотивите на обжалвания акт съдът е приел, че са налице всички необходими елементи от фактическия състав на договорната отговорност, а и същите били установени с влязло в сила Решение № 6653/04.10.2017 г. по гр.д. № 6701/2016 г. по описа на СГС, с което бил уважен искът срещу „Обединена българска банка“ АД на жалбоподателя И.И. за заплащане на обезщетение в размер на 14 767.99 лв. за претърпени от него вреди от договорно неизпълнение на задължение по чл.

17, ал. 2 от договор за кредит от 28.01.2006 г., сключен между банката и неговата наследодателка В.Д. И., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 11.12.2014 г. до окончателното изплащане на задължението, както и на основание чл. 86 ЗЗД сумата от 154.23 лв. – лихва за забава в периода 13.10.2013 г. – 03.12.2014 г. върху обезщетението, предявен като частичен, при пълен заявен размер от 771.17 лв. Претендират, че влезлият в сила акт на 2

СГС обвързва страните със сила на пресъдено нещо относно изводите на съда за съществуването на всички елементи от правопораждащия спорното право факт а именно: договора за кредит; неизпълнението от страна на ответника на договорното му задължението по чл. 17, ал.2 от договора; смъртта на В.Д. И. и настъпилото правоприемство по договора по отношение на наследниците на кредитополучателя; наличието на основание за ангажиране договорната отговорност на ответника да възстанови всички извършени разходи по погасяване на задължението съобразно наследствените квоти на наследниците, заплатили оставащите след смъртта на наследодателката им вноски.

Сочи се също, че изложените факти били общи за двамата ищци, в качеството им на обикновени другари, поради което и изводите на съда, основани на тези факти, следвало да бъдат еднакви за двамата ищци. Твърди се за безспорно установено задължението на И.И. по процесния договор в размер на 16 885.72 лв., съответно на И.И. - в размер на 10 509 лв., също и погасяването му, което било видно и от приетото заключение по проведената ССчЕ.

Жалбоподателите сочат за ирелевантно обстоятелството кого банката ответник е вписала като фактически платец на задълженията, тъй като тяхната стойност се определяла от наследствените квоти на наследниците на кредитополучателката, а вътрешните им отношения с фактическите платци не попадали в предмета на доказване, щом като е прието, че плащанията са извършени изцяло в полза и за сметка на ищците. Като се позовават на правилото на чл. 73 ЗЗД претендират, че за кредитора е без значение кой ще изпълни, а изследването на вътрешните отношения между задълженото лице и фактическия платец освен неотносимо към основателността на иска и размера на вредата, съставлявало и нарушение на съдопроизводствените правила. Твърдят, че с отговора на исковата молба, ответникът не е релевирал възражение, че ищците не били заплащали лично задълженията си по кредита, а единствено бил поставен въпрос към допълнителната ССчЕ да посочи каква част от постъпилите вноски ищците внесли лично, но посоченото не можело да се приеме за равнозначно на своевременно релевирано възражение. Поради това и ищците се противопоставили на допускането на посочения въпрос.

Излагат, че изпълнението от третото лице погасява вземането на кредитора и 3 освобождава длъжника, така както, ако самият длъжник би изпълнил, щом като плащането се извършва за сметка и в интерес на длъжника, независимо дали става дума за поръчка или гестия. Също така в последното по делото о.с.з. ищците поискали да се разпитат фактическите наредители, които били близки на ищците и внасяли сумите от тяхно име и за тяхна сметка, но с предоставени от ищците финансови средства, поради фактическата им невъзможност да осъществят плащанията, но искането било оставено без уважение. Така съдът лишил ищците от възможност за установяване на вътрешните им отношения с фактическите платци, като впоследствие отхвърлил исковете единствено по тези съображения. Вместо да съобрази заключението по ССчЕ досежно точния размер на задължението на всеки от двамата ищци и стойността на погасените вноски, съдът основал решаващия си извод на записванията в собствената счетоводна система на ответника. На следващо място, именно поради липсата на изрично възражение на ответника, ищците били лишени от възможността да проведат насрещно доказване, тъй като в доклада по делото не била разпределена тежест на доказване за ищците да установят, че лично са извършили плащанията, нито пък да установяват вътрешните си отношения с вписаните фактически платци на дълга.

Жалбоподателите обосновават самостоятелен извод за дължимост на претендираното обезщетение, като се позовават на разпоредбата на чл. 17, ал.4 от процесния договор, съгласно която в случай, че всички дължими на банката суми бъдат изцяло погасени, остатъкът от застрахователните обезщетения остава в полза на следващия бенефициер, посочен в застрахователните полици, или в полза на застрахования или неговите наследници. Сочат, че доколкото полица не е сключена по вина на банката, следващи бенефициери могат да бъдат единствено наследниците на жалбоподателката. В тази връзка считат, че размерът на вредите би бил аналогичен, независимо дали застрахователното обезщетение би било заплатено за покриване на дълга на кредита или като дължим остатък от обезщетението на наследниците по смисъла на чл. 17, ал.4 от договора.

Накрая, на база приетото от първоинстанционния съд разрешение, че следва да бъдат репарирани единствено заплатените лично от И.И. вноски, се излага становище за наличие на неоснователно обогатяване на банката за сметка на третите лица – фактически платци на вноски. Оспорват се и 4 единствените релевирани своевременно възражения на ответника за погасяване по давност на претенцията за периода 2013 г. – 2015 г., поради характера на плащанията като периодични, както и за неоснователност на претенцията за законна лихва предвид липсата на покана. Като се позовават на конкретни решения на ВКС обосновават извод, че плащанията по договора за кредит, макар да се извършват по предварително определен погасителен план не представляват периодично плащане по см. на чл. 111, б. „в“ ЗЗД. По отношение на законната лихва за забава и като сочат, че съгласно чл. 17, ал.3 от процесния договор, банката е следвало да сключи застраховката в срок до един месец след усвояване на средствата по кредита, претендират дължимост от изтичане на едномесечния срок.

По изложените съображения, молят за отмяна на решението в отхвърлителната му част, за уважаване на исковете изцяло, както и за присъждане на сторените пред двете инстанции разноски.

Въззиваемата страна „Обединена българска банка“ АД, представлявана от юриск. В.Д., в депозирания в срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК отговор оспорва подадената въззивна жалба като неоснователна и необоснована.

Твърденията за обхващане на спорното право от силата на пресъдено нещо по влязлото в сила решение на СГС, намира за несъстоятелни, доколкото решеният от другия съд спор касаел претенция за пропуснати ползи, която била отхвърлена като недоказана, а не за претърпени вреди, каквато била заявена в настоящия случай. Също така оспорва твърденията на жалбоподателите за настъпили за тях имуществени вреди предвид плащането на вноските от трети лица, независимо, че погасявали чужд дълг. Сочи също, че в последното по делото открито съдебно заседание не било направено доказателствено искане за допускане до разпит на лицата – вносители на сумите, нито пък били релевирани възражения спрямо приетото по делото заключение по ССчЕ. Моли за потвърждаване на обжалваното решение в отхвърлителната му част и присъждане на разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е депозирана и насрещна въззивна жалба вх. № 40794/25.06.2020 г. на „Обединена българска банка“ АД, гр. София, подадена чрез пълномощника юрикс. В.Д., в частта на първоинстанционното решение, с която въззиваемата страна е осъдена да заплати на И. М. И., ЕГН 5

**********, сумата от 498.70 лв., заедно със законната лихва от датата на сезиране на съда - 12.10.2018 г. до окончателното изплащане на сумата.

Излагат се доводи, свързани със задължението на наследниците за заплащане на сумите по кредита, независимо от сключването на застрахователния договор от страна на банката. Сочи се също, че процесният кредит е бил използван за нуждите на семейството, следователно задължението за погасяването му е и на преживелия съпруг, но не в качеството му на наследник, а на собствено основание, като солидарно задължено по кредита лице. Моли за отмяна на решението в частта, с която е осъдена банката да заплати на И. М. И. сумата в размер на 498.70 лв., както и за присъждане на разноски.

В срока по чл. 263, ал. 3 ГПК, И. М. И., чрез пълномощника си адв.

В.Ц., депозира писмен отговор, с който оспорва насрещната въззивната жалба като неоснователна и твърди, че като се отчита формиралата се сила на пресъдено нещо по предявения по-рано частичен иск, всички изложени в нея доводи досежно съществуването на елементите от фактическия състав на спорното право се явяват недопустими. Акцентира върху причинната връзка между неизпълнението на договорното задължение на банката за сключване на застраховката и настъпилите вреди. Искането е за потвърждаване на решението в частта, с която е уважен предявеният иск и за присъждане на разноски.