Решение № 170 от 09.03.2026, Районен съд - Шумен

РЕШЕНИЕ

№ 170 гр. Шумен, 09.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ШУМЕН, IV-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Людмила Д. Григорова-Митева като разгледа докладваното от Людмила Д. Григорова-Митева Гражданско дело № 20253630102883 по описа за 2025 година

Предявени са обективно съединени установителни искове, с правно основание чл.439 от ГПК.

В исковата си молба, ищецът В. Т. Р., ЕГН **********, с адрес: ***, със съдебен адрес: ***, чрез адв. Д.С. от ШАК, излага, че по силата на договор за цесия, ответникът „ЕОС МАТРИКС“ ЕООД, ЕИК 131001375, със седалище и адрес на управление: ***, представлявано от Р.И.М. – Т.а и Т.И.В. в качеството им на управители, действащи заедно и поотделно, е закупил вземания, основаващи се на сключени между него и „Банка Пиреос България“ АД, и Стопанска и Инвестиционна Банка“ АД договори за кредит. Ищецът бил изпратил Заявление №1/14.08.2025 г. до ответното дружество, с което обективирал възражение за погасяване на горепосочените вземания по давност, което възражение не било прието. Отговорът на дружеството бил, че подобно възражение ищецът следвало да направи пред гражданския съд.

Поради изложеното, моли съда да постанови решение, по силата на което да се признае за установено, че ищецът не дължи на ответника сума в размер 1 250.00 лева, представляваща част от претенция, цялата в размер на 13 113, 50 лева, представляваща вземане възникнало в полза на „Банка Пиреос България“ АД въз основа на договор за кредит от 16.09.2008 г., което вземане е прехвърлено на ответното дружество по силата на договор за цесия от 30.06.2016 г., както и, че не дължи сума в размер на 1 250.00 лева, 1 представляваща част от претенция, цялата в размер на 16 400, 22 лева, представляваща вземане възникнало в полза на „Стопанска и Инвестиционна Банка“ АД въз основа на договор за кредит от 02.09.2008 г., което вземане е прехвърлено на ответното дружество по силата на договор за цесия от 28.09.2012 г., поради погасяване на вземанията по давност. Претендира и разноски.

В хода на делото поддържа претенциите си.

В законния едномесечен срок, предвиден в разпоредбата на чл.131 от ГПК, ответникът депозира отговор, в който заявява, че счита исковете за недопустими, сочейки аргументи. Заявява, че в случай, че съдът приеме исковете за допустими, признава исковете за основателни, като моли разноските да останат в тежест на ищцовата страна.

От събраните по делото доказателства и становища на страните, преценени поотделно и в тяхната съвкупност, се установи следното от фактическа страна:

Не се спори между страните, че между ищеца и „Банка Пиреос България“ АД на 16.09.2008 г. е сключен Договор за потребителски кредит №10596/2008, по силата на който банката е предоставила на ищеца потребителски в кредит в размер на 6 500.00 лева, с насрещното задължение на ищеца да върне сумата, ведно с уговорената възнаградителна лихва посредством 120 месечни вноски. Крайният срок за погасяване на кредита е бил на 16.09.2018 г. Не се спори, че между ищеца и „Стопанска и Инвестиционна Банка“ АД на 02.09.2008 г. е сключен Договор за потребителски кредит без поръчители, по силата на който банката е предоставила на ищеца потребителски в кредит в размер на 5 000.00 лева, с насрещното задължение на ищеца да върне сумата, ведно с уговорената възнаградителна лихва посредством 84 месечни вноски. Крайният срок за погасяване на кредита е бил на 02.09.2015 г. Горното се установява и от приетите по делото писмени доказателства. Безспорно е между страните, а се установява и от приетите по делото документи (частно заверени преписи от Договор за прехвърляне на вземания от 30.06.2016 г. и Договор за прехвърляне на парични вземания от 28.09.2012 г.), че вземанията по горепосочените договори са прехвърлени на ответното дружество.

От така изнесената фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

2

По допустимостта на исковете, съобрази следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 124, ал. 1 ГПК, всеки може да предяви иск, за да установи съществуването или несъществуването на едно субективно право, или на едно правно отношение, когато има интерес от това. В случая ищецът мотивира правния си интерес с твърдението, че ответникът извънсъдебно не признава възраженията му за погасяване правото на ответника на принудително осъществяване на вземанията по двата договора за кредит и не предприема действия по чл. 10, ал. 2 от Наредба №22/16/07.2009 г. за централния кредитен регистър за заличаване (промяна) на задълженията по договорите за кредит. По делото ищецът представи отговор на ответното дружество с изх.№ОТ-2025-00395/09.09.2025 г., с което дружеството изразява становище по повод направените от ищеца възражения за погасяване вземанията по процесните договори по давност. От този документ става ясно, че дружеството е заявило на ищеца, че решаването на този въпрос е от компетенцията на съответния граждански съд. Със същото становище ответникът признава, че в качеството си на кредитор съгласно Наредба №22/16/07.2009 г. за централния кредитен регистър, ежемесечно подава информация за горните задължения.

Действително изтичането на погасителната давност няма за последица погасяването на самото вземане, а на възможността за принудителното му събиране. Субективното право продължава да съществува като естествено, но възможността за реализирането му е ограничена до доброволното му изпълнение (чл. 118 ЗЗД). На следващо място, съдът съобрази, че при разглеждания казус ответното дружество не е подало информация към Централния кредитен регистър, съгласно правомощието си по чл. 10 от Наредба № 22/16.07.2009 г. за ЦКР, въпреки изтеклата погасителна давност, което обстоятелство изрично и признава, като по този начин кредитната задлъжнялост на ищеца съществува в информационните масиви на регистъра, което от своя страна препятства получаване на кредит от банкова институция.

Поради изложеното, съдът стига до извода, че в случая за ищеца е налице правен интерес от предявяване на иск за признаване недължимост на сумите независимо от основанието за това (в случая изтекла погасителна давност). С уважаването на такъв отрицателен установителен иск се признава, че субективното право не се ползва с правна защита, т. е. с възможността за принудителното му изпълнение. Ето защо приема исковете за допустими и 3 като такива следва да бъдат разгледани по същество.

По основателността на претенцията, съобрази следното:

В разглеждания казус ищецът основава претенцията си на изтекла в негова полза погасителна давност касателно вземането на ответника.

Съгласно разпоредбата на чл.110 от ЗЗД, с изтичане на петгодишна давност се погасяват всички вземания, за които законът не предвижда по- кратък срок, като нормата на чл.111, б.”в”, предл. второ от ЗЗД, предвижда по-кратък, тригодишен давностен, срок за вземанията за наем, лихви и други периодични плащания. Според нормата на чл.120 от ЗЗД, давността не се прилага служебно. От посочените материално правни норми се стига до извода, че погасителната давност е юридически факт, който възниква след изтичане на определен в закона срок, който поражда за задълженото лице потестативното право да се позове на давността и да откаже изпълнение. Според разпоредбата на чл.114, ал.1 от ЗЗД, давността започва да тече от деня, когато вземането е станало изискуемо, като съгласно чл.116, б.”б” от ЗЗД, давността се прекъсва при предявяване на иск или възражение, или на искане за започване на помирително производство, при условие, че те са уважени, както и с предприемане на действия за принудително изпълнение. В конкретния случай безспорно се установи, че крайният падеж на вземанията по договорите за кредит е настъпил, както следва: за договора, сключен с „Банка Пиреос България“ АД- на 16.09.2018 г., а за договора, сключен със „Стопанска и Инвестиционна Банка“ АД- на 02.09.2015 г. От посочените дати вземанията по договорите са станали изцяло изискуеми, т.е. от тази дата е започнал да тече предвидения в чл.110 от ЗЗД петгодишен давностен срок. Ответникът изрично признава, че всички вземания по договорите са погасени по смисъла на разпоредбата на чл.110 от ЗЗД. Ето защо счита, че вземанията по Договор за потребителски кредит №10596/2008 и Договор за потребителски кредит без поръчители от 02.09.2008 г. са погасени по давност и не подлежат на принудително изпълнение, тъй като давността е изтекла на 17.09.2023 г. за първия договор и на 03.09.2020 г.- за втория.

Поради изложеното заключава, че така предявените искове са основателни и доказани, и следва да се уважат.

Относно разноските в производството, съобрази следното:

Ответникът оспори дължимостта на разноските, като заяви, че не е дал повод за завеждане на делото и признава изцяло исковете. Съдът счита това 4 възражение за неоснователно. Съгласно разпоредбата на чл.78, ал.2 от ГПК, ако ответникът с поведението си не е дал повод за завеждане на делото и ако признае иска, разноските се възлагат върху ищеца. Съдът счита, че предпоставките на цитираната разпоредба не са налице. На първо място, видно от коментирания по-горе отговор ответникът изрично е отказал да приеме възраженията на ищеца, като му е разяснил, че разглеждането на тези възражения е от компетентността на гражданския съд, т.е. счита, че поведението му е станало повод за завеждане на настоящите искове. На следващо място, с отговора си ответникът оспори допустимостта на претенциите, като единствено в условията на евентуалност заявява, че признава тяхната основателност. Тези действия съдът приема, че съставляват поведение на ответника, което е повод за предявяване на нарочен иск за признаване правото на ищеца, че вземанията на ответника по процесните договори за кредит са погасени по давност и не подлежат на принудително изпълнение. Ето защо заключава, че в случая, с оглед разпоредбата на чл.78, ал.1 от ГПК, извършените от ищеца разноски следва да се заплатят от ответника.

Ответникът направи и възражение за прекомерност на заплатения от ищеца адвокатски хонорар, което съдът счита за основателно. В случая ищецът претендира заплащане на платеното от него адвокатско възнаграждение в размер на 783.00 евро. За разглеждания казус, съобразно материалния интерес, действителната фактическа и правна сложност на делото, съдът счита, че справедлив размер на възнаграждение за процесуално представителство е сума от 400.00 евро (за двата обективно съединени иска).

За да достигне до този извод, съдът се съобрази, че по делото е проведено само едно открито съдебно заседание, в което са събрани единствено писмени доказателства. На следващо място, действителната правна сложност на делото е сравнително ниска.

Ето защо и на основание чл.78, ал.1 от ГПК, на ищеца следва да се присъдят направените по делото разноски, съразмерно уважената част от исковете в общ размер на 451, 13 евро.

Водим от горното, съдът

РЕШИ:

5

ПРИЗНАВА за установено, че В. Т. Р., ЕГН **********, с адрес: ***, със съдебен адрес: ***, чрез адв. Д.С. от ШАК, НЕ ДЪЛЖИ на „ЕОС МАТРИКС“ ЕООД, ЕИК 131001375, със седалище и адрес на управление: ***, представлявано от Р.И.М. – Т.а и Т.И.В. в качеството им на управители, действащи заедно и поотделно, сума в размер 639, 12 евро (шестстотин тридесет и девет евро и дванадесет евроцента), представляваща част от претенция, цялата в размер на 6 704, 83 евро, представляваща вземане възникнало в полза на „Банка Пиреос България“ АД въз основа на Договор за потребителски кредит №10596/16.09.2008 г., което вземане е прехвърлено на ответното дружество по силата на договор за цесия от 30.06.2016 г., както и, че не дължи сума в размер на 639, 12 евро (шестстотин тридесет и девет евро и дванадесет евроцента), представляваща част от претенция, цялата в размер на 8 385, 30 евро, представляваща вземане възникнало в полза на „Стопанска и Инвестиционна Банка“ АД въз основа на Договор за потребителски кредит без поръчители от 02.09.2008 г., което вземане е прехвърлено на ответното дружество по силата на договор за цесия от 28.09.2012 г.,поради изтичане на предвидената в закона давност, отнасяща се до възможността на кредитора принудително да осъществи вземанията си.