Решение № 87 от 30.05.2025, Районен съд - Мадан

РЕШЕНИЕ

№ 87 гр. гр.Мадан, 30.05.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – МАДАН в публично заседание на двадесети май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Димитър Ив. Стратиев при участието на секретаря Милка Ас. М.а като разгледа докладваното от Димитър Ив. Стратиев Гражданско дело № 20255430100018 по описа за 2025 година

Съдът е сезиран с искова молба от С. Г. В., ЕГН: **********, адрес:

**********, чрез пълномощника адв. Н. М. – М. против „**********“ АД, ЕИК:*******, със седалище и адрес на управление: гр. С., р-н “*****“, ж.к.

“******“, ул.“*******“ № *, бл. *, ет. *, представлявано от изпълнителния директор Ц. П. К., с която е предявен иск за признаване за установено в отношенията между страните, че сключеният между тях Договор за кредит „*****“ от ****г. е нищожен на основание осн. чл. 26, ал. 1 от ЗЗД вр. чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

В исковата молба се твърди, че на **** г. ищцата е сключила с „***“ АД Договор за кредит „*****“ при ГПР 46.18 % и ГЛП 43.20%. С подписването на процесният договор „****” ООД се задължило да предостави на ищцата револвиращ кредит в максимален размер на 300.00 лева, под формата на разрешен кредитен лимит, който се усвоявал чрез международна платежна карта ***** а Кредитополучателят се задължавал да го ползва и върне съгласно условията на сключения договор. С разпоредбата на чл. 3, ал. 1 от договора била предоставена субективната възможност на Кредитополучателя по всяко време да усвоявал суми до максималния размер на кредитния лимит.

В тази връзка настъпването на падежа, съобразно чл. 3, ал. 2 от договора зависел изцяло от поведението на Кредитополучателя - би настъпил единствено в случай, че същият усвоил част или в цялост максималния кредитен лимит. Кредитополучателят можел да усвои изцяло максималния размер на кредита, веднага след активиране на картата и влизане в сила на договора за кредит, което съставлявало изпълнение на задължението на Кредитодателя да предоставел заемната сума. Върху усвоения размер на кредита, Кредитополучателят дължал дневен лихвен процент в размер на 0.12%, инкорпориран в сключения договор, представляващ договорна лихва.

1

В чл. 15.(1) от договора за кредит, кредитополучателят се задължава да предостави в срок до пет дни следните обезпечения: Едно физическо лице Поръчител, което да работи на постоянен трудов договор, брутния му размер на дохода да не е по- малък от 1500.00 лева, да работи на безсрочен договор, да е над 21 години; Банкова гаранция с бенефициер - Заемодателя;

При неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение от страна на Кредитополучателя, същият дължал на Кредитора неустойка в размер на 10% от усвоената и непогасена главница, която била включена в текущото задължение за настоящия месец. Неустойката се начислявала за всяко отделно неизпълнение на задължението - от 6-то число на месеца, в който не е погасено до 5-то число на следващия месец текущото задължение.

Разпоредбите на договора за кредит, предвиждат следното: Ако кредитополучателят не погасял текущото си задължение на посочения в договора падеж, същият бил длъжен да предостави на Кредитодателя, както обезпечение чрез поръчителство, така и да заплатял сума в размер на 15% от максималния кредитен лимит, която да послужила за частично погасяване на задължението му в три дневния срок до предоставяне на обезпечението. При забава за плащане на посочената по-горе сума в размер на 15% от максималния кредитен лимит, Заемополучателят дължал на Кредитодателят разходи за действия по събиране на задължението в размер на 2,50 лева за всеки ден до заплащане на сумите, както и такса в размер на 120 /сто и двадесет/ лева, включваща разходите на Кредитодателя за дейността на лице/служител, което осъществявало и администрирало дейността по извънсъдебно събиране на задължението на Кредитополучателя.

Ищецът счита, че не дължи изпълнение на вземанията за неустойка и за договорна лихва, тъй като те намират своето основание в нищожната кредитна сделка. Сочи, че процесният договор е нищожен поради изначалната недействителност на съществен елемент от договорното съдържание по чл. 11, ал. 1. т. 9 от ЗПК - договорната лихва, която не е породила валидни правни последици на основание на нейното противоречие с добрите нрави /чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД/, поради значителна нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение, водеща до злепоставяне на интересите на потребителя на финансовите услуги на ответника с цел извличане на собствена изгода на кредитора.

Твърди, че кредиторът не изпълнил и изискването на чл. 11, ал.1 , т. 9 от ЗПК да разпише в съдържанието на договора условията за прилагане на възнаградителната лихва. Договорът се явява нищожен и като сключен при неспазване на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, във вр. с чл. 10, ал. 1, във вр. с чл. 19, ал. 1 и ал. 2 във вр. с чл. 21 и с чл. 22 от ЗПК, тъй като е неточен и подвеждащ, защото в него не е включена скритата под формата на неустойка договорна лихва. Кредиторът не изпълнил и изискването да посочи кои компоненти формират размерът на ГПР. На собствено основание е нищожна и неустоечната клауза, която предвижда силно ограничителни условия, препятстващи изпълнението, което създава предпоставки кредиторът да получи вземането, некоректно именувано „неустойка“. Тази неустойка изначално не притежава обезпечителна и обезщетителна функции и съставлява скрито оскъпяване на кредита. По силата на чл. 22 във вр. с чл. 21 ЗПК, неизпълнението на изискванията в договорното съдържание да бъдат 2 включени точни, верни и действителни съществени елементи на договорът за потребителски кредит води до изначална недействителност на кредитната сделка с произтичащите от това последици по чл. 23 от ЗПК, а именно потребителят дължи връщане само на чистата стойност на паричния заем, но не дължи лихва и други разходи по заема. Уговорената в процесния договор възнаградителна лихва е нищожна като противоречаща на добрите нрави по чл. 26 ЗЗД, като неравноправна по смисъла на общия фактически състав на чл.

143 ЗЗП и като заобикаляща изискванията на ЗПК по смисъла на чл. 21 ЗПК.

Договорения фиксиран годишен лихвен процент в размер на 43.20 % се явява прекомерно висок, като договорката за лихва се явява нищожна поради прекомерност, тъй като надвишава трикратния размер на законната лихва.

Твърди, че максималният размер на договорната лихва (била възнаградителна или за забава) е ограничен винаги от втората хипотеза на чл.

9 на ЗПК касаеща добрите нрави. Така, според ВКС, за противоречащи на добрите нрави се считат сделки, с които неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг на материални средства на един субект за облагодетелстване на друг и пр.

Прието е, че противно на добрите нрави е да се уговаря възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва. В случая договорената възнаградителна лихва е в годишен размер 43.20%. За сравнение, законната лихва по чл. 86

ЗЗД е 10% на година. Уговорената възнаградителна лихва в процесния договор надвишава над 3 пъти законната лихва, като уговарянето на такъв висок размер на възнаградителната лихва, надхвърлящ над три пъти законната лихва за забава, се явява противно на добрите нрави, тъй като се получава неравноправно третиране на кредитополучателя като икономически по-слаб участник в оборота.

Следователно уговорката за размера на лихвата до такава степен противоречи на справедливостта, че се явява нищожна. След като тази уговорка е нищожна, кредиторът не може да я ползва за правно основание да претендира заплащането на лихвата по съдебен ред. Размерът на договорната лихва е подвеждащ, тъй като към нея би следвало да се добави уговорената по договора неустойка за подсигуряване на поръчител или банкова гаранция, която се явява скрита лихва. Сочи, че вземането за неустойка има характера на възнаградителна лихва, а не на неустойка, тъй като не притежава присъщите на неустойката и характеризиращите я като такава обезщетителна и обезпечителна функции. Кредиторът го е именувал „неустойка”, за да преодолее ограничението по чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй като съгласно чл. 19, ал. 3. т .1 ЗПК разходите за обезщетения не се вземали предвид при изчисляване на ГПР. Търговецът си е гарантирал, че ще получи това вземане срещу предоставените в заем средства чрез създадените от него предпоставки за сигурно неизпълнение на ограничителните му изисквания за осигуряване на поръчители или на банкова гаранция. Вземането се явява допълнителна и гарантирана за него икономическа облага, поради което съставлявало печалба за търговеца - скрита под формата на неустойка лихва.

Ищецът счита, че уговорената възнаградителна лихва е неравноправна по смисъла на чл. 143 ЗЗП, като сочи, че при сключване на договора потребителят не може да прецени обхвата на поетото от него задължение, тъй като същият е заблуден от търговеца, че ще дължи цена на кредита в размер на 3

43.20%. В нарушение на чл. 147. ал. 1 ЗПК на заемателят не е било оповестено по обективен и прозрачен начин, ясно и разбираемо икономическите последици от поетото от него задължение и какъв е действителният размер на възнаградителната лихва, а е бил заблуден, че нарушава договора, на което основание трябвало да престира неустойката по чл. 11.1 от процесния договор.

Според трайната съдебна практика на ВКС и СЕС, дадена клауза може да бъде определена като неравноправна, ако не е съставена на ясен и разбираем език.

Твърди, че не са изпълнени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, който регламентира, че кредиторът е следвало да включи в договорното съдържание условията за прилагането на лихвения процент. От граматическото и логическо тълкуване на този израз както в контекста на правната разпоредба на чл. 11 от ЗПК, така и в контекста на нормите, съдържащи изисквания по чл.

10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 9, се налага извода, че под „условия за прилагане“ се има предвид предварително разяснени на потребителя и съответно инкорпорирани в договора предпоставки за прилагането на лихвения процент, според които да става ясно как се начислява този процент за възнаградителна лихва: дали върху цялата сума по кредита, дали върху остатъка от главницата при отчитане на извършените погасявания от длъжника в определен срок.

Сочи, че приложения в кредитното правоотношение ГПР е подвеждащ и е различен от посочения в договора, тъй като кредиторът вписвайки в контракта ГПР от 46.18% е заблудил потребителя, като използваната заблуждаваща търговска практика е довела до неравноправност на уговорката за ГПР и е заобиколил изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК. Поради неравноправността на уговорката на ГПР и съгласно чл. 21 ЗПК клаузата за ГПР е нищожна, с произтичащите правни последици по чл. 23 ЗПК, нищожност на цялата кредитната сделка поради липса на задължителен реквизит от съдържанието на договора за потребителски кредит по чл. 11, ал.

1, т. 10 от ЗПК. По силата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Вземането по чл. 11.1 от процесния договор не съставлява неустойка, на което основание включването му в размера на ГПР не се дерогира от правилото на чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК.

Това вземане по правната си природа е печалба за кредитора, т.е. договорна лихва. Договорната лихва, като разход по кредита, съобразно повелителните изисквания на чл. 19. ал.1 ЗПК е следвало да бъде включена в размера на ГПР.

Твърди, че невярното посочване на лихвения процент по договора в размер на 43.20 % без в него да е включена скритата лихва е имало за резултат и невярно разписване на ГПР в размер на 46.18 %. Посочването в договора на по-нисък от действителния ГПР представлява невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г, ал. 4 ЗЗП във вр. с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора. Освен това, в процесния договор, кредиторът се задоволил единствено с посочването като абсолютни стойности на лихвения процент по заема и на ГПР. Липсвала обаче ясно разписана методика на формиране на годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са включени в него и как се формира посочения в договора ГПР, което от своя страна нарушава основното изискване за сключване на договора по ясен и 4 разбираем начин /чл. 10, ал. 1 ЗПК/. Във величината на ГПР, като глобален израз на всичко дължимо по кредита, е следвало по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които длъжникът ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение.