Решение № 22022 от 04.12.2024, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 22022 гр. С., 04.12.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 179 СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: ГЕРГАНА ИВ. КРАТУНКОВА при участието на секретаря РАЛИЦА ЕМ. ДИМИТРОВА като разгледа докладваното от ГЕРГАНА ИВ. КРАТУНКОВА Гражданско дело № 20241110114710 по описа за 2024 година

Ищцата А. В. К. е предявила срещу ответника „М.П.“ ООД кумулативно обективно съединени осъдителни искове, както следва: 1) на основание чл.128, т. 2 КТ за осъждане на ответното дружество да и заплати сума в размер на 12886,55лв. за периода от 15.03.2023гдо 29.02.2024г. – незаплатено трудово възнаграждение 2) на основание чл.224 КТ сумата от 1559,29лв. – обезщетение за неползван платен годишен отпуск за 2023/2024г. Предявен е и установителен иск за прогласяване на клауза на чл.19 от Трудовия договор сключен между страните за недействителна.

Ищцата твърди, че е работила при ответника на длъжност „***“ , като трудовото правоотношение е възникнало по силата на трудов договор от 01.10.2022г., при трудово възнаграждение в размер на 1997,47лв. Уговорено е и допълнително възнаграждение с постоянен характер за придобит трудов стаж и професионален отпит в размер на 0,6 %. Със Заповед №000***/29.02.2024г. трудовото правоотношение е прекратено. Ищцата посочва, че за периода от 15.03.2023г. до 29.02.2024г. работодателят не е изплащал дължимото и трудово възнаграждение в пълен размер, като и е изплатена сума в по малък от действителния.

Посочва, че и се дължи сума в размер на 12886,55лв. Отделно от това посочва, че не е ползвала платен годишен отпуск в размер на 20 работни дни. Отделно от това твърди, че клаузата от трудовия й договор, предвиждаща тримесечно предизвестие за прекратяване на трудовото правоотношение е недействителна Претендира разноски за производството.

Ответникът „М.П.“ООД в законоустановения едномесечен срок, дава становище за недопустимост и несонователност на предявените искове. Не оспорва че между страните е съществувало трудово правоотношение, което е прекратено от 29.02.2024г. Заявява, че всички дължими суми към ищцата са заплатени. Оспорва твръденията за недействителност на клазузата на чл.19 от трудовия договор. При условията на евентуалност прави възражнеие за прихващане със сумата от 2374,81лв. – представляваща обезщетение по чл.220,ал.1 КТ.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, както и доводите и възраженията на страните, намира за установено от фактическа страна следното:

Между страните няма спор, а и от представените по делото писмени доказателства се 1 установява, че на 01.10.2022 г. същите са сключили Трудов договор № *** като с него ответникът е възложил, а ищцата приела да изпълнява длъжността „***", на 8 - часов работен ден, при основно месечно трудово възнаграждение в размер на 1997,47 лв. и месторабота: ***, ***, ***

Видно от Предизвестие за прекратяване на ТПО от 04.01.2024г. ищцата е поискала то да бъде прекратено, считано от 01.03.2024г., като в същото тя е заявила, че е запозната че за неспазения срок на предизвестието ще дължи обезщетение по чл.220,ал.1 КТ.

Установява се от Заповед № 000***/29.02.2024г., че трудовото правоотношение между страните е прекратено, като е посочено, че по чл.224,ал.1 ГПК на ищцата следва да се изплати обезщетение по чл224,ал.1 КТ в размер на 268,18лв. за 6 работни дни. Отразено е в заповедта, че ищцата дължи обезщетение за неспазено предизвестние в размер на 1028,10л В приетата и неоспорена от страните ССЕ е отразено, помесечно за брутното възнаграждение на А. К. за периода януари 2023 - февруари 2024 г. на база договореното в Трудов договор № ***/ 10.10.2022 г., като e съобразен и размера на сумите за платен годишен отпуск съобразно брутното възнаграждение и броя ползван отпуск. За периода октомври - декември 2022 г. няма различие между начислените възнаграждения във фишовете за заплати и договореното в трудовия договор. От анализа на представените документи вещото лице е установило, че във фишовете за заплати от м. февруари 2023 г. на А. К. е начисляван брутен размер на възнаграждението по-нисък в сравнение с договореното в Трудов договор № ***/ 10.10.2022 г. В дружеството е налично допълнително споразумение от 31.01.2023 г., в което основното месечно възнаграждение е намалено на 710 лева, но същото не е подписано от А. К.. Вещото лице е предтавило разликата между нетния размер на изплатеното възнаграждение на К. по фишове за заплати за периода януари 2023 януари 2024 г. и нетния размер, който е определен от експерта на база договореното в Трудов договор 1 № ***/ 10.10.2022г. Общия размер на разликата е 12 291,94 лева. Отразено е в експертизата, че по Заповеди на работодателя и начислени суми за платен годишен отпуск за периода 2023-2024г. А. К. има остатък неизползван платен годишен отпуск в рзмер на 6 работни дни, 3 от които за 2023г.и 3 за 2024г. Вещото лице посочва, че във фиша за месец февруари е начислено обезщетение по чл.224,ал.1 КТ в рацмер на 268, 18 лв., в нетен размер на 241,36лв., което обезщетение не е изплатено. Вещото лице заявява, че ако се ползва за база БТВ уговорено по трудовия догонор е н размер та 574,13лв. бруто или 516,72лв. нето. Изчислено е в експертизата, че размерът на обезщетението по чл.220,ал.1 КТ като се вземе предвид договореното трудово възнаграждение в Трудов договор №***/10.10.2022г. би възлизало на 2374,81лв.

При така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното:

Иска с правно основание чл.128,т.2 КТ.

Съдебно предявеното от ищцата право произтича от обстоятелството, че страните са били в трудово правоотношение, част от чието съдържание е задължението на ответното дружество да плаща на ищеца уговорено трудово възнаграждение срещу задължението на последния да престира работна сила. При предявен иск по чл. 128 КТ в тежест на работника (служителя) е да докаже, че претендираното от него неизплатено възнаграждение действително е било уговорено с работодателя, че то е било част от съдържанието на трудовото правоотношение и, че е престирал реално уговорената работа, доколкото от тези положителни факти именно работникът черпи изгодни правни последици, а в тежест на работодателя е да докаже, че дължимото възнаграждение действително е било изплатено, Съгласно разпоредбата на чл. 128, т. 2 КТ работодателят е длъжен в установените срокове да плаща уговореното трудово възнаграждение за извършената работа.

Следователно трудовото възнаграждение се дължи срещу насрещната престация на работника да изпълнява работата, за която се е уговорил с трудовия договор, което е негово основно задължение. Същевременно разпоредбата на чл. 8, ал. 2 КТ установява оборима презумпция за добросъвестността при осъществяване на трудовите права и задължения, 2 включително за задължението на работника да се явява на работа и да престира работната си сила, поради което в тежест на работодателя е да обори тази презумпция като осъществи обратно доказване, че работникът/служителят не се е явявал на работа и не е полагал труд, което следва да бъде пълно и главно.

По делото обстоятелството, че ищцата е полагала труд по трудовото правоотношение не е спорно. Спорен е размерът на дължимото трудово възнаграждение, доколкото страните спорят относно размера на дължимото ежемесечно такова. Работодателят, в чиято тежест е да докаже наличие изплащането на трудово възнаграждение в уговорения размер, не доказа наличие на валидно сключено допълнително споразумение, в което да е уговорено БТВ в намален размер. Видно от заключението на вещото лице, извършило проверка в счетоводството на дружеството, е налице допълнително споразумение, предвиждащо изменение на трудовото възнаграждение, но същото не е подписано от ищцата, поради което съдът приема, че не е налице постигнато съгласие между страните за твърдяното изменение.

Разпоредбата на чл. 118, ал. 1 КТ установява забрана за едностранна промяна в съдържанието на трудовото правоотношение, от която и да е от страните по трудовия договор. По императивен начин законът регламентира стабилност на трудовото правоотношение, гарантира сигурност на страните при осъществяването на трудовите им права и задължения, гарантира спазването на принципа на закрила на труда, формулиран в чл. 1, ал. 3 КТ. Едностранната неизменяемост на съдържанието на трудовото правоотношение означава недопустимост да се променя уговореното между страните съдържание на трудовото правоотношение по отношение на характера на работата, мястото на работа, срока на трудовия договор, трудовото възнаграждение или други условия, уговорени в трудовия договор

Горното обосновава извод, че трудовото възнаграждение на ищцата не е намалявано, а се дължи в първоначално уговорения размер. С оглед заключението на вещото лице разликата между дължимото и изплатеното трудово възнаграждение възлиза на 12 291,94 лева до който искът се явява основателен, а до пълния предявен размер следва да бъде отхвърлен.

По иска по чл.224 ал.1 от КТ за обезщетение за неизползван платен годишен отпуск:

Искът е процесуално допустим, а разгледан по същество е частично основателен и доказан.

За да уважи иск с правно основание чл.224 ал.1 от КТ съдът следва да установи наличието на следните кумулативно изискуеми предпоставки: прекратяване на ТПО между страните, както и наличие на неизползван редовен платен годишен отпуск от работника или служителя - ищец по делото, за който да му бъде присъдено парично обезщетение.

В процесният случай събраните по делото писмени доказателства, вкл. и ССчЕ, обосновават частична основателност и доказаност на предявеният иск по чл.224 ал.1 от КТ.

Безспорен между страните е факта на прекратено ТПО, считано от 01.03.2024г., считано от която дата на прекратяване на трудово - правната връзка възниква правото на ищеца на парично обезщетение за неизползваният редовен платен годишен отпуск. Безспорен между страните е факта, който се установява от събраните по делото писмени доказателства, вкл. и заключение на ВЛ по ССчЕ, след уточняването му в СЗ в тази му част, че неизползваният от ищеца редовен платен годишен отпуск е общо 6 дни, разпределени, както следва: за 2023г. 3 дни, за 2024г. -3 дни, , за които на ищеца се следва парично обезщетение по чл.224 ал.1 от КТ, поради което искът му е доказан по основание. Видно от ССчЕ, обезщетението по чл.224 ал.1 от КТ за претендираните 6 дни неизползван редовен платен годишен отпуск е в брутен размер на 574,13лв лв., изчислено на база уговореното в трудовия договор №***/01.10.2022г., което не е изплатено от ответника. поради което искът на ищеца по чл.224 ал.1 от КТ се явява основателен и доказан в този размер, а до пълния предявен размер следва да бъде отхвърлен.

Ищцата е предявила иск за прогласяване на недействителността на чл.19 от Трудовидя договор, сключен между страните и предвиждащ тримесенчо предизвестие за 3 прекратяването му, поради противоречието му с императивната правна норма на чл.326, ал.2 КТ. Съгласно разпоредбата на чл. 220, ал. 1 от КТ вр. с чл. 326, ал. 1 и ал. 2 от КТ работникът може да прекрати трудовото правоотношение с едностранно писмено предизвестие до работодателя, срока на което предизвестие при безсрочен трудов договор 30 дни, освен ако страните не са уговорили друго, но не повече от 3 месеца, като в случай че договора бъде прекратен преди да изтече срока на предизвестието, то дължи на другата страна обезщетение в размер на брутното трудово възнаграждение на работника за неспазения срок на предизвестие.

Правото за едностранно прекратяване на трудовия договор по инициатива на работника или служителя с предизвестие е уредено с разпоредбата на чл. 326, ал. 1 КТ. Това е субективно преобразуващо право за едностранно прекратяване на трудовия договор по инициатива на работника. Това право може да бъде упражнено само по преценка на работника или служителя независимо каква е причината за прекратяването на трудовия договор на това основание. В този случай работникът или служителят не е длъжен да мотивира писменото волеизявление, с което предизвестява работодателя, че едностранно прекратява трудовия договор на основание чл. 326, ал. 1 КТ. При прекратяване на трудовия договор по чл. 326, ал. 1 КТ работникът или служителят отправя писменото предизвестие до работодателя и по отправеното писмено предизвестие за прекратяване на трудовия договор по чл. 326, ал. 1 КТ работодателят не може да изразява съгласие или несъгласие. Трудовият договор се прекратява по силата на закона с изтичане на срока на предизвестието /чл. 335, ал. 2, т. 1 КТ/, освен ако той или работодателят пожелаят да го прекратят и преди да изтече този срок. С разпоредбата на чл. 220 КТ законодателят е предоставил тази възможност на всяка от страните по трудовия договор да не спази срока на предизвестие, като заплати на другата страна обезщетение с определен в закона размер - брутното трудово възнаграждение на работника или служителя за неспазения срок на предизвестието. Касае се за заместване на първоначално дължимата престация, а именно: спазване на срока на предизвестие чрез отработването му, с друга престация, а именно: плащане на определената в закона сума, за да произведе действие разпоредбата на чл. 220 КТ, дължимата сума за обезщетение трябва реално да се заплати. Ако сумата по чл. 220 КТ не се заплати прекратяване на трудовия договор не настъпва и срокът на предизвестие трябва реално да се отработи, виж в този смисъл решение № 617 от 15.10.2010 г. по гр.д.№ 1493/2009 г. на ВКС на РБ, ГК, III ГО, постановено по реда на чл.290 ГПК