Определение № 26094 от 18.12.2025, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 26094 гр. София, 18.12.2025 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-IV-Г, в закрито заседание на осемнадесети декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Валерия Банкова

Членове:

Петър Ив. Минчев

Йоана Кр. Кацарска като разгледа докладваното от Валерия Банкова Въззивно частно гражданско дело № 20251100513312 по описа за 2025 година

Производство по чл. 274, ал. 1 ГПК вр. чл. 248 ГПК.

Образуване е по частна жалба на С. Н. С. против определение от 17.10.2025 г., постановено по гр. д. № 38777/2025 г. на СРС, 77 състав, с което е оставена без уважение молбата на жалбоподателя за допълване на издадената по делото заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 28.07.2025 г., чрез присъждане на разноски на заявителя от 400 лв. за адвокатско възнаграждение.

Жалбоподателят счита обжалваното определение за незаконосъобразно, тъй като районният съд е издал заповед за изпълнение но не е присъдил разноските на заявителя за адвокатско възнаграждение. При съмнение за заплащането на тези разноски съдът е следвало първо да даде указания за представяне доказателства за това обстоятелство и едва след това да се произнесе по претенцията. По делото не са постъпвали възражения от длъжника за прекомерност или за недоказано плащане на претендираното възнаграждение. В същото време, представените към заявлението пълномощно и договор за правна защита и съдействие, с удостоверено в него заплащане на уговореното възнаграждение, съставлявали надлежни доказателства за основателността на претендираните разноски. В случая договорът бил сключен чрез пълномощник (агенция за уреждане на споровете по Регламент 261/2004), което не променяло страните по договора. Тази агенция съдействала единствено за извънсъдебно уреждане на споровете, но при липса на плащане на претендираното обезщетение правата на пътника могли да бъдат защитени само чрез назначаване на процесуален представител за водене на дело. Претендираното възнаграждение било в минимален размер и напълно съответствало на материалния интерес, правната сложност и осъществените по делото фактически действия. Излага съображения, че именно длъжникът с поведението си е станал повод за подаване на заявлението и било справедливо да бъде санкциониран с разноските в производството. Моли съда да отмени обжалваното определение и да му присъди претендираните разноски. Към частната жалба е представена декларация, с която жалбоподателят потвърждава действията на Ж.В. по сключване на договор за правна защита и съдействие от негово 1 име.

Ответникът по частната жалба „Уиз Еър Унгария“ Црт., Република Унгария, счита същата за неоснователна, тъй като представеният договор за правна помощ бил сключен между единия и другия пълномощник на заявителя, а към подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение не били представени доказателства за заплащане на възнаграждението. Поддържа, че претендираното възнаграждение се явявало прекомерно с оглед фактическата и правна сложност на делото и следвало да бъде намалено до сумата от 200 лева, каквито размери били присъждани от различни състави на СГС по идентични спорове. Моли съда да потвърди обжалваното определение, евентуално – да намали адвокатския хонорар до сумата от 200 лв.

От фактическа страна по делото се установява следното:

Производството по гр. д. № 38777/2025 г. на СРС, 77 състав, е образувано по заявление на С. Н. С. за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу длъжника „Уиз Еър Унгария Црт.“, Република Унгария, за сумата от 782,33 лв. – обезщетение по чл. 7, § 1, б. „б“ от Регламент (ЕО) 261/2004 за закъснял полет W64413 от 24.06.2024 г. от летище София до Летище Аликанте, ведно със законната лихва върху главницата от 30.06.2025 г. до изплащането, както и разноски по делото за държавна такса от 25 лева и за адвокатско възнаграждение от 400 лева.

Заявлението е подадено от упълномощен от заявителя адв. Стоян Балтийски съгласно договор от 20.06.2025 г. за правна защита и съдействие на заявителя, в който е уговорено възнаграждение от 400 лв. с удостоверяване на заплащането му в брой.

На 28.07.2025 г. съдът издал заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК за претендираните със заявлението суми, както и за разноски в полза на заявителя за държавна такса от 25 лв., която заповед е връчена на длъжника на 05.08.2025 г., а на заявителя - на 08.08.2025 г.

На 15.08.2025 г. заявителят е подал молба за допълване на издадената заповед за изпълнение, в частта за разноските, с направено искане за присъждане на пълния претендиран размер на разноските за адвокатско възнаграждение, подкрепена с доводи, идентични на изложените в частната жалба. В отговор на молбата длъжникът е оспорил нейната основателност с възражение за прекомерност на претендираното възнаграждение.

Длъжникът е подал и възражение срещу заповедта извън срока по чл. 414а ГПК с представени доказателства за плащане на задължението си.

По молбата първоначално е било образувано гр. д. № 9902/2025 г. на СГС, ЧЖ-I-Е състав, като с определение от 10.09.2025 г. същото е било прекратено и делото е върнато на СРС за произнасяне по молбата на длъжника, която въззивният съд е квалифицирал като такава по чл. 248, ал. 1 ГПК.

С обжалваното определение съдът е оставил молбата допълване на заповедта без уважение, като е приел, че заявителят е упълномощил едновременно трима процесуални представители, като не било установено към датата на упълномощаването да е било уговорено и заплатено адвокатско възнаграждение.

Почти година по-късно единият от пълномощниците сключил с друг от пълномощниците договор за правна помощ, в който било посочено заплащане уговореното възнаграждение в брой. Тези действия представлявали недобросъвестно упражняване на процесуални права, поради което на страната не следвало да се присъжда адвокатско възнаграждение.

2

При така установеното съдът намира жалбата по чл. 413, ал. 1 ГПК за основателна, по следните съображения:

Съгласно чл. 81 ГПК във всеки акт, с който приключва делото в съответната инстанция, съдът се произнася по искането за разноски. Заповедното производство приключва с издаването на поисканата от заявителя заповед за изпълнение. При уважаване на искането да издаде заповедта за изпълнение, съдът е длъжен да присъди на заявителя и направените от него във връзка с производството разноски.

За пораждане правото на страната да получи адвокатско възнаграждение е необходимо да се докаже, че в хода на производството същата е представлявана от адвокат, съгласно представено пълномощно, както и реалното заплащане на уговореното адвокатското възнаграждение по сключен договор за правна защита и съдействие, съответно осъществяването му при условията на чл. 38 ЗА.

От доказателствата по делото се установява, че към подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на 30.06.2025 г. заявителят е представил пълномощно от 28.06.2024 г. с което е упълномощил адв. Е.В., адв. С.Б. и Ж.В., в качеството си на управител на „Клеймхелп“ ЕООД, да го представляват пред различни институции и съдилища и да извършват всякакви извънсъдебни или съдебни фактически и правни действия във връзка с получаване на обезщетение по Регламент (ЕО) 261/2004. Представен е договор за правна помощ от 20.06.2025 г., сключен между заявителя, чрез пълномощника му Ж.В. и адв. С.Б., който е подал заявлението.

При така установеното съдът намира, че в случая не е налице злоупотреба с процесуални права и районният съд не е следвало да отказва да присъди възнаграждение на заявителя. Периодът от почти година между сключването на пълномощното и договора за правна помощ не е достатъчен да обуслови такъв извод.

В пълномощното изрично е посочено, че пълномощниците са овластени да уредят спора извънсъдебно, като предметът на дейност на „Клеймхелп“ ЕООД е да извършва посредничество и комуникация с авиокомпании за получаване на обезщетения от самолетни пътници, а към заявлението са представени доказателства за подобни опити за уреждане на спора с длъжника (л. 11). При това положение е разумно да се очаква, че след изчерпване на извънсъдебните опити за постигане на споразумение ще бъде сключен договор за правна защита и съдействие за процесуално представителство. С оглед на изложеното съдът намира, че на жалбоподателя следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение за представителство в заповедното производство.

При обсъждане на възражението на ответната страна относно размера и основанието за присъждане на адвокатското възнаграждение съдът намира следното.

С Решение от 25.01.2024 г. по дело C‑438/22 на СЕС по преюдициално запитване е прието, че: „1) Член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. 2) Член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, 3 определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба. При наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи към разглежданото поведение установената в член 101, параграф 1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики. 3) Член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.“

Даденото в решението на СЕС тълкуване на чл. 101, §1 ДФЕС има задължителен характер за националните съдилища. С л е д постановяването му практиката на ВКС е безпротиворечива в становището си, че при разглеждане на възражението по чл. 78, ал. 5 от ГПК съдът е длъжен да не прилага ограничението по чл. 78, ал. 5 in fine ГПК. Съдът следва да отчете действителната фактическа и правна сложност, вида и характера на делото, защитавания материален интерес, съответната инстанция, легитимно очакваните, респ. извършените процесуални действия по делото с участие на представляваната от адвокат страна.

При съобразяване на така посочените критерии и като взе предвид, че заповедното производство не се характеризира с правна и/или фактическа сложност, доколкото в неговия ход не се събират доказателства и не се провеждат открити съдебни заседания, като извършените от процесуалния представител на заявителя действия на този етап от процеса се свеждат до попълване на заявление по образец, в което се индивидуализира претендираното вземане, като взе предвид и че заповедното производство пред районния съд е образувано по заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК за сумата от 782,33 лв. – обезщетение по чл. 7, § 1, б. „б“ от Регламент (ЕО) 261/2004 за закъснял полет, съдът намира, че заплатеният адвокатски хонорар от 400 лв. не се явява прекомерен, а е справедлив и адекватен на осъществената правна помощ. Присъждането на по-ниско от това възнаграждение, в каквато насока са съображенията на длъжника, се явява непропорционално и неадекватно на положения от адвоката труд и интереса на делото.