Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 4314 от 23.06.2026, Софийски градски съд

Съд
Софийски градски съд
Дело
Въззивно гражданско дело 7520/2024
Вид
Решение № 4314
Подписан
23.06.2026
В сила
23.06.2026
Състав
Татяна Димитрова, Вергиния Мичева, Румяна Милчева Найденова

Цитирани разпоредби

РЕШЕНИЕ

№ 4314 гр. София, 23.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Татяна Димитрова

Членове:

Вергиния Мичева

Румяна М. Найденова при участието на секретаря Алина К. Тодорова като разгледа докладваното от Татяна Димитрова Въззивно гражданско дело № 20241100507520 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Въззивното производство е образувано по подадена в законоустановения срок въззивна жалба на ответницата А. Б. К., чрез назначения особен представител адв. Д. К., срещу решение № 20057143 от 12.09.2022 г., постановено по гр. дело № 55862 /2018 г. по описа на СРС, 52 състав, с което са уважени предявените от "Топлофикация София" ЕАД положителни установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК във връзка с чл. 200, ал. 1 от ЗЗД и чл. 100, ал. 2 от ЗС, че А. Б. К. дължи на „Топлофикация София" ЕАД сумата от 630.68 лева, представляваща продажна цена на доставена топлинна енергия на топлоснабден имот - апартамент № 2, находящ се в гр. София, район ****, за абонатен номер 066861, за периода от 22.06.2015 г. до 30.04.2017 г., заедно със законната лихва върху тази сума от датата на заявлението- 22.06.2018 г. до окончателното й изплащане, и иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК, във връзка с чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, че Л.Г.Г. дължи на „Топлофикация София" ЕАД сумата от 168.66 лева, представляваща лихва за забава в размер на законната лихва върху посочената продажна цена за доставената топлинна енергия за периода от 04.08.2014 г. до 30.04.2015 г., удостоверени в Заповед за изпълнение на парично задължение от 20.10.2017 г. по гражданско дело № 53925/2017 г. по описа на СРС, 52-ти състав, като ОТХВЪРЛЯ иска с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, във връзка с чл. 200, ал. 1 от ЗЗД и чл. 100, ал. 2 от ЗС за разликата над уважения размер от 630.68 лева до пълния предявен размер от 1382.56 лева и за периода от 01.05.2013 г. до 03.08.2014 г. и иска с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК, във връзка с чл.86, ал.1 от ЗЗД за разликата над уважения размер от 154.29 лева до пълния предявен размер от 325.60 лева и за периода от 15.09.2014 г. до 27.07.2017 г. Моли съда отмени първоинстанционното решение като постановено в противоречие с материалния закон и съдопроизводствените правила, и да бъде постановено ново, с което да бъдат отхвърлени в цялост така предявените претенции спрямо А. Б. К..

1

Въззиваемият "Топлофикация София" ЕАД е подал отговор на въззивната жалба, с който оспорва същата. Счита, че решението е правилно и моли същото да бъде потвърдено.

Третото лице-помагач на страната на въззиваемия „Бруната" ООД не е подало отговор на въззивната жалба и не изразява становище по нея.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на страните, намира за установено следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Изключение от това правило е нарушението на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от въззивната инстанция и без да е било изрично заявено като основание за обжалване, тъй като се касае за приложение на установена в публичен интерес норма, а не за диспозитивно правило. Всички останали оплаквания, свързани с неправилност на обжалваното решение, следва да бъдат изрично указани чрез посочване в какво точно се изразяват, за да може въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното решение до посоченото. В този смисъл са задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно решение № 1/2013 г., постановено по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 1.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно в обжалваната част, като въззивният състав споделя мотивите на първоинстанционния съд, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към тях. Във връзка с доводите в жалбата следва да се добави и следното:

По делото е установено, че процесният имот е бил топлофициран и че сградата – етажна собственост (в която се намира процесният имот) е била присъединена към топлопреносната мрежа. От приетите по делото писмени доказателства се установява, че потребители на топлинна енергия в описания топлоснабден имот, представляващ апартамент № 2, находящ се в гр. София, район ****, за абонатен номер 066861., която е придобила имота по договор Договор за продажба на държавен недвижим имот, съгласно Наредбата за продажба на жилища от държавен жилищен фонд от 25.01.1971 г. се установява, че процесния имот, находящ се в гр. София, район „Витоша", ж.к.****, и е собственост на ответника. Съгласно разпоредбите на чл. 153, ал. 1 ЗЕ и § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ потребител, респ. битов клиент на топлинна енергия през процесния период е физическо лице – ползвател или собственик на имот, който ползва електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване или природен газ за домакинството си. Следователно, ответницата се явява потребител на доставената в апартамента топлинна енергия, респ. задължено лице за заплащане на стойността й при като клиент на топлинна енергия за битови нужди в него през процесния период, поради което първоинстанционният съд е присъдил в тежест на ответницата А. Б. К..

Съгласно чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от КЕВР (писмена форма на договора не е предвидена). Тези общи условия се публикуват най-малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите (чл. 150, ал. 2 от закона). В случая несъмнено е, че общите условия на ищцовото дружество са влезли в сила, доколкото са били публикувани. Съответно според нормата на чл. 150, ал. 3 ЗЕ в срок от 30 дни след влизането в сила на общите условия потребителите, които не са съгласни с тях, имат право да внесат в съответното топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат специални условия. По делото не са релевирани подобни твърдения, нито има данни, че ответницата е упражнила правото си на възражение срещу Общите условия. Поради изложеното, първоинстанционният съд правилно е приел, че между нея и ищеца са били налице договорни отношения по продажба на топлинна енергия за битови нужди с включените в 2 него права и задължения на страните, съгласно ЗЕ и Общите условия, за 22.06.2015 г. до 30.04.2017 г.

Съгласно заключението на вещото лице по съдебно-счетоводна експертиза, погасена по давност е сумата в размер на 703.27 лева, представляваща главница за периода от 01.05.2013 г. до 03.08.2014 г., както и сумата от 245.89 лева, представляваща мораторна лихва и за периода от 15.09.2014 г. до 27.07.2017 г. Така СРС правилно е приел за основателно възражението на ответника, че част от исковете са погасени по давност. Според Тълкувателно решение №3/18.05.2012г. по тълкувателно дело № 3/2011г. на ОСГТК на ВКС периодичното изпълнение на задължението на потребителя на топлинна енергия е задължение за периодично плащане по смисъла на чл.111, б."в" от ЗЗД и в тази връзка се прилага тригодишната давност. Заявлението по чл.410 ТПК е подадено на 04.08.2017 г., поради което от този момент по аргумент от чл. 116, б. „б" от ЗЗД, във връзка с чл. 422, ал. 1 от ТПК е прекъснато теченето на специалната погасителна давност и от този момент назад са погасени по давност вземанията, от която изискуемост е изминал период от три години и повече.

Съгласно чл.153, ал.1 ЗЕ „Всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение са потребители на топлинна енергия". Разпоредбата императивно установява кой е страна цо облигационното отношение с топлопреносното предприятие, като меродавно е притежанието на вещно право върху имота - собственост или вещно право на ползване.

Във връзка с възраженията във въззивната жалба следва да се отбележи, че фактическото ползване на имота е неотносимо обстоятелство към дължимостта на стойността на потребената топлинна енергия – същата се дължи от собственика на топлоснабденото жилище по силата на възникналото с топлопреносното предприятие облигационно правоотношение по неформален договор за продажба на топлинна енергия при общи условия, без оглед на обстоятелството дали това лице действително е обитавало апартамента през процесния период.

Първоинстанционният съд правилно е изяснил, че Видно от представеното по делото Договор за продажба на държавен недвижим имот, съгласно Наредбата за продажба на жилища от държавен жилищен фонд от 25.01.1971 г. се установява, че процесния имот, находящ се в гр. София, район „Витоша", ж.к.****, е собственост на ответника. Предвид изложеното съдът счете, че ответника се явява потребител на доставената за имота топлинна енергия и е страна по облигационното правоотношение с „Топлофикация София" ЕАД по договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди, сключен при публично известни Общи условия за продажба, одобрени с Решение № ОУ-002/07.01.2008г., съответно Решение № ОУ-02/03.02.2014г. на ДКЕВР (чл. 150, ал.1 от ЗЕ).

Във въззивната жалба не са изложени конкретни доводи срещу стойността и дължимостта на таксата за дялово разпределение и лихвата за забава, поради което въззивният съд не следва да излага изрични мотиви в тази насока. С оглед на изложеното и предвид неоснователните доводи на въззивницата първоинстанционното решение се явява правилно в обжалваната част и следва да бъде потвърдено.

Във въззивната жалба не са изложени конкретни доводи срещу стойността и дължимостта на таксата за дялово разпределение и лихвата за забава, поради което въззивният съд не следва да излага изрични мотиви в тази насока. С оглед на изложеното и предвид неоснователните доводи на въззивницата първоинстанционното решение се явява правилно в обжалваната част и следва да бъде потвърдено.

При този изход на спора въззиваемият има право на направените пред въззивната инстанция разноски, в размер на 200 лв. 102,26 евро, юрисконсултско възнаграждение.

На основание чл. 280, ал. 3 ГПК решението не подлежи на касационно обжалване.

3

За яснота съдът следва да отбележи, че при обсъждане на спорните правоотношения в мотивната част на решението е използвал понятието на националната парична единица в Република България – лева, приложима към момента на възникване на спорните правоотношения и даване ход на устните състезания по делото. На основание чл. 4 и чл. 3 от Закона за приемане на еврото в Република България, съобразно определената с Решение на Съвета на Европейския съюз за приемането на еврото от Република България дата на въвеждане на еврото в Република България, както и съобразно разпоредбите на чл. 2 и чл. 3 от Регламент (ЕО) № 974/98 на Съвета от 3 май 1998 г. относно въвеждането на еврото, считано от 01.01.2026 г. и към момента на обявяване на настоящия съдебен акт официална валута в Република България е евро и тя замества националната валута на държавата досега, като всички суми подлежат на автоматично превалутиране в евро по официалния валутен курс, с който България се присъединява към еврозоната – 1 евро = 1, 95583 лева. По този начин присъдените суми следва да бъдат изразени в осъдителния диспозитив на решението.

Така мотивиран, съдът

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20057143 от 12.09.2022 г., постановено по гр. дело № 55862 /2018 г. по описа на СРС, 52 състав

ОСЪЖДА ОСЪЖДА А. Б. К., ЕГН **********, с адрес: гр. София, район ****, ап.2, да заплати на „Топлофикация София" ЕАД, ЕИК 831609046, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. Ястребец № 23 Б, на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 ГПК, сумата от 102,26 евро, представляваща разноски пред въззивната инстанция.