Решение № 488 от 22.01.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 488 гр. София, 22.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Николай Димов

Членове:

Велина Пейчинова

Евгени Ст. Станоев при участието на секретаря Юлия С. Димитрова Асенова като разгледа докладваното от Евгени Ст. Станоев Въззивно гражданско дело № 20241100507261 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С Решение № 21491/31.12.2023 г., постановено по гр.д. № 1353/2023 г. по описа на СРС, 58 състав, е отхвърлен осъдителен иск с правно основание чл. 221, ал. 2 КТ за осъждане на ответника Ц. Н. Х., ЕГН **********, да заплати на ищеца „В. Инженеринг“ ООД, ЕИК 131451059, сумата от 650 лв., представляваща обезщетение с оглед дисциплинарно уволнение на ответника, извършено със заповед от 16.02.2022 г., ведно със законна лихва за периода от датата на подаване на исковата молба до изплащане на вземането.

С решението не е разпределяна отговорност за разноски.

Срещу така постановеното решение е депозирана въззивна жалба от ищеца в първоинстанционното производство – „В. Инженеринг“ ООД.

Във въззивната жалба се поддържа, че първоинстанционното решение е неправилно и необосновано. Въззивникът счита, че заповедта за уволнение е връчена чрез нотариус по реда на чл. 47, ал. 1 ГПК на 04.04.2022 г., евентуално заповедта е получена с исковата молба. Така мотивиран, моли 1 първоинстанционното решение да бъде отменено, а искът – изцяло уважен.

Претендира разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна не е подала отговор на въззивната жалба.

Съдът, като обсъди доводите на страните и представените по делото писмени доказателства, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от легитимирано лице срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима и подлежи на разглеждане по същество.

Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По въпросите относно правилността той е ограничен от посоченото в жалбата, като следи служебно за правилното приложение на императивна правна норма, както и за интереса на някоя от страните по делото или за интереса на ненавършилите пълнолетие деца /ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г., на ВКС, ОСГТК/.

Предмет на въззивна проверка е решението на районния съд в неговата цялост.

В случая постановеното от районния съд решение е валидно, тъй като е постановено от надлежен съдебен орган, функциониращ в надлежен състав, актът е постановен в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвен е в изискуемата от закона писмена форма и съдържа реквизитите по чл. 236 ГПК, а волята на съда е ясна.

Въззивният съд приема, че обжалваното решение е допустимо, тъй като е постановено по допустим иск – налице са положителните процесуални предпоставки за предявяване на иска и отсъстват отрицателни такива.

По същество на спора съдът приема следното:

Първоинстанционният съд е сезиран с искова молба от 10.01.2023 г., с която е предявен осъдителен иск с правно основание чл. 221, ал. 2 КТ за осъждане на ответника Ц. Н. Х., ЕГН **********, да заплати на ищеца „В.

Инженеринг“ ООД, ЕИК 131451059, сумата от 650 лв., представляваща обезщетение с оглед дисциплинарно уволнение на ответника, извършено със 2 заповед от 16.02.2022 г., ведно със законна лихва за периода от датата на подаване на исковата молба до изплащане на вземането.

Основателността на предявения иск е предпоставена от това по делото ищецът да установи при условията на пълно и главно доказване следните правопораждащи факти: 1) съществувало с ответната страна трудово правоотношение и прекратяване на трудовото правоотношение посредством процесната заповед, връчена на ищеца, на основание дисциплинарно уволнение; 2) срок на предизвестието – при безсрочно трудово правоотношение, или размер на действителните вреди – при срочно трудово правоотношение; 3) размер на обезщетението.

При установяване на тези обстоятелства в тежест на ответника е да докаже, че е платил обезщетение, ако твърди плащане.

Софийски градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така, както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата въззивна инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл. 266 ГПК, които да променят така приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и обстоятелства.

Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

По делото е безспорно обстоятелството, а и същото се установява от представените по делото доказателства, че страните са се намирали в трудово правоотношение, възникнало въз основа на трудов договор № 1577/12.10.2021 г., съгласно който ответникът Ц. Х. е заемал длъжността „Шофьор тежкотоварен автомобил – 12 и повече тона“.

Съгласно чл. 221, ал. 2 КТ при дисциплинарно уволнение работникът или служителят дължи на работодателя обезщетение в размер на брутното си трудово възнаграждение за срока на предизвестието – при безсрочно трудово правоотношение, и в размер на действителните вреди – при срочно трудово 3 правоотношение.

Спорен пред настоящата инстанция е въпросът дали процесната заповед за уволнение е връчена на ответника, за да е възникнало правото на ищеца да търси обезщетение по чл. 221, ал. 2 КТ. В настоящото производство не подлежи на изследване въпросът за законосъобразността на уволнението, доколкото по делото нито са ангажирани доказателства, нито се твърди същото да е било оспорено по съдебен ред.

Съгласно чл. 195, ал. 3 КТ дисциплинарното наказание се смята за наложено от деня на връчване на заповедта на работника или служителя или от деня на нейното получаване, когато е изпратена с препоръчано писмо с обратна разписка. Дисциплинарното наказание се смята за наложено в момента на връчване на заповедта, поради което от този момент последната поражда правно действие и работодателят вече не разполага с възможността да ревизира въпросите за тежестта на нарушението и вина на наказанието – така Решение № 67 от 16.05.2019 г. по гр. д. № 2635/2018 г. на Върховен касационен съд, 3-то гр. отделение.

В закона липсва уредба за формата за доказване на връчването на заповед за налагане на дисциплинарно уволнение. По тази причина доказването е допустимо с всякакви доказателствени средства. В този смисъл Решение № 155 от 20.04.2015 г. по гр. д. № 6897/2014 г. на Върховен касационен съд, 4то гр. отделение.

В практиката на ВКС – напр. Решение № 283 от 6.04.2010 г. по гр.д. № 507/2009 г. на ІІІ г.о., Решение № 39 от 09.02.2012 г. по гр. д. № 410/2011 г. на III г. о., е прието, че съгласно чл. 195 КТ дисциплинарното наказание се налага с мотивирана писмена заповед, която трябва да се връчи на работника или служителя. В закона изрично е посочено, че при невъзможност заповедта да бъде връчена на работника или служителя, работодателят му я изпраща с препоръчано писмо с обратна разписка и в този случай наказанието се смята за наложено от деня на нейното получаване. Следователно законодателят е предвидил като допустим способ за връчването на заповедта изпращането по пощата. За да е осъществено надлежно връчване по пощата, не е необходимо то да е извършено лично на получателя. Редовно е и всяко друго връчване, което е допустимо съобразно общите правила, уредени в чл. 46 и чл.

47 вр. с чл. 41, ал. 3 ГПК (отм.), сега чл. 42 и чл. 44 ГПК, както и съобразно 4 специалния закон – чл. 36 от Закона за пощенските услуги.

Не следва да се отрича и възможността на работодателя да осъществи фингирано връчване на заповедта за уволнение и по реда на чл. 47 ГПК, доколкото в противен случай служителят би черпил права от собственото си недобросъвестно поведение – промяна на местоживеенето си и неуведомяване на насрещната страна по трудовия договор за тази промяна с оглед размяната на кореспонденция между тях, което е недопустимо. Независимо от това обаче следва да се посочи, че заповедта за уволнение несъмнено е връчена на ответника с връчване на исковата молба и приложенията към нея, които са получени лично от последния – л. 41 от делото на СРС. В този смисъл са Решение № 2196 от 10.04.2025 г. по в. гр. д. № 8709/2024 г. на Софийски градски съд, Решение № 875 от 13.02.2025 г. по в. гр. д. № 3056/2024 г. на СГС, Решение № 253 от 15.01.2025 г. по в. гр. д. № 5251/2024 г. на СГС и др.

За пълнота на изложението следва да се посочи, че връчването на заповедта по реда на чл. 47 ГПК е нередовно, доколкото от представената по делото нотариална покана не може да се направи извод, че е спазена процедурата, предвидена в чл. 47, ал. 1 ГПК. Съгласно посочената разпоредба, когато ответникът в продължение на един месец не може да бъде намерен на посочения адрес и не се намери лице, което е съгласно да получи съобщението, връчителят залепва уведомление на вратата или на пощенската кутия, а когато до тях не е осигурен достъп – на входната врата или на видно място около нея. Когато има достъп до пощенската кутия, връчителят пуска уведомление и в нея. Невъзможността ответникът да бъде намерен на посочения по делото адрес се констатира най-малко с три посещения на адреса, с интервал от поне една седмица между всяко от тях, като наймалко едно от посещенията е в неприсъствен ден. Това правило не се прилага, когато връчителят е събрал данни, че ответникът не живее на адреса, след справка от управителя на етажната собственост, от кмета на съответното населено място или по друг начин и е удостоверил това с посочване на източника на тези данни в съобщението.

По делото липсват данни да са изпълнени условията за прилагане на чл.

47 ГПК – няма удостоверяване на поне три посещения на адреса с интервал от поне една седмица между всяко от тях, като най-малко едно от посещенията е 5 в неприсъствен ден. Не е удостоверено и връчителят да е събрал информация от достоверен източник, че ответникът не живее на адреса, поради което въззивният съд намира, че заповедта за уволнение не е била връчена по реда на чл. 47 ГПК.

Същата обаче е връчена на 21.07.2023 г. с връчване на исковата молба и приложенията към нея лично на ответника. Това е и моментът на налагане на дисциплинарното наказание – арг. от чл. 195, ал. 3 КТ След като по делото се установява, че заповедта е връчена, то първата предпоставка за уважаване на предявения иск е налице. Налице е и следващата предпоставка – трудовият договор е сключен като безсрочен, срокът за предизвестие е един месец – т. 7 от трудовия договор.

Обстоятелството, че договорът е сключен и със срок на изпитване от 6 месеца в полза на работодателя, не прави договора срочен, а дава право на страната, в чиято полза е сключен – в случая на работодателя, да го прекрати с едностранно волеизявление в рамките на срока на изпитване – така Решение № 11 от 27.01.2015 г. по к. гр. д. № 4911/2014 г. на Върховен касационен съд. Следователно дължимо е брутното трудово възнаграждение за един месец.

По отношение на размера на брутното трудово възнаграждение следва да се приложи нормата на чл. 228, ал. 1 КТ, която гласи, че брутното трудово възнаграждение за определяне на обезщетенията по раздел III, глава десета е полученото от работника или служителя брутно трудово възнаграждение за месеца, предхождащ месеца, в който е възникнало основанието за съответното обезщетение, или последното получено от работника или служителя месечно брутно трудово възнаграждение, доколкото друго не е предвидено.

По делото не са ангажирани доказателства за последното получено от ответника брутно трудово възнаграждение за месеца, предхождащ месеца, в който е било наложено дисциплинарното уволнение. С оглед казаното по-горе по отношение налагането на дисциплинарното наказание този предхождащ уволнението месец е юни 2023 г.