Решение № 5914 от 30.09.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5914 гр. София, 30.09.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти септември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Пепа Маринова-Тонева

Членове:

Василена Дранчовска

Цветомир М. Минчев при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Василена Дранчовска Въззивно гражданско дело № 20251100501634 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Въззивното производство е образувано по подадена в законоустановения срок въззивна жалба на ответниците Б. Е. Х. и В. М. Х., чрез назначения особен представител адв. Д.А., срещу решение № 21080 от 21.11.2024 г., постановено по гр. дело № 67626/2023 г. по описа на СРС, 153 състав, в частта, с която са уважени предявените от „Топлофикация София“ ЕАД срещу Б. Е. Х. положителни установителни искове с правно основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД, чл. 149 ЗЕ и чл. 86 ЗЗД за сумата от 397,68 лева, представляваща стойност на незаплатена топлинна енергия за периода от м. 05.2019 г. до м. 04.2021 г. за имот, находящ се в гр.София, ж.к. „********, аб. № ********, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 14.07.2022 г. до окончателното изплащане, за сумата от 36,65 лева, лихва за забава в размер на законната лихва върху вземането за стойност на неплатена топлинна енергия за периода от 16.10.2020 г. до 30.06.2022 г., както и за сумата от 11,54 лева, цена на извършена услуга дялово разпределение за периода от м.06.2019 г. до м.04.2021 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК - 14.07.2022 г. до окончателното изплащане; както и в частта, с която са уважени предявените от „Топлофикация София“ ЕАД срещу В. М. Х. положителни установителни искове с правно основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД, чл. 149 ЗЕ и 1 чл. 86 ЗЗД за сумата от 1193,03 лева, представляваща стойност на незаплатена топлинна енергия за периода от м. 05.2019 г. до м. 04.2021 г. за имот, находящ се в гр. София, ж.к.

„********, аб. № ********, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 14.07.2022 г. до окончателното изплащане, за сумата от 109,95 лева, лихва за забава в размер на законната лихва върху вземането за стойност на неплатена топлинна енергия за периода от 16.10.2020 г. до 30.06.2022 г., както и за сумата от 34,60 лева, цена на извършена услуга дялово разпределение за периода от м. 06.2019 г. до м. 04.2021 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК - 14.07.2022 г. до окончателното изплащане; за които вземания е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 25.07.2022 г. по гр. д. № 38127/2022 г. по описа на СРС, 153 състав.

В жалбата са развити оплаквания за недопустимост на решението поради липса на международна компетентност на българския съд, респ. поради обичайно местопребиваване на ответниците в чужбина, което изключвало възможността за издаване на заповед за изпълнение срещу тях. При условията на евентуалност въззивниците излагат доводи за неправилност на решението в обжалваната част поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на процесуалните правила във връзка със събиране на поисканите по делото доказателства и необоснованост, като считат, че по делото не било установено наличието на облигационно правоотношение между страните и реална доставка на претендираното количество топлинна енергия. Оспорват качеството си на собственици на процесния имот, като твърдят, че трето лице е било ползвател на жилището през посочените отоплителни периоди. Поддържат наличието на неравноправни клаузи в общите условия на топлопреносното предприятие, оспорват валидността на договора с третото лице-помагач и навеждат възражение за изтекла погасителна давност. Ето защо молят за обезсилване на първоинстанционното решение, евентуално за неговата отмяна и отхвърляне на предявените искове в цялост.

Въззиваемият „Топлофикация София“ ЕАД е подал отговор на въззивната жалба, с който оспорва същата. Счита, че решението на СРС е правилно в обжалваната част и следва да бъде потвърдено.

Третото лице-помагач на страната на въззиваемия „Далсия“ ООД не изразява становище по въззивната жалба.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на страните, намира за установено следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Изключение от това правило е нарушението на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от въззивната инстанция и без да е било изрично заявено като основание за обжалване, тъй като се касае за приложение на установена в публичен интерес норма, а не за диспозитивно 2 правило. Всички останали оплаквания, свързани с неправилност на обжалваното решение, следва да бъдат изрично указани чрез посочване в какво точно се изразяват, за да може въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното решение до посоченото. В този смисъл са задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно решение № 1/2013 г., постановено по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 1.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваната част. Във връзка с възраженията във въззивната жалба следва да се отбележи, че исковата молба по делото е редовна – претенциите за главница и мораторна лихва са достатъчно подробно индивидуализирани по основание, период и размер. Въззивният съд намира, че предявените по реда на чл. 422 ГПК положителни установителни искове са допустими, като ответниците не са обосновали конкретно възражението си за липса на международна компетентност на съда, нито са доказали промяна на обичайното си местоживеене в друга държава-членка на ЕС (съобразно твърденията на особения представител на ответната страна). По делото липсват каквито и да било данни ответниците да са живеели в чужбина към датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК, като регистрираните им постоянен и настоящ адрес и към настоящия момент са на територията на Република България. Същевременно, формулираните от особения им представител доказателствени искания във въззивната жалба не биха могли да установят твърденията за промяна в местоживеенето на лицата – липсата на регистриран трудов договор в НАП не обосновава категоричен извод за различно местопребиваване на ответниците, а Гранична полиция не разполага с изчерпателна информация относно местонахождението на българските граждани предвид принципа за свободно придвижване на лицата в границите на Европейския съюз, още повече че напускането на границите на страната не е равнозначно на промяна на местоживеенето им при липса на данни дали ответниците реално са започнали да обитават друго населено място, където трайно да живеят, да полагат труд и да изграждат социална среда.

В допълнение, евентуалната липса на предпоставката по чл. 411, ал. 2, т. 5 ГПК не би могла да обоснове обезсилване на издадената заповед за изпълнение, респ. недопустимост на установителните искове по реда на чл. 422 ГПК, тъй като констатирането на различно местоживеене на длъжниците в заповедното производство би могло да се извърши едва в процеса по връчване на заповедта, а заповедният съд не разполага с правомощие да обезсили издадената от него заповед по чл. 410 ГПК (в този смисъл – задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по тълк. дело № 4/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 3). Липсата на предпоставката по чл. 411, ал. 2, т. 5 ГПК може да се релевира пред въззивния съд по пътя на възражението по чл. 423 ГПК, но в настоящия случай подобна хипотеза е неприложима, тъй като заповедта не е влязла в сила (въпреки липсата на подадено възражение), а производството се е развило с предявяване на установителни искове на основание чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК, като в рамките на исковото производство ответниците осъществяват в пълнота правото си на защита, включително чрез назначения им на основание чл. 47 ГПК особен представител. Във връзка с представеното и прието за сведение в откритото съдебни заседание пред въззивния съд решение на ВКС 3 следва да се отбележи, че формулираните в него правни доводи за недопустимост на обжалваното решение са неприложими в настоящия случай, тъй като приемането на наследството на починалия преди процеса потребител на топлинна енергия и предишен съсобственик на топлоснабденото жилище Е.Б. Х. не е спорно обстоятелство по делото – този факт не е оспорен от ответниците в отговора на исковата молба, нито във въззивната жалба, като възраженията им срещу качеството „потребители на топлинна енергия“ се основават на бланкетните оспорвания, че не са собственици на имота, респ. на твърдението, че през процесния период ползвател на жилището е било трето лице.

С оглед на изложеното настоящият въззивен състав намира, че обжалваното първоинстанционно решение е допустимо и не е налице основание за обезсилването му.

Същото е и правилно в обжалваната част, като въззивният състав споделя мотивите на първоинстанционния съд, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към тях. Във връзка с доводите в жалбата следва да се добави и следното:

По делото е установено, че процесният имот е бил топлофициран и че сградата – етажна собственост (в която се намира процесният имот) е била присъединена към топлопреносната мрежа. От приетите по делото писмени доказателства (договор за продажба на държавен недвижим имот, акт за сключен граждански брак, удостоверение за наследници, справки от особената книга на Софийски районен съд) се установява, че собственици на топлоснабденото жилище, представляващо апартамент № 39, находящ се на адрес: гр.

София, ж.к. „********, с абонатен номер в топлопреносното предприятие ********, са били Е.Б. Х. и В. М. Х., които през 1991 г. са го придобили по договор за продажба в условията на съпружеска имуществена общност по време на брака им. След смъртта на Е. Х. неговата половина от вещта е преминала към законните му наследници (при липса на данни за вписан отказ от наследство, както и на валидно оспорване на факта на приемането му) – Б. Е. Х.

(син) и В. М. Х. (преживяла съпруга) при равни дялове, т.е. през процесния период м.

05.2019 г. – м. 04.2021 г. ответниците са били съсобственици на имота при дялове ¼ идеална част за Б. Е. Х. (придобита по наследство от баща му) и ¾ идеални части за В. М. Х. (1/4 ид.ч. придобита по наследство от съпруга й и ½ ид.ч. придобита по договора за продажба).

Съгласно разпоредбите на чл. 153, ал. 1 ЗЕ и § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ потребител, респ. битов клиент на топлинна енергия през процесния период е физическо лице – ползвател или собственик на имот, който ползва електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване или природен газ за домакинството си. Следователно, ответниците се явяват потребители на доставената в апартамента топлинна енергия, респ. задължени лица за заплащане на цялата й стойност като клиенти на топлинна енергия за битови нужди в него, доколкото са били съсобственици на топлоснабденото жилище през целия процесен период. Възраженията във въззивната жалба за наличие на различно лице, което е било ползвател на имота през процесния период, са несъстоятелни, доколкото по делото е приложен договор за заем за послужване и молбадекларация за откриване на партида на името на В.Ц.Г. от 14.04.2022 г., т.е. посоченото трето лице е сключило договор за продажба на топлинна енергия в жилището след крайната дата 4 на периода на доставка на топлинна енергия, за който се претендира цена с предявените в настоящото производство искови претенции и следователно няма отношение към дължимостта на процесните суми.

Съгласно чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от КЕВР, като писмена форма на договора не е предвидена. Тези общи условия се публикуват наймалко в един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите (чл. 150, ал. 2 от закона). В случая несъмнено е, че общите условия на ищцовото дружество са влезли в сила, доколкото са били публикувани.