Решение № 2326 от 20.10.2025, Районен съд - Бургас

РЕШЕНИЕ

№ 2326 гр. Бургас, 20.10.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – БУРГАС, LVI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ДИАНА ИВ. АСЕНИКОВА

ЛЕФТЕРОВА при участието на секретаря МАРИЯ АП. МИЛЕВА като разгледа докладваното от ДИАНА ИВ. АСЕНИКОВА ЛЕФТЕРОВА Гражданско дело № 20252120104645 по описа за 2025 година Производството е образувано по искова молба на П. К. В., ЕГН:

**********, с настоящ адрес: град Б., против „СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК:

202531869, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. Цариградско шосе № 115 Е, ет. 5, представлявано от Н.П.П., ЗА ПРОГЛАСЯВАНЕ НА НЕДЕЙСТВИТЕЛНОСТТА на сключения между страните Договор за кредит № *** от 29.08.2024 г., а при условията на евентуалност – ЗА ПРОГЛАСЯВАНЕ НА НЕДЕЙСТВИТЕЛНОСТТА на клаузата на чл. 11 от сключения между страните Договор за кредит № *** от 29.08.2024 г., предвиждаща заплащането на неустойка в размер на 1815, 28 лева.

Претендират се и разноски.

В исковата молба са изложени твърдения, че между страните е сключен Договор за кредит № *** от 29.08.2024 г., по силата на който Кредитодателят се задължава да предостави на Кредитополучателя кредит в размер на 1500 лева, а Кредитополучателят се задължава да върне сумата от 3888 лева съгласно условията на договора. ГПР по кредита е в размер на 63, 12 %, а ГЛП – 50% , при срок на кредита от 12 вноски. В чл. 11, ал. 1 от договора е предвидено, че ако Кредитополучателят не предостави допълнително обезпечение по чл. 5, то той дължи неустойка в размер на 1815, 28 лева. На ищцата бил начислена неустойка в общ размер на 1815, 28 лева, разпределена на 12 вноски към дължимата главница и лихва по договора за кредит съгласно погасителния план към него. Излагат се доводи, че договорът за кредит е недействителен на основание чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 и чл. 19, ал. 4 от ЗПК, тъй като не са посочени условията за прилагане на ГЛП, не е ясно 1 какво включва ГПР и размерът на ГПР не е посочен правилно. Евентуално се поддържа, че клаузата на чл. 11 от договора е нищожна на основание чл. 26, ал., 1 пр. 3 от ЗЗД като противоречаща на добрите нрави и на основание на чл.

143, ал. 1 и чл. 146, ал. 1 от ЗЗП като неравноправна.

В срока по чл. 131 ГПК по делото е постъпил писмен отговор от ответника, който моли за отхвърляне на предявените искове и за присъждане на разноски. Навеждат се аргументи против твърденията на ищцата за недействителност на договора и на клаузи от него на посочените в исковата молба основания. Поддържа се, че уговорената неустойка не следва да се включва в ГПР.

Правната квалификация на предявения главен установителен иск е чл.

22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК, а на предявения евентуален установителен иск – чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД и чл. 146, ал. 1 ЗЗП.

Не е спорно по делото, че между страните е сключен Договор за кредит № *** от 29.08.2024 г. със следните параметри: размер на кредита 1500 лева, брой вноски 12, ГЛП 50 %, ГПР 63, 12 %, обща сума за изплащане 2072, 72 лева. Правеният интерес от предявяване на настоящите установителни искове се основава на необходимостта от внасяне на яснота в отношенията между страните по повод сключения помежду им договор.

Съгласно чл. 5, ал. 1 от процесния договор страните се споразумяват, че договорът за кредит ще бъде обезпечен с поне едно от посочените обезпечения: 1. Безусловна банкова гаранция, издадена от лицензирана в БНБ търговска банка за период от сключваме на договора за кредит до изричане на 6 месеца след падежа на последната редовна вноска по погасяване на кредита и обезпечаваща задължение на размер на два пъти общата сума за плащане по договора да кредит, включваща договорената главница и лихва или 2.

Поръчителство на едно или две физически лица, които да отговарят кумулативно на следните изисквания: 2.1. При един поръчител осигурителният доход следна да е в размер на не по-малко от 7 пъти размера на минималната работна заплата за страната; 2.2. При двама поръчители размерът на осигурителния доход на всеки един от тях следва да е в размер на не по-малко от 4 пъти минималната работна заплата за страната; 2.3. Да не е/са поръчител/и по друг и договори за кредит, сключен/и с кредитора; 2.4. Да не са кредитополучатели по договори за кредит, сключени c кредитора, по които е налице неизпълнение; 2.5. Да нямат кредити към банки или финансови институции с класификация различна от „Редовен”, както по активни, така и по погасени задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ; 2.6.

Да представят служебна бележка от работодателя си или друг съответен документ, удостоверяваш размера на получавания от тях доход. Чл. 5, ал. 2 предвижда, че кредитополучателят ще предостави обезпечение в срок до 3 дни от сключване на договора. Клаузата на чл. 11 гласи, че с подписването на договора кредитополучателят декларира, че му е известно и се счита за уведомен, че ако не представи договореното в чл. 5 обезпечение в тридневен 2 срок от сключване на договора или ако представеното обезпечение не отговаря на изискванията, кредитополучателят дължи неустойка в размер на 1815, 28 лева, която ще бъде заплатена разсрочено съгласно погасителния план към договора.

Спорни по делото са правните въпроси относно характера на предвидената в чл. 11 от договора неустойка и дали тя следва да бъде включвана в общите разходи по кредита.

Процесният договор за потребителски кредит е сключен при действието на ЗПК и кредитополучателят по него има качеството на потребител. Съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Сред посочените правила, чието неспазване влече като последица недействителност на договора за потребителски кредит, е и разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Тя гласи, че договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.

Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. По смисъла на § 1, т. 1 от Допълнителните разпоредби на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.

На основание чл. 19, ал. 2 ЗПК годишният процент на разходите по кредита се изчислява по формула съгласно приложение № 1, като се вземат предвид посочените в него общи положения и допълнителни допускания.

Съгласно чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит.

Правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК предвижда, че годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на 3

Министерския съвет на Република България. Постановление № 426 от 18 декември 2014 г. за определяне размера на законната лихва по просрочени парични задължения определя годишния размер на законната лихва за просрочени парични задължения в размер на основния лихвен процент на Българската народна банка в сила от 1 януари, съответно от 1 юли, на текущата година плюс 10 процентни пункта. Към датата на сключване на процесния договор за потребителски кредит основният лихвен процент на Българската народна банка е бил в размер на 3.53 %. Следователно по процесния кредит годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от 67, 65 %.

Съгласно член 3, буква ж) от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ обхваща всички разходи, включително лихви, комисиони, такси и всякакви други видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора, с изключение на нотариалните такси. На основание чл.

633 ГПК решенията на Съда на Европейския Съюз по тълкуването на разпоредби от правото на Европейския съюз, което са от значение за правилното решаване на делото, са задължителни за всички съдилища и учреждения в Република България. Съгласно Решение на Съда на Европейския съюз от 21 март 2024 година по дело C 714/22, за да осигури поголяма защита на потребителите, законодателят на Съюза е възприел широко определение на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ (решение от 16 юли 2020 г., Soho Group, C 686/19, EU:C:2020:582, т. 31 и цитираната съдебна практика), което означава всички разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора (решение от 21 април 2016 г., Radlinger и Radlingerová, C 377/14, EU:C:2016:283, т. 84). Освен това, за да гарантира тази защита, член 22, параграф 3 от Директива 2008/48 задължава държавите членки да гарантират, че разпоредбите, които приемат за изпълнение на тази директива, не могат да бъдат заобиколени посредством начина, по който са формулирани договорите (решение от 11 септември 2019 г., Lexitor, C 383/18, EU:C:2019:702, т. 30). Указано е, че националния съд трябва да вземе предвид всички разпоредби на разглеждания в главното производство договор за кредит и неговите общи условия, както и правния контекст и фактическите обстоятелства, в които се вписва този договор, за да установи дали сключването му е обусловено от закупуването на съответните допълнителни услуги, или е станало задължително по силата на тези разпоредби и общи условия, или при предлаганите условия, и дали в действителност с договорна конструкция като разглежданата в главното производство не се цели възнаграждението за заетата сума да бъде отчасти изведено извън рамките на договора посредством уговорки относно тези допълнителни услуги, така че то да не се съдържа изцяло в посочения договор и 4 следователно да не попада в обхвата нито на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“, нито на понятието „ГПР“ по смисъла на Директива 2008/48.

В процесния случай клаузата на чл. 11 от договора за потребителски кредит предвижда, че ако в 3-дневен срок от подписване на договора заемателят не предостави на заемодателя договореното обезпечение или ако обезпечението не отговаря на определени изисквания, заемателя дължи на заемодателя неустойка в размер на 1815, 28 лева лв., с начин на разсрочено плащане съгласно погасителния план към договора. Съгласно чл. 92, ал. 1 ЗЗД неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват.

Съдът намира, че макар и вземането за сумата от 1815, 28 лева да е именовано от кредитодателя „неустойка“, то не отговаря на същността и функциите, присъщи за неустойката по смисъла на чл. 92, ал. 1 ЗЗД, поради което то не може да се квалифицира като такава. Вземането е определено едностранно от кредитодателя като „неустойка“ с цел да попадне в приложното поле на изключението по чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК и по този начин да бъде изключено от общите разходи по кредита. Постигнатото в чл. 3 от договора съгласие между страните „договорът за заем да бъде обезпечен“ с конкретно посочени от заемодателя обезпечения, които следва да отговарят на поставени от заемодателя изисквания, не представлява същинско задължение на заемополучателя. Съгласно разпоредбата на чл. 71 ЗЗД изпълнението на срочното задължение може да бъде искано от кредитора и преди срока, когато длъжникът е станал неплатежоспособен, или със своите действия е намалил дадените на кредитора обезпечения, или не му е дал обещаните обезпечения, т. е. в облигационното право непредоставянето на обещано от длъжника обезпечение не представлява договорно неизпълнение, а основание за загубване на преимуществото на срока.