Определение № 3298 от 25.11.2024, Окръжен съд - Пловдив

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3298 гр. Пловдив, 25.11.2024 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, V СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и пети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Светлана Ив. Изева

Членове:

Радостина Анг. С.

Светлана Анг. СтА.а като разгледа докладваното от Светлана Анг. СтА.а Въззивно частно гражданско дело № 20245300503094 по описа за 2024 година Производството е по реда на чл.122 от ГПК.

Образувано за разрешаване на препирня за местна подсъдност между Районен съд Пловдив и Районен съд София, повдигната с определение №14203/14.11.2024 г. по ч.гр.д. №19513/2024 г. по описа на Районен съд Пловдив, I граждански състав.

След преценка на данните по делото, съдът намира за установено следното:

Районен съд – София е сезиран със заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК, подадено от „Форуком и компания“ ООД, ЕИК 836034051, против М. С. Р., ЕГН **********, и „Вики ПВ“ ЕООД, ЕИК 175359744. Твърди се, че между заявителя и Р. е сключен договор за потребителски кредит №000-КН-33062951/30042019 по реда на ЗПФУР. На 03.02.2022 г. заявителят е сключил договор за встъпване в дълг с „Вики ПВ“ ЕООД, като последното се е задължило солидарно с Р. да заплати на заявителя всички суми, дължими от Р..

С определение №35963/07.09.2024 г., постановено по ч.гр.д.

№50761/2024 г. по описа на РС – София, е прието, че се касае за договор, сключен с потребител, същият се предявява пред съда, в чийто район е настоящия адрес на потребителя, а при липса на такъв – по постоянен адрес. Р. има качеството потребител по смисъла на §13, т.1 от ДР на ЗЗП и заявлението следва да бъде разгледано от РС Пловдив. Аргументирал се е, че нормата на чл.411, ал.1 ГПК е императивна. Липсва законова уредба по какъв начин се определя компетентния по правилата на местната подсъдност РС, когато длъжниците са повече от един, но съдът е приел, че когато само един от длъжниците има качеството потребител, за да бъде ефективна защитата му, 1 делото следва да бъде разгледано от съда по настоящ адрес на същия.

Съобразено е и, че отговорността на втория длъжник – търговец, е възникнала след сключване на договора за потребителски кредит с потребителя, и без последния да е страна по договора за встъпване в дълг. Това е мотивирало съда да прекрати производството пред СРС и да го изпрати по компетентност на РС Пловдив.

Районен съд

Пловдив с посоченото определение

№14203/14.11.2024 г. по ч.гр.д. №19513/2024 г. е повдигнал спор за подсъдност, като е приел, че делото не му е подсъдно. Съобразил е, че Р. има настоящ адрес в град Пловдив. Делото обаче се води и срещу друг длъжник, чието седалище е в София. Съгласно чл.116 ГПК, иск срещу ответници от различни съдебни райони се предявява по избор на ищеца в съда на един от тези райони. Прието е, че разпоредбата намира приложение и в заповедното производство, като заявителят е направил своя избор – делото е заведено пред СРС.

С оглед на изложеното, спорният въпрос в настоящото производство касае приложното поле на разпоредбата на чл.411, ал.1 ГПК, респективно, доколкото ПдРС се позовава на нормата на чл.116 ГПК, това на чл.113 от ГПК.

Чл.411, ал.1, изр.2 ГПК (ред. ДВ, бр.100/2019 г., действаща понастоящем) посочва, че заявление срещу потребител се подава до съда, в чийто район се намира настоящият му адрес, а при липса на настоящ адрес – по постоянния. Разпоредбата на чл.113 от ГПК също предвижда исковете на и срещу потребители да се предявяват пред съда, в чийто район се намира настоящият адрес на потребителя, а при липса на настоящ адрес – по постоянния, като образуваните дела се разглеждат като граждански по реда на общия исков процес.

Приложното поле на чл.113 от ГПК е предмет на обсъждане в мотивите към Тълкувателно решение №3/23.02.2022 г. по тълкувателно дело №3/2019 г. на ВКС, ОСГТК, в които е разяснено, че преценката дали се касае за иск на или срещу потребител следва да се извърши при зачитане на общата легална дефиниция на понятието "потребител" в §13, т.1 от ДР на ЗЗП или въз основа на легални определения на същото понятие в други приложими по съответния правен спор закони, като характеристиките на понятието "потребител" се свеждат до това, че като страна по договор с търговец потребителят е винаги физическо лице, целящо задоволяване на свой личен, а не търговски или професионален интерес. Дефинираното в ЗЗП понятие "потребител" се припокрива с даденото в чл.2, б."б" от Директива 93/13 ЕИО на Съвета относно неравноправните клаузи в потребителски договори, според което потребител е всяко физическо лице, което придобива стоки или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност, и всяко физическо лице, което, като страна по договор по този закон, действа извън рамките на своята търговска или 2 професионална дейност.

В настоящия случай предмет на делото е издаване на заповед за изпълнение въз основа на заявление по чл.410 ГПК, като се сочи, че сумата се дължи въз основа на договор за потребителски кредит от физическо лице, а в последствие в дълга е встъпило и юридическо лице.

Доколкото искането е насочено срещу физическо лице, във всеки конкретен случай съдът е длъжен да изследва и да извърши конкретна преценка, съобразно обстоятелствата и доказателствата по делото, с оглед установяване качеството „потребител“. За специалната местна подсъдност по чл.411, ал.1 ГПК (както и по чл.113 ГПК) съдът следи служебно. Същата е с оглед качеството на страната по делото – потребител. Практиката на СЕС, както и съдебната практика в нашата страна приемат, че въведената с Директива 93/13 система за защита от неравноправните клаузи в потребителските договори се основава на идеята, че потребителят е в положение на по-слаба страна спрямо продавача или доставчика. Именно в тази насока е и специалната подсъдност по чл.113 ГПК, както и тази по чл.411, ал.1 ГПК, свързана с определено качество на една от страните по спора – потребител. От страните по делото единствено Р. има качеството потребител, като именно за нейните интереси съдът следи служебно.

В Решение от 9 юли 2020 г. (Raiffeisen Bank и BRD Groupe Societé Générale -C-698/18 и C-699/18) е посочено, че когато липсва уредба в правото на Съюза, вътрешният правопорядък на всяка държава членка трябва да предвиди процесуалните правила за съдебните производства, предназначени да гарантират защитата на правата на гражданите на Съюза. Според Решение от 7 август 2018 г. (Banco Santander - C-96/16 и C-94/17), член 3, параграф 1 от Директива 93/13, както и от общата логика следва, че тази директива е насочена не толкова към гарантирането на цялостен договорен баланс между правата и задълженията на страните по договора, колкото към това, да се избегне възникването на неравновесие между тези права и тези задължения във вреда на потребителите.

В случая две от страните са търговски дружества, като единствено Р. има качеството потребител. Именно за нейните интереси съдът следи служебно. Именно за нея, в качеството потребител, е предвидена специалната подсъдност по чл.411, ал.1 ГПК. В този случай позоваването на общата подсъдност по чл.116 ГПК е неправилно, още повече, че в такъв случай приложение би следвало да намери нормата на чл.113 ГПК.

Ето защо настоящата инстанция приема, че компетентен да разгледа спора е Районен съд Пловдив.

Мотивиран от гореизложеното, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

КОМПЕТЕНТЕН да разгледа заявление за издаване на заповед за 3 изпълнение по чл.410 от ГПК, подадено от „Форуком и компания“ ООД, ЕИК 836034051, против М. С. Р., ЕГН **********, и „Вики ПВ“ ЕООД, ЕИК 175359744, е Районен съд – Пловдив.

ИЗПРАЩА делото на Районен съд Пловдив за продължаване на съдопроизводствените действия.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4