Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 47 от 25.01.2024, Върховен касационен съд

Съд
Върховен касационен съд
Дело
Касационно гражданско дело 3776/2022
Вид
Решение № 47
Подписан
25.01.2024
В сила
25.01.2024
Състав
Емил Томов, Геновева Николаева, Драгомир Драгнев

Други актове по делото

Цитирани разпоредби

  • чл. 280, ал. 1, т. 1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 290 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 78, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 111, б. "б" · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 114, ал. 4 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 20 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 85 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 87 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 87, ал. 1 и ал. 3 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 87, ал. 1 и ал. 3 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 92, ал. 1 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 92, ал. 2 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 95 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 66, ал. 1, т. 2 · Закон за местните данъци и такси
  • чл. 37, ал. 5 · Закон за общинската собственост
  • чл. 37, ал. 6 · Закон за общинската собственост
  • чл. 31, ал. 1 · Закон за управление на отпадъците
  • чл. 60 · Закон за управление на отпадъците
  • чл. 64 · Закон за управление на отпадъците
  • чл. 65 · Закон за управление на отпадъците
  • чл. 7, ал. 1 · Закон за управление на отпадъците
  • чл. 170, ал. 2 · Закон за устройство на територията
  • чл. 175 · Закон за устройство на територията
  • чл. 175, ал. 1 · Закон за устройство на територията
  • чл. 176 · Закон за устройство на територията
  • чл. 176, ал. 1 · Закон за устройство на територията
  • чл. 177, ал. 2 · Закон за устройство на територията
  • чл. 309 · Търговски закон

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 47 гр. София, 25.01.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 3-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание на тридесети ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Емил Томов

Членове:

Драгомир Драгнев

Геновева Николаева при участието на секретаря Росица Ал. Иванова като разгледа докладваното от Геновева Николаева Касационно гражданско дело № 20228002103776 по описа за 2022 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника „Топлофикация Русе“ АД срещу решение № 90 от 30.06.2022 г. по в. гр. дело № 112/2022 г. на Великотърновски апелативен съд, с което касаторът е осъден да заплати на ищеца Община Русе, на основание чл. 92, ал.1 ЗЗД, сумата 176 897. 60 лв., съставляваща мораторна неустойка, уговорена в чл. 5. 2 от сключения между страните договор № 1401/03.05.2016 г., за периода: 01.02.2018 г. – 28.08.2018 г., ведно със законната лихва, считано от 30.03.2021 г. до окончателното изплащане, като е реализирана отговорността на ответника за съдебно – деловодни разноски, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.

Касаторът поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушения на материалния закон /чл. 87, ал. 1 и ал. 3 ЗЗД, чл. 20 ЗЗД и чл. 95 ЗЗД/, поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила /чл. 271, чл. 272 вр. с чл. 236, ал. 2 ГПК/ и поради необоснованост, като моли то да бъде отменено и вместо него постановено ново решение, с което предявеният иск да бъде отхвърлен. Излага доводи, че въззивният съд грубо е погазил правилата на формалната логика и същевременно е отказал да приложи императивна правна норма, приемайки че даденият допълнителен тримесечен срок с решение № 763 по протокол № 22.02.2018 г. на Общински съвет – Русе за пълно завършване 1 на строително-монтажните работи /СМР/ по изграждане и въвеждане в експлоатация на инсталацията е по смисъла на чл. 87, ал. 1 ЗЗД, а едновременно с това е отказал да приложи последиците на разваляне на договор поради виновно неизпълнение, макар СМР да не са били изпълнени в пълния им обем в рамките на този допълнителен срок. Твърди, че е нарушен чл. 20 ЗЗД при извеждане на действителната воля на страните по процесния ненаименуван договор, при изведения решаващ правен извод, че допълнителният тримесечен срок съставлява волеизявление за разваляне на договора по смисъла на чл. 87, ал. 1 ЗЗД. Поддържа, че такъв извод противоречи на останалите изводи в атакуваното решение, според които процесният договор не е развален, а е изпълнен в пълния му обем, макар и със забава, и договорната мораторна неустойка е дължима и за частта от процесния период, след развалянето му. Твърди, че при правилно приложение на чл. 20 ЗЗД, въззивният съд щеше да достигне до правилния извод, че независимо от употребеното понятие „подходящ“ срок и позоваването на чл. 87, ал. 1 ЗЗД, волята на съконтрахентите не е била насочена към разваляне на договора, а към удължаване на срока за изпълнение на задължението за въвеждане в експлоатация на процесната инсталация. Счита, че въззивният съд е приел в нарушение на чл. 85 ЗЗД, че кредиторът не изпада в забава, когато макар да не е съдействал за изпълнение на насрещното задължение, длъжникът е могъл точно да престира дължимия резултат чрез заместващо административно производство по чл. 170, ал.

2 ЗУТ. Поддържа и че второинстанционният съд е нарушил процесуалния закон като не се е произнесъл служебно за нищожността на процесния договор и на неустоечната клауза, като не е съобразил безвъзмездния характер на отстъпеното правото на строеж в полза на търговско дружество върху общинска земя в нарушение на чл. 37, ал. 1 вр. с ал. 6 и ал. 2 ЗОбС и обстоятелството, че процесната неустойка не обезпечава реални вреди. Твърди, че неправилно не е съобразен прекомерния характер на мораторната неустойка, вкл. в контекста на релевираната нищожност на неустоечната клауза като противоречаща на добрите нрави. Претендира сторените съдебно – деловодни разноски пред трите съдебни инстанции.

Ответникът по касационната жалба - Община Русе подава писмен отговор, в който поддържа становище за нейната неоснователност. Претендира сторените пред касационната инстанция съдебно – деловодни разноски, вкл. юрисконсултско възнаграждение.

С определение № 1414 от 02.06.2023 г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на горепосоченото въззивно решение, на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, по следния правен въпрос: Следва ли изявлението на кредитора за даване на допълнителен „подходящ“ срок, поискан от длъжника, за изпълнение на забавени СМР по ненаименуван договор, съчетаващ елементи на договор за учредяване на вещно право на строеж и на договор за изработка, да бъде тълкувано като такова по смисъла на чл. 87, ал. 1 ЗЗД, доколкото последната норма е възпроизведена в текста на изявлението, или е приложимо правилото на чл. 20 ЗЗД, според което трябва да се търси действителната обща воля на страните, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността?. По този правен въпрос е формирана трайна практика на ВКС, обективирана в решение № 288 от 28.02.2020 г. по гр. д. № 134/2019 г. на ВКС, IV г.о.; решение № 77 от 12.10.2020 г. по гр. д.

2

№ 4227/2019 г. на ВКС, II г.о.; решение № 133 от 15.03.2021 г. по гр. д. № 3595/2019 г. на ВКС, III г.о. и др.. Според последната, при спор относно точния смисъл на договора и негови клаузи, съдът ги тълкува според правилото на чл. 20 ЗЗД, издирвайки действителната обща воля на страните, тълкувайки отделните уговорки във връзка едни с други и всяка една в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността – какви са и как се съчетават отделните правомощия на страните с оглед постигането целта на договора, какво поведение на страната кои правомощия поражда за нея и как може да се упражняват те. Съдът извършва тълкуването, изхождайки не от буквалния смисъл на текста, а от смисъла, следващ от общия разум на изявлението; доколко буквалният текст изразява действителната обща воля на страните и как следва да се тълкува отделната уговорка предвид систематичното й място в договора и общия му смисъл, преценявайки и обстоятелствата, при които е сключен договора, както и поведението на страните преди и след сключването му. По същия начин следва да се тълкува наличието или не на воля на изправната страна по двустранен договор да го развали по смисъла на чл. 87, ал. 1 или ал. 3 ЗЗД. Във всеки конкретен случай, според конкретните обстоятелства, следва да се преценява наличието или липсата на волеизявление за разваляне на договора и настъпването или не на неговите правни последици. Следва да се съобразява действителната обща воля на страните в контекста на целта на договора и неговото специфично съдържание, както и интереса на кредитора да запази съществуваща договорната връзка и да получи реално изпълнение на вземането си, макар и забавено. За настъпването на правните последици на развалянето по чл. 87 ЗЗД е от значение и дали въпреки отправено волеизявление по смисъла на чл. 87, ал. 1 ЗЗД, кредиторът е приложил на практика последиците на развалянето или се е отказал от тях, доколкото това е негово субективно право, което може да бъде реализирано, но може и да не бъде реализирано. В последната хипотеза по своя воля, кредиторът, със съгласието на длъжника, е предпочел реалното изпълнение пред развалянето на договора, и тази кредиторова воля не може да не бъде зачетена.

По съществото на касационната жалба:

Предявеният иск е с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД.

Първоинстанционният съд е приел, че между страните по делото е сключен ненаименуван договор № 1401/03.05.2016 г., изменен с анекс на 05.02.2017 г. относно договорените сроковете, за учредяване на безвъзмездно право на строеж върху общинска земя за изграждане в част от общински поземлен имот с идентификатор *** на инсталация за предварително третиране на битови отпадъци преди депонирането им, с разгъната застроена площ от 5 604 кв. м., по силата на който суперфициарът – ответникът "Топлофикация Русе" АД е следвало до 03.11.2017 г., вкл., да реализира учреденото право на строеж, а до 31.01.2018 г., вкл., да въведе инсталацията в експлоатация при съобразяване с изискванията на ЗУТ и Закона за управление на отпадъците /ЗУО/. В чл. 5, ал. 2 от договора, съконтрахентите са уговорили, че за всеки ден забава за изпълнение на задължението за въвеждане в експлоатация на инсталацията, поради причина, за която суперфициарът отговоря, същият дължи неустойка в полза на ищеца Община Русе в размер на 0. 3 % от 3 данъчната оценка на учреденото право на строеж, посочена в чл. 2, ал. 1 от договора.

По възражението на ответника за нищожност на неустоечната клауза поради противоречие със закона и с добрите нрави, намерено за неоснователно, първоинстанционният съд е посочил, че неустойката по чл. 5, ал. 2 от процесния договор е мораторна, за неизпълнение на непарично задължение – въвеждане в експлоатация на процесната инсталацията, и че изпълнението на това задължение не е обезпечено с други правни способи. Приел е, че правото на строеж е учредено безвъзмездно от страна на Община Русе в полза на ответника срещу поетото от последния, по предварителен договор, задължение за безвъзмездно приемане на битови отпадъци, което страните са уговорили да е безсрочно, а в случай на прекратяване на окончателния договор – със срок не по-кратък от 5 години от сключването му. Заключил е, че преценявана към момента на сключване на договора, процесната неустойка безспорно има присъщата, съгласно чл. 92, ал. 1 ЗЗД, обезпечителна функция, доколкото е предназначена да стимулира точното по отношение на срока изпълнение на задължението за завършване на инсталацията, което да направи възможно предаването й с изискуемите документи. Подчертал е, че тя е единственият предвиден в договора механизъм, с който възложителят може да въздейства върху изпълнителя за изпълнение на поетото с договора задължение за въвеждане на инсталацията в експлоатация и постигане на целта на договора – сключване и изпълнение на окончателен договор за безвъзмездно сепариране на битови отпадъци. По отношение на възражението на ответника, че не е установено какви вреди обезщетява процесната неустоечна клауза, първоистанционният съд като го е намерил за неоснователно е посочил, че от сключения предварителен, а впоследствие и окончателен договор за безвъзмездно третиране на битови отпадъци, се установява, че страните са целели да предотвратят и намалят вредното въздействие на отпадъците върху околната среда и човешкото здраве, заради което ищцовата община е договорила лично и в полза на останалите общини – членове на Регионалното сдружение за управление на отпадъците за регион Русе, безвъзмездно приемане и безвъзмездно третиране на битови отпадъци за постигане на целите по чл. 31, ал. 1 ЗУО в сроковете по § 15 ПЗРЗУО. Като последица от заработването на инсталацията към момента на сключване на горепосочения договор се е очаквало значително намаляване на количествата депонирани отпадъци, а от там и на разходите на Община Русе за обезпечения и отчисления по чл. 60 и чл. 64 ЗУО, доколкото страните са договорили "Топлофикация Русе" АД да придобие качеството на притежател по смисъла на чл. 7, ал. 1 ЗУО спрямо приетите в инсталацията битови отпадъци и получените при третирането им отработени отпадъчни фракции с изключение на отпадъците, неподлежащи на оползотворяване чрез сепариране, т. е. на една значителна част от генерирания общ битов отпадък на територията на Община Русе. Тези разходи от своя страна, съгласно чл. 65 ЗУО, са елемент от чл. 66, ал. 1, т. 2 ЗМДТ, поради което в крайна сметка се стига до намаляване на заплащаната от жителите на територията на общината такса „битови отпадъци“. Евентуалното забавено въвеждане на инсталацията в експлоатация би довело до забава в сключване на окончателния договор и съответно до забава в постигането на горните цели. Първоинстанционният съд е посочил, че освен присъщите обезпечителна и обезщетителна функция, от съществено значение е и 4 наказателната функция на процесната неустойка, тъй като кредиторът е в правото си да претендира неустойка и когато вреди изобщо не са настъпили или не са настъпили в предвидения размер. Последният трудно е могъл да бъде предвиден към момента на сключване на процесния договор, доколкото към този момент е липсвала друга работеща сепарираща инсталация на територията на общината.