Решение № 229 от 05.05.2025, Окръжен съд - Велико Търново

РЕШЕНИЕ

№ 229 гр. Велико Търново, 05.05.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ТРЕТИ ВЪЗЗИВЕН

ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Георги Драгостинов

Членове:

ДИАНА РАДЕВА

Ангелина Богданова при участието на секретаря Красимира Г. Илиева като разгледа докладваното от Ангелина Богданова Въззивно гражданско дело № 20254100500073 по описа за 2025 година

За да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на „Ти Би Ай Банк“ ЕАД, чрез юрк. Д.

Р. против Решение № 1518/21.11.2024 г., постановено по гр.д. № 1021/2024 г. по описа на ВТРС, с което е прогласен за недействителен договор за потребителски кредит № 7053020095/21.07.2020 г., сключен между „Ти Би Ай Банк“ ЕАД и А. К. П., по предявения от А. К. П., ЕГН ********** срещу „Ти Би Ай Банк“ ЕАД с ЕИК 131134023 иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 и пр. 2 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. чл. 10, ал. 1 ЗПК. Със същото решение е прието за установено, че А. К. П. на основание чл. 124, ал. 1 ГПК не дължи на „Ти Би Ай Банк“ ЕАД сумата от 50.00 лева – частичен иск от обща претенция в размер на 2 580.86 лева, представляваща част от вземане за застрахователна премия по договора за потребителски кредит. Ответникът е осъден да заплати направените по делото разноски.

С въззивната жалба се навеждат доводи за неправилност на обжалваното решение поради неговата необоснованост и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Намира, че са обсъдени само част от 1 доказателствата. Основно съображенията, които излага са свързани с това дали застраховката представлява разход, който следва да се включи в ГПР. В тази връзка, навежда доводи, че застрахователната премия е част от общите разходи по кредита единствено ако застраховката е условие за получаване на кредита. Сочи още, че е предоставена възможност на потребителя да заяви съгласието си относно сключването на застрахователен договор, като същият има право по всяко време да се откаже от застраховката. Въпреки това твърди, че в настоящия случай потребителят не се е запознал с условията по договора за кредит, нито пък е пожелал да прекрати застрахователния договор. На следващо място, твърди, че районният съд не е изложил мотиви относно недължимостта на сумата в размер на 2 580,86 лв. от страна на ищеца. Счита, че по този въпрос съдът се е произнесъл в противоречие със събраните по делото доказателства. Според жалбоподателя сумата, която не би следвало да се дължи на кредитора в случай, че е приложим чл. 23 ЗПК е в размер на 2 384,02 лв., а не претендираната 2 580,86 лв. По тези съображения моли въззивния съд да отмени обжалваното решение и да постанови ново, с което да отхвърли изцяло предявените искове. Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение. Претендира разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК ответната страна по жалбата е депозирала отговор, с който оспорва същата. Излага подробни съображения относно правилността и законосъобразността на обжалваното решение, като моли за неговото потвърждаване. В тази връзка, сочи, че съдът е обсъдил всички доказателства по делото, поради което е достигнал до правилни изводи.

Твърди, че с удържаната от потребителя такса „оценка на риска“ се влошава положението на същия, а не просто, че с нея се предоставя услуга. Навежда доводи, че сключването на застрахователния договор е условие за отпускане на кредита, както и че чрез него се прави опит за прикриване на действителния размер на ГПР. Оспорва и твърдението, че кредитополучателят може да се откаже от застраховката по всяко време поради определения за това в договора 30-дневен срок. Намира, че съдът основателно се е произнесъл и по отношение на частичния иск за недължимост на сумата, която се явява над получената чиста главница по кредита. Претендира сторените по делото разноски.

Великотърновският окръжен съд след като провери обжалваното 2 решение съобразно правомощията си по чл. 269 ГПК, прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК и обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намери за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена в срок от страна, която има право да обжалва и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява процесуално допустима.

При извършената служебна проверка на решението съобразно правомощията си по чл. 269, изр. първо от ГПК съдът намери, че същото е валидно. Предвид горното и съгласно разпоредбата на чл. 269, изр. 2 от ГПК следва да бъде проверена правилността му по изложените във въззивната жалба доводи и при служебна проверка за допуснати нарушения на императивни материалноправни норми, като въззивната инстанция се произнесе по правния спор между страните.

Първоинстанционният съд е бил сезиран с искове по чл. 26, ал. 1, пр. 1 и пр. 2 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. чл. 10, ал. 1 ЗПК и по чл. 26, ал.1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл.

10а, ал. 2 ЗПК, както и установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК. Районният съд е приел, че не е оповестен в договора за потребителски кредит действителния ГПР, поради което бива изключена валидността на договарянето. Въз основа на това е прогласил неговата недействителност. Относно иска с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за установяване, че ищцата не дължи сумата от 50.00 лева – частичен иск от обща претенция в размер на 2 580.86 лева, представляваща част от вземане за застрахователна премия, ВТРС го е приел за основателен и е уважил същия.

Страните не спорят, че между ищеца, като кредитополучател и ответника, като кредитор е сключен договор за потребителски кредит № 7053020095 от 21.07.2020 г. с посоченото в исковата молба съдържание, че по договора е предоставен на ищеца кредит в размер на 3 000 лева, както и уговорените допълнителни вземания застраховки „Защита на кредита” и „Защита на сметките”, както и такса за оценка на риска.

Безспорно между страните е обстоятелството, че ищецът е потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК, предвид което спрямо сключения между страните договор за потребителски кредит са приложими разпоредбите на Закона за потребителския кредит.

3

Спорно по делото е дали заемното правоотношение е възникнало валидно.

За да бъде валидно сключен договорът за потребителски кредит е необходимо да отговаря на предвидените в разпоредбите на чл. 10, ал. 1 ЗПК, чл. чл. 11, ал. 1 т. 7-12 и т. 20 и, ал. 2 ЗПК и чл. 12, ал. 1, т. 7-9 ЗПК.

В исковата молба ищецът излага доводи за недействителност на договора за кредит поради нарушение на чл. 10, ал. 1 ЗПК, като този довод настоящият състав не споделя. Нормата на чл. 10, ал. 1 Закона за потребителския кредит не сочи мерната единица на шрифта на договорния текст и затова следва да се третира за неписана. Доколкото съдържа идея потребителят да е гарантиран, че няма да бъде подведен от нечетимо писани клаузи, нормата следва да се тълкува в смисъл, че големината на всеки шрифт, позволяващ четене без затруднения, задоволява законовото изискване за размер на буквите. Изложеното аргументира съда да третира тезата за нищожност на договор на това основание за неоснователна.

На следващо място, съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК в договора за потребителски кредит следва да е посочен Годишният процент на разходите и общо дължимата сума, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР. В чл. 10 от договора е посочен общият размер на всички плащания по договора в размер на 5 580,86 лева /включващ усвоена главница, кредитирани застраховки и такса оценка на риска и договорна възнаградителна лихва/, както и годишният процент на разходите на кредита 48.88 % - реквизити по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Обстоятелството дали така посочения ГПР в договора отговаря на действителния размер, както и какво включва същият по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПК е относимо към разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не влече след себе си недействителност на целия договор, а единствено на клауза за вземане, което следва да е включено в ГПР и с което се надвишава, предвидения в разпоредбата максимален размер на ГПР. Обстоятелството дали предвидените в договора застрахователни премии следва да бъдат включени към общо дължимата сума по договора и в ГПР е въпрос, относим към действителността на тази клауза, а не на договора за кредит като цяло, което е предвидено изрично в разпоредбата на чл. 19, ал.

5 ЗПК, която е в смисъл, че вземанията, които следва да са включени в ГПР, но не са включени и с тях ГПР ще е повече от 50 %, са недействителни. Волята на 4 законодателя е била именно това, което се разбира и от чл. 19, ал. 6 ЗПК, съгласно която при плащания по договори, съдържащи клаузи, които са обявени за нищожни по ал. 5, надвзетите средства над прага по ал. 4 се удържат при последващи плащания по кредита.

Съгласно легалната дефиниция дадена с § 1 от ЗПК "общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и поспециално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. От изложеното следва, че уговорената от страните клауза за застрахователни премии следва да се включва в ГПР по процесния договор за кредит. Отделно от това обаче е нужно да се вземе предвид, че задължението по заплащане на застрахователни премии се поражда от сключването на застрахователен договор между ищеца и застрахователното дружество, а не от клауза, съдържаща се в договора за потребителски кредит и посочваща техния размер. От тук следва, че застрахователните премии представляват вземане на трето лице, а не кредитора. В този смисъл и с оглед на по-горе изложеното относно частичната недействителност на договора не става ясно по какъв начин би могло да се изпълни разпореждането на закон, съдържащо се в чл. 19, ал. 6 ЗПК, а именно надвзетите средства над прага по ал. 4 да се удържат при последващи плащания по кредита. В подкрепа на изложеното следва да се добави, че чл. 19 ЗПК не е част от лимитативно посочените основания в чл. 22 ЗПК, въз основа на които договорът за потребителски кредит бива недействителен. Това е така тъй като за чл. 19 ЗПК, посветен на ГПР, важат ал. 5 и 6 от него, отнасящи се до частичната недействителност на договора, прогласявайки само част от неговите клаузи. Тъй като част от вземанията, които формират ГПР, каквито са застрахователните премии, не са вземания на кредитора, а се дължат на друго договорно основание /застрахователен договор/, не би могло да се презюмира, че от наличието на клауза в договора за потребителски кредит да следва, че застрахователният договор е нищожен. Ето защо, разпоредбите на 5 чл. 19, ал. 5 и 6 ЗПК не могат да бъдат приложени в случаи, когато ГПР е надхвърлило със стойността на плащане в полза на трети лица, тъй като те са приложими само относно онези вземания част от ГПР, които са вземания на кредитора по договора за потребителски кредит. Аргумент за това е че само с последните кредиторът може да има надплащане и да ги удържа при последващи плащания. С оглед изложените съображения така предявеният иск с правно основание чл. 26, ал. 1 пр. 1 и 2 ЗЗД вр. чл. 22, вр. чл. 10, ал. 1 ЗПК, както и предявеният в условията на евентуалност иск с правно основание чл. 26, ал.1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 10а, ал. 2 ЗПК за прогласяване за нищожна клаузата за заплащане на застрахователните премии, се явяват неоснователни. Поради това обжалваното решение в частта, с която договорът за потребителски кредит № 7053020095/21.07.2020 г. следва да бъде отменено, а предявените искове – отхвърлени.

По отношение на сумата, представляваща такса за оценка на риска, дължима в деня на подписване на процесния договор, съдът намира, следното: