Решение № 260263 от 23.02.2021, Окръжен съд - Пловдив

Р Е Ш Е Н И Е № 260263

ПЛОВДИВСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско въззивно отделение – девети състав, на двадесет и трети февруари две хиляди двадесет и първа година, след публично съдебно заседание на двадесет и осми януари две хиляди двадесет и първа година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ШИПОКЛИЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ФАНЯ РАБЧЕВА

КОСТАДИН ИВАНОВ при участието на секретар Пенка

Георгиева, след като разгледа докладваното от председателя въззивно гр. дело № 2492 по описа за 2020 година, за да се произнесе, приема следното:

Производство по чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба от ищеца в първоинстанционното производство И.Н.И., чрез адв. К.Ц., с която изцяло се обжалва решение № 2226 от 03.07.2020г. на Районен съд – Пловдив, ХХІІ гр. с., постановено по гр. дело № 18866 от 2019 г., с което изцяло са отхвърлени предявените обективно съединени искове, с правно основание чл. 240, ал. 1 от ЗЗД, както и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД. Заявява се, че обжалваното решение е необосновано, неправилно и незаконосъобразно, като се изложени подробни съображения, които са по същество.

Заявява се, че е налице договор за заем, сключен в устна форма, който е неформален договор, тъй като за неговата валидност не се изисквало спазването на писмена форма, поради което простото съгласие, придружено с предаването на парите е достатъчно за действителността на договора. Заявява се, че от представения по делото запис на заповед от 18.11.2017г. се установявало наличието на каузална връзка между договора за заем и записа на заповед. Заявява се, че от твърденията на ищеца ставало ясно, че претенцията на ищеца се базира на предоставения заем, а подписаният документ бил в подкрепа на определени обстоятелства – дата на предоставяне на парите, предадена сума, уговорен срок за връщане паричната сума. В тази насока се заявява, че действително записът на заповед е нередовен, както правилно е отбелязал първоинстанционният съд. Заявява се обаче, че е разпитан свидетел по делото Н. И., от чийто показания ставало ясно, че П. отишла в дома им, където живеели с ищеца и помолила същият да й даде пари на заем, в размер на 3000 лв, като поела изрично обещание да върне сумата в срок от една година. Заявява се, че свидетелят И. лично бил видял как ищецът бръкнал в чекмеджето и й отброил 3000 лв., както и, че ги е предал на ответницата П., и, че е дал на ответницата да подпише документ за предоставената сума. Заявява се, че подписването на документа от ответницата било станало без никакви заплахи или насилствени действия от страна на И.И.. Заявява се, относно показанията на друг разпитан свидетел по делото, а именно М. Т., че нейните показания не следвало да се кредитират, тъй като не били лични и непосредствени, а били непреки и се базирали на обяснения, които Т. била получила от ответницата. Заявява се,че тези показания били лишени от логика и последователност, тъй като от една страна Т. казала, че ответницата П. много се страхувала от ищеца И. и не иска да контактува с него, изобщо, а същевременно с това твърди, че П. на 18.11.2017 г. отишла в дома на И.И.. В тази насока се заявява, че ако е имало някакви заплахи и насилствени действия от страна на И., то това неминуемо би направило впечатление на банковите служители и би било невъзможно да бъде извършена банковата операция. В тази насока се заявява, че следва да се даде превес на преките показания на свидетеля И., а не на опосредстваните такива на свидетелката Т.. Освен това, показанията на свидетеля И. се подкрепяли от писмените доказателства, по делото, в това число и записът на заповед. В тази насока се правят разсъждения относно мотивите на Районен съд, като се заявява, че, от една страна, съдът правилно бил приел, че записът на заповед е нищожен, но все пак представлява частен свидетелстващ документ, удостоверяващ обстоятелството за поето задължение за плащане на 3000 лв. с падеж 18.11.2018 г. В тази насока се заявява, че другите елементи на договора за заем, а именно реалното предаване на сумата, дата на предаване на същата и поемането на задължението да се върне сумата се установявали от свидетеля Н. И..

Заявява се, че ответницата сама признава получаване на сумата. Заявява се, че основанието за предаване на сумата – устен договор за заем също било установено от единствения свидетел на ситуацията. Счита се, че е налице превратно и изопачено тълкуване на събраните по делото гласни и писмени доказателства, в тяхната съвкупност. Сочи се, че трябва да се приеме, че най- логичното в живота е, когато се дадат пари на някого в съчетание с документ да е налице и поемане на задължение да се върнат тези пари.

Заявява се, че твърденията на ответницата за упражнено насилие върху нея, при подписване на документа - запис на заповед, както и за направеното й дарение, а не за предоставени й в заем пари са несериозни.

Моли се да бъде отменено в тази насока обжалваното решение, като необосновано, неправилно и незаконосъобразно, както и да се уважат предявените искове. Моли се да бъде осъдена Н.П. да изплати на И.И., ведно с мораторната лихва считано от 19.11.2018 г. до 19.11.2019 г. сумата в размер на 305 лв. или общо 3305 лв., както и законната лихва за забава, считано от 20.11.2019 г. до окончателното изплащане на сумата. Доказателства не се ангажират по делото, с подадената въззивна жалба.

С писмен отговор от въззиваемата Н.С.П., чрез пълномощник адв. Б., въззивната жалба се оспорва като неоснователна и се моли да бъде оставена без уважение, като се изразяват съображения и доводи относно направените във въззивната жалба оплаквания, които се развиват и по същество.

Във въззивното производство от страна на адв. Ц. се поддържа въззивната жалба, оспорва се писмения отговор на ответната страна. Допълнително са постъпили по въззивното дело и писмени бележки от адв. Ц., пълномощник на И.Н.И.. От страна на адв. Б., пълномощник на въззиваемата Н.С.П., се оспорва въззивната жалба на ищеца, поддържа се писмения отговор.

Въззивният състав на Пловдивския окръжен съд след като констатира, че въззивната жалба е допустима – подадена от надлежна страна,в законния срок по чл. 259 ал. 1 от ГПК, срещу подлежащо на обжалване валидно и допустимо решение на районния съд, разгледа въззивната жалба по същество.

Разгледана по същество въззивната жалба е неоснователна, поради следното:

За да постанови обжалваното решение, с което отхвърля предявените обективно съединени искове с правно основание чл.

240 ал. 1 от ЗЗД и чл. 86 ал.1 от ЗЗД, районният съд излага съображения: С оглед на приложените по делото доказателства, в т.ч. запис на заповед, с посочена дата на издаване 18.11.2017г., подписан от ответницата, който макар и нищожен, поради предвидени в него два падежа, но разглеждан като частен свидетелстващ документ, по смисъла на чл. 180 от ГПК,както и направено от ответницата признание за платени в нейна полза от ответника 3 000 лева, но на дата 10.11.2017г., съдът намира, че не се установява, че тази сума е дадена от ищеца на ответницата именно като заем, като липсва обективирано писмено изявление на ответницата за поемане на задължение за връщане на сумата в размер на 3000 лева, като дадена в заем от ищеца. Посочва се, че такова тълкуване – за поемане от ответницата на задължение за връщане на сумата в размер на 3000 лева, като дадена в заем от ищеца, не може да се направи от изявлението в записа на заповед. Посочва се, че в тази насока свидетелските показания на свидетеля И. не се кредитират от съда, преценени по реда на чл. 172 от ГПК, с оглед тяхната заинтересованост в полза на ищеца и във вреда на ответницата, с оглед на изключително влошени отношения между този свидетел и ответната страна, както и недобри отношения между страните, предвид многобройни водени между тях дела. Предвид което и се приема, че искът за главница в размер на сумата от 3 000 лева, претендирана като дължима по устен договор за заем от 18.11.2017г.се явява неоснователен и като като такъв се отхвърля от съда; като се отхвърля като неоснователен и акцесорният иск за обезщетение за забава в размер на 305 лева за периода от 19.11.2018. до 19.11.2019г.

Въззивният съд намира за правилен извода на районния съд, както и изложените от него мотиви, към които препраща съгласно чл. 272 от ГПК.

От своя страна, въззивният съд след като взе предвид оплакванията във въззивната жалба, съгласно чл. 269 изр. второ от ГПК, становището на въззиваемата страна, както и след преценка по чл. 235 ал. 2 от ГПК, на приложените по делото и относими към предмета на спора доказателства, приема за установено следното:

С определение в производство по чл.

140 от ГПК, от 24.02.2020г. се приема от съда,че между страните е безспорно, че ответницата Н.П. е подписала в полза на ищеца И.Н.И. запис на заповед за сумата от 3 000 лева. В писмения отговор на исковата молба, ответницата признава, че на дата 18.11.2017г., /датата на издаване на записа на заповед/, е подписала записа на заповед. Оспорва, че е получила сумата от 3000 лева на тази дата, като заявява, че в нейна полза ищецът е платил сума в размер на 3000 лева на дата 10.11.2017г., като тази сума е била платена в нейна полза, без тя да е поискала, за да й помогне ищецът с дължимите кредити към Пощенска Банка, без да е обсъждано връщането на сумата.

Страните не спорят и, че така съставеният на 18.11.2017г. запис на заповед, /лист 3 от делото/, за сумата от 3 000 лева, подписан от ответницата като издател, не може да произведе правни последици на абстрактна сделка, поради което и ищецът завежда иска за връщане на сума от 3000 лева, на правно основание – като предоставена по устен договор за заем, с правно основание чл. 240 от ЗЗД. Безспорно, записът на заповед се явява нищожен, тъй като съдържа два начина на плащане, както на падеж 18.11.2018г., така и на предявяване, както и не съдържа „безусловно“ съгласие за плащане на сумата, арг.чл.чл.535,536 от ТЗ, арг.чл.486 ал.2 от ТЗ. От съдържанието на записа на заповед, следва да се посочи, че може да се установи, само, че издателят Н.П. е изразила материализирано в него изявление за плащане на сума в размер на 3 000 лева, предвид разпоредбата на чл. 180 от ГПК, съгласно която частен документ, подписан от лицето, което го е издало, съставлява доказателство, че „изявленията, които се съдържат“ в него са направени от това лице.

От последно посочения извод следва и, че така съставеният запис на заповед не материализира друго някакво волеизявление на лицето, което го е подписало-Н.П., в т.ч. не материализира признание на това лице за правното основание/каузата, причината/, от която произтича това задължение на ответницата Н.П.. Т.е. следва да се приеме и, че за твърдяното постигнато съгласие процесната сума от 3 000 лева да е била предадена в заем от ищеца на ответницата, и съответно, с възникнало от това основание задължение на ответницата за връщане на сумата на ищеца, по делото не са налице писмени доказателства. Като в тази насока, въззивният съд намира за необосновано и неоснователно твърдението на жалбоподателя, че такова доказателство се явявал самият запис на заповед, в настоящия случай. Съгласието между страните, в т.ч. основанието за предаване на процесната сума като заем, и съответно поемане на задължението на ответницата да върне този заем, предпоставки визирани в разпоредбата на чл. 240ал. 1 от ЗЗД, следва да бъде доказано от страна на ищеца, по несъмнен, безспорен начин. Като самото предаване на сумата не е достатъчно, за да се твърди от ищеца, че същата е дадена в заем на ответницата, който следва да бъде върнат от нея. В т.н. съдебната практика на ВКС е константна, като при нередовен запис на заповед, който представлява признание на дълг за заплащане на определена сума, не се презюмира, че този дълг е по заемно правоотношение, а подлежи на доказване.

Доколкото, безспорно са установени значително влошени отношения между ответната страна и свидетеля Н.И.И., /баща на ищеца/, с оглед многобройни дела, за които са налице неоспорени писмени доказателства, приложени в първоинстанционното производство, като такива дела продължават и към настоящия момент, /с оглед депозиране в с.з. пред възизвния съд и на невлязло в сила решение от 14.12.2020г. на Районен съд-Пловдив, в производство, по реда на чл. 128, ал. 1 от СК, с което решение е отхвърлен предявеният иск от Н. И.И. за определяне мерки за лични отношения на дядото Н. И.И. с неговия внук Н. И.И./, то независимо от разпоредбата на чл.