Определение № 145 от 14.01.2026, Върховен касационен съд

Личните данни в текста са заличени.

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 145 гр. София, 14.01.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и четвърти ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Мими Фурнаджиева

Членове:

Велислав Павков

Десислава Попколева като разгледа докладваното от Десислава Попколева Касационно гражданско дело № 20258002103179 по описа за 2025 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Д. И. П., приподписА. от адв.Д. против решение № 221/25.03.2025 г. по в.гр.д. № 88/2025 г. на Окръжен съд Бургас, с което като е потвърдено решение № 2102/16.10.2024 г., постановено по гр.д. № 6892/2023 г. по описа на Районен съд Бургас, са уважени предявените от М. Г. Д. против касатора, искове с правно основание чл.87, ал.3 ЗЗД за разваляне на три договора за прехвърляне на право на собственост върху недвижими имоти, обективирани в нот.акт № 120/27.09.2010 г., нот.дело № 107/2010 г., нот.акт № 121/27.09.2010 г., нот.дело № 108/2010 г. и нот.акт № 122/27.09.2010 г., нот.дело № 109/2010 г. и трите на нотариус Емилия Бакалова, по силата на които Гено Михайлов Д. е прехвърлил собствеността върху описаните имоти, срещу задължение на Д. И. П. да поеме и осигури изцяло гледането и издръжката му, докато е жив, като му осигури спокоен и нормален живот, какъвто е водил досега, поради неизпълнение на задължението за издръжка и гледане.

Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирА. да обжалва стрА. и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване в частта, с която са уважени исковете по чл.87, ал.3 ЗЗД по отношение на договорите за прехвърляне на право на собственост, 1 обективирани в нот.акт №120/27.09.2010 г. и в нот.акт № 122/27.09.2010 г.

Касационната жалба срещу въззивното решение в частта, с която като е потвърдено първоинстанционното решение, е развален на основание чл.87, ал.3 ЗЗД договора за прехвърляне на правото на собственост върху четири поземлени имота /ниви/, находящи се в землището на гр.Камено, срещу задължение за гледане и издръжка, обективиран в нот.акт № 121/27.09.2010 г. на нотариус Емилия Бакалова, е процесуално недопустима на основание чл.280, ал.3, т.1 ГПК и следва да се остави без разглеждане. Цената на този иск, определена по реда на чл.69, ал.1, т.4 ГПК, видно от данъчни оценки на имотите, е 4 315,20 лв., т.е. под 5 000 лв., поради което въззивното решение по този иск с правно основание чл.87, ал.3 ЗЗД, не подлежи на касационно обжалване.

Касаторката обжалва решението на въззивния съд като поддържа неправилност на същото поради нарушение на материалния закон и съществени процесуални нарушения – основания по чл.281, т.3 ГПК.

Доводите са, че въззивният съд не е съобразил и не се е произнесъл по наведените във въззивната жалба оплаквания срещу първоинстанционното решение; формално е преценил доказателствата, особено събраните по делото гласни такива и по този начин е допуснал нарушение на нормата на чл.172 ЗЗД; не е А.лизирал и фактите, свързани със задълженията на поемателя, произтичащи от трите договора, поради което е достигнал до правни изводи, които са в отклонение от материалния закон. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по следните въпроси в противоречие със съдебна практика на ВКС /решение по гр.д. № 2056/2015 г. н а IV г.о./: 1/ При наличие на висящи граждански дела и преписки по досъдебни производства и проверки между страните по делото, между свидетели и стрА. по делото, не представлява ли нарушение на общия принцип за разкриване на фактите и обективност на А.лиза на събраните доказателствени средства пред двете съдебни инстанции, като противоречивостта им прозира от наличните висящи граждански дела между тях, жалби и проверки за извършени нарушения на НК и НПК и 2/ Нарушава ли се принципа на равенството на страните в процеса, като са пренебрегнати родствените връзки между свидетелите и ищеца, както и високата степен на тяхната заинтересованост от изхода на делото, водещо до директни материални придобивки. В изложението са формулирани и следните въпроси:

2

1/ Налице ли е обективност в свидетелските показания на свидетели, които са страни по висящи граждански дела с някоя от страните по висящия съдебен спор и 2/ Следва ли съдът да се произнесе само по някои от възраженията на страните, а по тези за проверка на фактите да не се произнесе, без да посочи, че е би сезиран. Поддържа се, че давайки отговор на тези въпроси, ВКС ще допринесе за уеднаквяване на съдебната практика по сходни казуси.

Насрещната стрА. по жалбата – М. Г. Д., чрез пълномощника си адв. А.

С., в писмен отговор изразява становище, че не са налице основанията на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по повдигнатите въпроси. По същество се поддържа, че изложените в касационната жалба доводи за неправилност на въззивното решение, са неоснователни.

За да потвърди първоинстанционното решение, с което исковете по чл.87, ал.3 ЗЗД, са уважени, въззивният съд е приел за установени следните факти и обстоятелства: след сключване на процесните договори за прехвърляне на недвижими имоти срещу задължение за издръжка и гледане от 27.09.2010 г., прехвърлителят Гено Д. е бил настанен в хотел, стопанисван от ответницата П. в Сливенски минерални бани, където е получавал нужните грижи и издръжка; от 2015 г. до смъртта на прехвърлителя през 2020 г., ответницата П. за различни периоди, е пребивавала в чужбина – ФР Германия и Кралство Испания, където е работила на сезонна работа, като към момента на смъртта на прехвърлителя не е била в България. Съобразявайки уговореното между страните по процесните алеаторни договори, което е в рамките на обичайното такова, съдът е приел, че задължението на приобретателя включва както осигуряване на цялостна издръжка на прехвърлителя, независимо дали той може да се издържа сам от имуществото и доходите си, така и полагане на необходимите грижи за него според нуждите и възможностите да се справя сам. От събраните по делото гласни доказателствени средства – показанията на свидетелите П. Д., Димитър Петков и Мариета Добрев, е прието за установено, че докато прехвърлителят е бил настанен от ответницата в стая в хотела в Сливенски минерални бани, последният е бил доволен, изкъпан, нахранен, с чист и приветлив вид, т.е. за него са били полагани необходимите грижи. След преместването му от хотела в с. Крушаре през 2015 г. и настаняването му в къща, съседна на тази, обитавА. от ответницата и Георги Иванов, последната е била преимуществено извън територията на Република 3

България. За установени са приети и обстоятелствата, че в периода 2015-2020 г., Гено Д. е получавал топъл обяд по програма на община Сливен, подпомаган е с целева помощ за отопление за сезон 2019-2020 г. и с финансова подкрепа по Закон за хората с увреждания, получавал е пенсия за инвалидност поради общо заболяване в размер на 115,67 лв., като в периода от 2011 г. до смъртта си е получавал пенсия в минимален размер. Във връзка с ангажираните от ответницата доказателства за извършени преводи през 2016 и 2018 г. в общ размер на 600 евро, чрез „Уестърн Юниън“ от нея и сестра й в полза на Георги Иванов, с когото ответницата е била във връзка към този момент, въззивният съд е приел за недоказани твърденията й, че макар преведени в полза на Георги Иванов, сумите са били предназначени за издръжката на Гено Д., тъй като нито от основанията за превод, нито от свидетелските показания на доведените от ответницата свидетели, не се установява факта, че на Георги Иванов е било възложено да престира вместо приобретателката по алеаторните договори грижи и издръжка след заминаването й в чужбина. Във връзка с основното оплакване на ответницата във въззивната й жалба, че първоинстанционният съд не е следвало да кредитира като достоверни показанията на свидетелите И. Д., Стоянка И. и Георги Иванов, тъй като те са заинтересовани от изхода на спора, въззивният съд е приел, че то е неоснователно. Изложил е съображения, че при разпита им пред първоинстанционния съд, свидетелите Стоянка И. и Георги Иванов изрично са заявили, че имат висящо дело с ответницата, поради което следва да се отчете тяхната вероятната заинтересованост от изхода на спора по реда чл.172 ГПК.

Съдът е кредитирал показанията им, установяващи че за прехвърлителя не са полагани нужните грижи и не е давА. необходимата издръжка от стрА. на ответницата, тъй като техните показания кореспондират и се намират в логическа връзка с остА.лите по делото доказателства, вкл. и с показанията на свидетелите, ангажирани от ответницата. По отношение на свидетелката С., съдът е посочил, че за нея не са налице данни за заинтересованост от изхода на спора и доколкото показанията й са последователни и кореспондират с остА.лите доказателства, е кредитирал същите. След преценка на събраните по делото писмени и гласни доказателствени средства, въззивният съд е приел, че ответницата не е установила при условията на пълно и главно доказване, че в периода след преместването в с.Крушаре през 2015 г. до смъртта на прехвърлителя, тя е предоставила точно изпълнение по 4 договорите, т.е. че трайно, постоянно, със собствени усилия е полагала грижи за прехвърлителя и му е предоставяла необходимата за неговото нормално битово и социално съществуване, издръжка. При съобразяване на съдебната практика по приложението на чл.87, ал.4 ЗЗД при алеаторния договор, въззивният съд е приел, че установеното по делото неизпълнение, не би могло са се квалифицира като незначително, доколкото половината от времето, през което за ответницата е съществувало задължение да гледа и издържа прехвърлителя, който е бил в напреднала възраст, инвалид, нуждаещ се от постоянни грижи и издръжка, последната се е намирала в чужбина и не изпълнявала задълженията си надлежно, т.е. приел е, че неизпълнението е съществено с оглед интереса на прехвърлителя.

При така изложените решаващи мотиви на въззивния съд, настоящият състав на ВКС приема, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решението, като съображенията за това са следните:

Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл.280, ал.1, т.1 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в ГПК значение, т.е. да е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства, и по този въпрос въззивният съд следва да се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления или с практиката на ВКС.

Настоящият състав на ВКС намира, че формулираните в изложението въпроси, не осъществяват общото основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК, т.е. нямат характер на правни въпроси, а представляват фактически такива, обосновани с оплакванията на касатора за неправилно установена от съда фактическа обстановка поради кредитиране на свидетелските показания на лица, които са заинтересовани от изхода на спора.

В случая касаторът излага фактически доводи, различни от тези на съда, като оплакванията му по конкретно установените от съда факти, представляват доводи за неправилност и необоснованост на съдебното решение, а 5 последните не са сред касационните основания на чл.280, ал.1 ГПК.

Позоваването на необосноваността има значение във фазата на допускане на касационно обжалване само при формулиране на хипотези, обхвани от понятието „очевидна неправилност“, каквито в конкретния случай не са релевирани и не се разкриват от съдържанието на въззивното решение. Така възприетата от съда фактическа обстановка не подлежи на проверка в производството по чл.288 ГПК, поради което и въпросите, касаещи същата са неотносими в това производство и не могат да обусловят допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Липсата на общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване прави безпредметно обсъждането на сочената допълнителна такава. Въпреки това, следва да се посочи, че при формиране на решаващите си изводи за основателност на исковете, въззивният съд не се е произнесъл в противоречие със сочената от касатора практика на ВКС, в която е даден отговор на процесуалноправния въпрос относно задължението на въззивния съд по чл.236, ал.2 ЗЗД да изложи мотиви. В конкретния случай, в рамките на предмета на проверката по чл.269, предл.2 ГПК, въззивният съд е разгледал възраженията и доводите на страните, както и събраните по делото доказателства във връзка с тез и доводи. Направената от него преценка на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането и А.лиза на събраните доказателства във връзка с тези факти, са отразени надлежно в мотивите на съдебния акт.