Решение № 4181 от 25.10.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4181 гр. Пловдив, 25.10.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, V ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на седми октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Дафина Н. Арабаджиева при участието на секретаря Габриела Пл. Йорданова като разгледа докладваното от Дафина Н. Арабаджиева Гражданско дело № 20245330102192 по описа за 2024 година

Съдът е сезиран с искова молба от Ф. Д. П. против Адессо Кредит България ЕООД, с която е предявен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 26 ЗЗД, чл. 22 ЗПК във вр. с чл. 11, т.9 и т. 10 ЗПК и чл. 19, ал. 4 ЗПК за прогласяване на нищожна на клаузата на чл.4, ал. 2 от договора за кредит от ****** г.

Претендират се и разноски по делото.

Ищецът твърди, че на ****** г. между нея и ответника е сключен договор за кредит, по силата на който са й предоставени в собственост заемни средства в размер на 600 лв., при ГПР – 48,70 %.

Съгласно чл. 4 от договора, договорът за заем следва да бъде обезпечени с банкова гаранция или поръчители, отговарящи на условия посочени в чл. 4, ал.1 от договора, а именно: две физически лица, с доход над 1000 лв.; да не са заематели по сключени и непогасени договори за заем, сключени със заемодателя; нямат кредити към банки или финансови институции с класификация, различна от „Редовен“, както по активни, така и по погасени задължения, съгласно данни на ЦКР към БНБ.

В случай на неизпълнение от страна на кредитополучателя на условията, визирани в чл. 4, ал.1 от договора, същият дължи неустойка визирана в чл. 4, ал.2 от договора на кредитора в размер на 306,90 лв., която той следва да престира разсрочено заедно с погасителната вноска, към която се кумулира месечна вноска за неустойка. Твърди се, че ищецът е усвоила изцяло заемния ресурс, но не дължи плащания по неустойка поради нищожност на клаузата на посочените в исковата молба основания.

На първо място се сочи, че с клаузата за неустойка се заобикалят материално- правните 1 изисквания, регламентирани в чл. 19, ал.4 ЗПК, като чрез въвеждането на условия за осигуряване на поръчителство, които са неизпълними, се осигурява допълнителна печалба, която не се включва в ГПР.

Освен това се посочва, че клаузата за неустойка като недействителна поради противоречие с добрите нрави, като същата е загубила присъщите й обезщетителна и обезпечителна функция

Посочва се, че чрез невключването на неустойката в ГПР, то така отразеният в договора размер не отговаря на действителния.

Въз основа на подробно изложените правни доводи се моли предявеният иск да се уважи.

Претендират се разноски.

Ответникът е депозирал отговор в срок, като оспорва исковата претенция като недопустима поради частично плащане на задължението за неустойка. Цитира съдебна практика.

При условията на евентуалност оспорва предявеният иск като неоснователен по подробно изложените в отговора съображения.

Твърди, че клаузата за неустойка не накърнява добрите нрави, като посочва, че същата притежава присъщите й функции и не е прекомерна с оглед размера й.

Освен това се сочи, че макар и неустойката да обезпечава акцесорно задължение, то поемането на това задължение не е условие за сключване на договора. Посочва се, че задължението на кредитополучателя за осигуряване на поръчителство е обвързано с насрещно задължение на кредитора за предоставяне на преференциални условия.

Излага подробни доводи в подкрепа на твърдението си, че клаузата не е неравноправна по смисъла на чл. 146 ЗЗП, защото е индивидуално договорена.

Оспорва да е нарушена разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, като излага доводи за липса на основание за включване на неустойката при формиране на размера на ГПР.

Моли исковете да се отхвърлят. Претендира разноски и оспорва като прекомерно адвокатското възнаграждение, претендирано от процесуалния представител на ищцовата страна.

Относно доводите за недопустимост на предявения иск, то съдът счита същите за неоснователни, доколкото предмет на производството е предявен иск за недействителност на клауза от договора, а не за недължимост на сума по нищожна клауза. В случая ищецът има правен интерес от иска, доколкото се твърди, че неустойката е частично заплатена и чрез установяване на нейната недействителност се цели предотвратяване на претенция за заплащане на пълния й размер и евентуално разпределяне на платената сума за погасяване на други задължения по кредита, доколкото се твърди, че ищецът е изпълнила частично задълженията си по договора.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на 2 страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

С доклада по делото са отделени като безспорни обстоятелствата, че е сключен договор за паричен заем от ****** г. с посоченото съдържание, както и че в отразения в договора ГПР в размер от 48,70 % не е включена сумата по чл. 4, ал. 2 от договора за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение в размер на 306,90 лв.

Не се спори и от приетия по делото като доказателство договор за паричен заем №****** е видно, че на ****** г. ищецът в качеството на заемополучател е сключил с ответника в качеството на заемодател договор за заем, по силата на който му е предоставена в заем сумата от 600 лв. В договора е уговорено, че сумата по кредита следва да се изплати в срок до 21.04.2023 г., чрез заплащане на 15 двуседмични вноски, като общата сума, дължима от заемодателя е 683,10 лв. Отразен е фиксиран годишен лихвен процент от 40 % и ГПР в размер от 48, 7 %. С подписването на договора заемателят удостоверява, че е получил от заемодателя изцяло и в брой заемната сума, като договорът има силата на разписка за предадената, съответно получена заемна сума.

Съгласно чл. 4 от договора договорът за заем следва да бъде обезпечени с банкова гаранция или поръчители, отговарящи на условия посочени в чл. 4, ал.1 от договора, а именно: две физически лица, с доход над 1000 лв.; да не са заематели по сключени и непогасени договори за заем, сключени със заемодателя; нямат кредити към банки или финансови институции с класификация, различна от „Редовен“, както по активни, така и по погасени задължения, съгласно данни на ЦКР към БНБ.

В случай на неизпълнение от страна на кредитополучателя на условията, визирани в чл. 4, ал.1 от договора, същият дължи неустойка визирана в чл. 4, ал.2 от договора на кредитора в размер на 306,90 лв., която той следва да престира разсрочено заедно с погасителната вноска, към която се кумулира месечна вноска за неустойка.

Приета е като писмено доказателство и рекапитулация по кредит № ******, от която е видно, че ответникът е заплатил сумата от 600 лв. за погасяване на главница, сумата от 99,38 лв. за погасяване на неустойка и сумата от 42,90 за погасяване на лихва.

Установеното плащане не обуславя липса на правен интерес от иск за нищожност на клаузата. В случая не е предявен иск за недължимост на суми по клауза от договора, а за обявяване на клаузата за недействителна, като ищецът има правен интерес от това дори когато е заплатил съответната част или цялата сума.

Между ищеца и ответника са възникнали правоотношения по договор за паричен заем по чл. 9 и сл. ЗПК. Съгласно чл. 9, ал.1 ЗПК договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане.

В настоящия случай ищецът твърди, че оспорената в договора клауза е недействителна на основание противоречие с добрите нрави, като това обстоятелство се признава от ответника и се приема, че действително предвидената в договора клауза за неустойка за неизпълнение 3 на договорно задължение за предоставяне на обезпечение, противоречи на добрите нрави.

Критериите дали е налице нищожност поради противоречие с добрите нрави на неустойка, се съдържат в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно - такава е неустойка, която е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Преценката за нищожност се извършва в зависимост от специфичните за всеки конкретен случаи факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени критерии, като естеството и размер на обезпеченото с неустойката задължение, обезпечение на поетото задължение с други, различни от неустойката правни способи, вида на самата уговорена неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена, съотношението между размера на неустойката и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението.

В случая страните са уговорили клауза за задължаване на заемополучателя да осигури надлежно обезпечение на кредитора в тридневен срок от сключването на договора, като при неизпълнение са предвидили неустойка в размер на 306,90 лв.

Освен обезпечителна и обезщетителна, по волята на страните, неустойката може да изпълнява и наказателна функция. В случая неустойката е предвидена, като санкция за неосигуряване на обезпечение. Задължението за предоставяне на обезпечение има вторичен характер и неизпълнението му не засяга пряко същинското задължение на кредитополучателя за връщане на дадения му кредит. В договора това задължение е уговорено по начин относно изискванията за вида обезпечение и относно срока за представянето му, че да създава значителни затруднения при изпълнението му до степен то изцяло да се възпрепятства. Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за кредитора, а начина по който е уговорена неустоечната клауза създава единствено предпоставки за начисляването на тази неустойка. Подобен резултат е несъвместим с добрите нрави и насочва към извод, че неустойката излиза извън присъщите й по закон функции, тъй като още към момента на уговарянето й създава предпоставки за неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемателя.

Доколкото противоречието между клаузата за неустойка и добрите нрави е налице още при сключването на договора, съобразно разпоредбата на чл.26, ал.1 във вр. с ал.4 ЗЗД, в тази си част договорът изобщо не е породил правно действие, а нищожността на тази клауза е пречка за възникване на задължение за неустойка по чл. 10 от договора. Ето защо иска за прогласяване на недействителността на тази клауза следва да се уважи, като основателен и доказан.

С оглед установяването на първото основание за недействителност на договора, то не следва да се разглеждат останалите посочени при условията на евентуалност основания за недействителност.

По отговорността за разноски:

На основание чл. 78, ал.1 ГПК и поради уважаване на главната претенция в полза на ищеца следва да се присъдят направените по делото разноски в размер на заплатена държавна такса от 50 лв. Съдът счита за неоснователно искането на ответника за прилагане 4 на чл.78, ал. 2 ГПК, доколкото макар и да признава иска, то не може да се приеме, че ответното дружество не е дало повод за завеждане на делото, доколкото клаузата по договора съществува към датата на депозиране на исковата молба и липса инициатива от страна на ответника за изменение или отмяна на така уговорената клауза.

Предвид гореизложеното следва в полза на ищеца да се присъдят направените разноски, изразяващи се в заплатена държавна такса от 50 лв.

Представен е договор за правна защита и съдействие, в който е уговорено защитата да бъде осъществена безплатно, на основание чл. 38, ал.1, т. 2 ЗАдв. Съгласно ал. 2, в случаите по ал.

1, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение, който в случая съдът определя в размер от 200 лв.

По отношение на размера на хонорара, който следва да се определи в полза на адвокатското дружество е съобразена и цитираната практика на СЕС – съгласно изричните разяснения, дадени в Решение на СЕС от 23.11.2017г. по съединени дела C‑427/16 и C‑428/16 (постановено по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд), установените размери на минималните адвокатски възнаграждения в Наредбата и необходимостта от присъждане на разноски за всеки един от предявените искове, не са обвързващи за съда. Посочено е, че освен до икономически необоснован и несправедлив резултат, директното прилагане на Наредбата във всички случаи води до ограничаване конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, § 1 ДФЕС.