Решение № 3167 от 15.06.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3167 гр. София, 15.06.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-А СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Виолета Йовчева

Членове:

Мариана Г.

Димитър Ковачев при участието на секретаря Христина Сп. Кръстева като разгледа докладваното от Мариана Г. Въззивно гражданско дело № 20211100512961 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК.

С решение от 14.07.2021г., постановено по гр.дело № 26804/2019г. по описа на СРС, ГО, 180 състав, са отхвърлени обективно кумулативно съединените искове, предявени от И. Г. Х. срещу “Т.” ЕООД, както следва: иск с правно основание чл. 128, т. 2 от КТ за заплащане на сумата от 1 201 лева, представляваща неизплатено допълнително трудово възнаграждение за трудов стаж и професионален опит за периода от 01.09.2016г. до 07.02.2018г. и иск с правно основание чл. 220, ал. 1 от КТ за заплащане на сумата от 63, 29 лева – обезщетение за неспазен срок на предизвестие.

Срещу решението е подадена в законоустановения срок въззивна жалба от ищцата И. Г. Х., в която са релевирани доводи за допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила, довело до необоснованост на първоинстанционното решение, както и за нарушение на материалния закон.

Навеждат се съображения, че в сключения между страните трудов договор не е поставено условие договореното в чл. 4 допълнително възнаграждение за трудов стаж и професионален опит да се дължи само при липса на основно 1 трудово правоотношение. Счита, че след като страните са постигнали съгласие за заплащане на това допълнително възнаграждение, то същото е задължително. По тези съображения е направено искане за отмяна на първоинстанционното решение и постановяване на друго, с което предявените искове да се отхвърлят.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от насрещната страна – „Т.“ ЕООД, с който същата се оспорва. Счита, че обжалваното решение е правилно и обосновано, като постановено в съответствие със събраните по делото доказателства и в правилно приложение на относимите материално-правни норми. Излага, че както правилно е приел първоинстанционният съд, допълнителното възнаграждение за “клас прослужено време” е начислявано и изплащано по основното трудово правоотношение на ищцата, което е в пълно съответствие с нормата на чл. 12, ал. 8 от НСОРЗ. Навежда доводи, че ищцата не е представила на работодателя трудовата си книжка, от която следва да се установи трудовия стаж на работника. Това се потвърждавало и от обстоятелството, че в сключения трудов договор не е посочен общ трудов стаж на ищцата при постъпване на работа в ответното дружество. Счита, че при липса на данни за придобития трудов стаж по специалността, правилно работодателят е започнал да начислява допълнително възнаграждение по чл. 12 от НСОРЗ едва след изтичането на една година. С оглед изложеното е направено искане за потвърждване на обжалваното решение.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното:

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Предявени са за разглеждане обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 128, т. 2 от КТ, вр. чл. 12, ал. 4 от Наредба за структурата и организацията на работната заплата /НСОРЗ/, 2 приета с ПМС № 4 от 17.01.2007г., обн., ДВ, бр. 9 от 26.01.2007г., в сила от 1.07.2007г., за заплащане на допълнително трудово възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит, дължимо за периода от 01.09.2016г. до 07.02.2018г., в размер на 0, 6 % за всяка година придобит трудов стаж и чл. 220, ал. 1 от КТ за заплащане на обезщетение за неспазен срок на предизвестие в размер на брутното трудово възнаграждение.

Между страните по делото не е спорно обстоятелството, че на 01.09.2016г. е сключен трудов договор, въз основа на който работодателят “Т.” ЕООД е възложил, а служителят И. Г. Х. е приела да изпълнява длъжността “магистър-фармацевт”, с място на работа аптека “7/24”.

Договорът е сключен при четиричасов работен ден и пет дневна работна седмица. Съгласно чл. 4 основното трудово възнаграждение на служителя е определено в размер на 282 лева месечно и е платимо, наред с допълнителните трудови възнаграждения, веднъж месечно до 15-то число за предходния месец. Уговорено е още дължимост на допълнително трудово възнаграждение за трудов стаж и професионален опит в размер на 0, 6 % от инвидуалната основна месечна заплата за всяка година стаж на същата, сходна или със същия характер работа, длъжност или професия. В договора не е посочен какъв е общия трудов стаж на служителя, нито продължителността на стажа по специалността “магистър-фармацевт”.

Трудовото правоотношение между страните е било прекратено със заповед № 41 от 07.02.2018г. на основание чл. 334, ал. 1 от КТ. В заповедта е наредено да се изплати на служителя обезщетение по чл. 220, ал. 1 от КТ за неспазено предизвестие в размер на брутното трудово възнаграждение – 293 лева, както и обезщетение по чл. 224, ал. 1 от КТ за неползван платен годишен отпуск за 2 дни в размер на 29, 48 лева. По делото не е спорно обстоятелството, че така определените обезщетения са били изплатени на ищцата.

От представения дубликат от диплома за висше образование на образователно-квалификационна степен

“магистър”, специалност

“фармация”, се установява, че И. Г. П. е завълшила пълния курс на обучение по специалността и с протокол от 1995г. на Държавна изпитна комисия е придобила образователно-квалификационна степен и правоспобност 3

“магистър – фармацевт”.

В първоинстанционното производство е прието заключение на съдебносчетоводна експертиза, което следва да се кредитира като пълно и обективно.

От същото се установява, че считано от м.01.2018г. размерът на на трудовото възнаграждение по процесния трудов договор е изменен от 282 лева на 293 лева. Вещото лице е изискано информация от НАП за актуално състояние на трудовите договори на ищцата за периода от м.09.2016г. до м.02.2018г., въз основа на която е установено, че към момента на сключване на трудовия договор с ответната страна, И. Г. е имала следните регистрирани трудови договори с други работодатели: с “Н.” ЕООД – трудов договор от 17.03.2014г., прекратен на 03.09.2018г. и с “М.Е.” ООД – трудов договор от 21.04.2016г. при пълно работно време /прекратен на 20.09.2018г./, а на 05.07.2017г. е сключила трудов договор със “С.****” ООД на непълно работно време от 4 часа /прекратен на 01.01.2017г./ и на 26.11.2017г. е сключила трудов договор с “Д.**” ЕООД на непълно работно време от 2 часа /прекратен на 08.01.2018г./. В заключението е посочено още, че от момента на сключване на процесния трудов договор до момента на прекратяването му, ищцата е била осигурявана на пълно работно време – 8 часа, от “М.Е.” ООД, както и че считано от м.09.2017г. ответното дружество е заплащало допълнително трудово възнаграждение за трудов стаж и професионален опит в размер на 0, 6 %. Общият размер на това допълнително трудово възнаграждение за периода от м.09.2017г. до м.02.2018г. възлиза на 7, 94 лева и същото е било заплатено. Начисленото обезщетение по чл. 220, ал. 1 от КТ в размер на 293 лева е било заплатено на ищцата. Вещото лице е посочило, че за процесния период от м.09.2016г. до м.02.2018г. дружеството “М.Е.” ООД е основен работодател на И. Г. – трудовото правоотношение с това дружество е възникнало преди процесното и е било при пълно работно време. Този работодател е начислявал процент за допълнително възнаграждение за “клас прослужено време” по 0, 8 % за всяка призната година трудов стаж, признат за професионален опит. Така през м.09.2016г. този процент е определен общо на 26, 40 % /за 33 години стаж/, от м.10.2016г. до м.09.2017г. – 27, 20 % /за 34 години стаж/; от м.10.2017г. до м.09.2018г. – 28 % /за 35 години стаж/.

Във въззивното производство са приети писмени доказателствени средства, представени от въззивницата – заверени преписи от трудова книжка № 302, № 7, серия Б, № 500446 и № 1, серия З, № 383264, издадени на И. Г.

4

Х., от които се установява придобитият от ищцата общ трудов стаж и стаж по специалността “магистър-фармацевт”, включително и заеманата от нея длъжност в “М.Е.” ООД – “фармацевт-магистър”.

Въз основа на така установеното от фактическа страна съдът достигна до следните правни изводи:

По иска с правно основание чл. 128, т. 2 от КТ:

Трудовото възнаграждение е парично плащане от работодателя на работника или служителя за престираната от него работна сила. За основателността на този иск ищецът следва да установи съществуването на трудово правоотношение между него и ответника, размера на договореното трудово възнаграждение и размера на неизплатената част от него. По исковата претенция с правно основание чл. 128, т. 2 от КТ, вр. чл. 12 от НСОРЗ ищецът следва да докаже, че е изпълнявал при друг работодател длъжност или професия със сходен характер на работата, съобразно приетите от работодателя условия.

По силата на чл. 66, ал.1, т. 7 от КТ трудовото възнаграждение е сбор от основното и допълнителните възнаграждения с постоянен характер.

Основната заплата според легалното определение, дадено в чл. 4, ал.1 от Наредба за структурата и организацията на работната заплата, приета с ПМС № 4/2007 г. /обн., ДВ, бр.9 от 26.01.2007г./, е възнаграждение за изпълнението на определени задължения и отговорности, присъщи за съответното работно място или длъжност, в съответствие с приетите стандарти за количество и качество на труда и времетраенето на извършваната работа. Допълнителните трудови възнаграждения с постоянен характер, които се изплащат задължително, са определени с посочената наредба или с друг нормативен акт. Такива са тези по чл. 11, чл. 12 и чл. 15, ал. 2 от посочената наредба .

Основната заплата и допълнителните трудови възнаграждения образуват брутното трудово възнаграждение /чл. 3 от Наредбата /, а по силата на чл. 245 от КТ именно то се дължи от работодателя на работника или служителя.

Заплащането на допълнително възнаграждение за продължителна работа не може да бъде дерогирано по договорен път. Страните по трудовото 5 правоотношение могат да уговорят по-големи размери от нормативно установеното, но не могат да уговарят да не се заплаща такова възнаграждение. С КТ се определят минималните размери на трудовите възнаграждения и обезщетения, а с чл. 244, т.2 от КТ на Министерския съвет е делегирано правото да определя видовете минимални размери на допълнителните трудови възнаграждения, които не са определени от КТ. Това е извършено с Наредбата за допълнителните и други трудови възнаграждения, приета с МПС № 133 от 14.07.1993 г. /обн., ДВ, бр.67/1993г., понастоящем отменена/, а впоследствие с Наредба за структурата и организацията на работната заплата /НСОРЗ/. Съгласно чл. 12, ал. 1 от НСОРЗ, за придобит трудов стаж и професионален опит на работниците и служителите се заплаща допълнително месечно възнаграждение в процент върху основната заплата, определена с индивидуалния трудов договор. В наредбата се разграничават два основни типа допълнителни трудови възнаграждения - такива, които имат задължителен характер и допълнителни плащания, които нямат задължителен характер и могат да се уговорят в Колективен трудов договор или от страните по трудовото правоотношение /например премия за постигнати резултати, премия за прослужено време и пр./. Допълнителното трудово възнаграждение за трудов стаж и професионален опит /т.нар. клас/ е от първия тип и има задължителен характер - т.е., следва да се изплаща винаги, когато са налице законоустановените условия за получаването му. Освен това то има постоянен характер - изплаща се ежемесечно, докато съществува основание за получаването му - чл. 15, ал.1 от Наредбата .

Като трудово възнаграждение с постоянен характер, възнаграждението за трудов стаж и професионален опит се определя в трудовия договор /чл. 66, ал.1, т. 7 от КТ/. При липсата на уговорка между страните за такова допълнително трудово възнаграждение, на работника и служителя се дължи минималния законово гарантиран размер от 0.6 % за всяка година трудов стаж /арг. от чл. 3, ал.1 от Наредбата за допълнителните и други трудови възнаграждения и ПМС № 147 от 29.06.2007г./.