Определение № 1842 от 22.06.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1842 гр. София, 22.06.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на седми април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Емилия Василева

Членове:

Анна Баева

Зорница Хайдукова като разгледа докладваното от Анна Баева Касационно търговско дело № 20268002900544 по описа за 2026 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на А. А., гражданин на Обединено кралство Великобритания и Северна Ирландия, представляван от назначения му особен представител адв. В. Х.-П., срещу решение № 1311 от 21.11.2025г. по в.гр.д. № 1793/2025г. на Пловдивски окръжен съд, с което след частично потвърждаване и отмяна на решение № 2118 от 02.05.2025г. по гр.д. № 2848/2024г. на Пловдивски районен съд, касационният жалбоподател е осъден да заплати на „Банка ДСК“ АД сумата 7 823, 32 лв., представляваща главница по договор за целеви потребителски кредит за финансиране на студенти и докторанти по реда на Закона за кредитиране на студенти и докторанти от 05.12.2014г. и допълнително споразумение към него от 12.02.2015г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба (15.02.2024г.) до окончателното изплащане на сумата, и сумата 2 066,79 лева, представляваща договорна възнаградителна лихва за периода 28.10.2021г.-14.02.2024г. по договор за целеви потребителски кредит за финансиране на студенти и докторанти по реда на Закона за кредитиране на студенти и докторанти от 05.12.2014г.

Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Излага съображения за неправилност на извода на въззивния съд относно обявената предсрочна изискуемост на договора за кредит и действието на едностранно изготвения от кредитодателя и неподписан от кредитополучателя погасителен план.

В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поддържа, че е 1 налице основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, като сочи, че решението е очевидно неправилно, тъй като въззивният съд е обосновал наличието на предсрочна изискуемост въз основа на неподписан от кредитополучателя погасителен план, който не може да замести договорното съгласие, при липса на доказано просрочие на конкретни вноски, настъпила забава и обективни предпоставки за загубване на преимуществото на срока. Поддържа, че погасителният план конкретизира съдържанието на договора за кредит, поради което при липса на доказателства за съгласие на кредитополучателя не може да се приеме наличие на падежи и размер на вноските. Счита, че предсрочната изискуемост е материалноправно волеизявление, а не процесуалноправно действие, което поражда действие само ако волеизявлението достигне лично до длъжника. Твърди, че връчването на искова молба на особен представител не може да замести личното уведомяване на длъжника. Навежда доводи, че към датата на подаване на исковата молба предсрочната изискуемост не е настъпила, искът е предявен преждевременно и съответно е неоснователен.

Ответникът „Банка ДСК” АД, представляван от юрк. А. Д., представя отговор, с който оспорва касационната жалба. Прави възражение за липса на основания за допускане на касационен контрол, като поддържа, че не е налице основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. Излага и съображения за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

Въззивният съд, за да потвърди първоинстанционното решение в осъдителната му част, е споделил изводите на първоинстанционния съд относно дължимостта на присъдените суми. Приел е, че „Банка ДСК“АД е предоставила на А. А. кредит за заплащане на такси за обучение в размер на 78 233,20 лева със срок за издължаване 120 месеца, считано от датата на изтичане на гратисния период, който започва от датата на първото усвояване до изтичането на една година от първата дата за провеждане на последния държавен изпит или защита на дипломна работа съгласно учебния план съобразно съответната специалност. Посочил е, че сумата за всяка дължима такса за обучение се превежда по сметка на съответното учебно заведение.

Отчел е, че в чл.7 от договора за целеви потребителски кредит за финансиране на студенти и докторанти по Закона за кредитиране на студенти и докторанти от 05.12.2014г. е предвидена фиксирана възнаградителна лихва, която не може да надхвърля 7% и се начислява върху усвоената част от кредита, включително по време на гратисния период, като се капитализира годишно.

Въззивният съд е констатирал, че с допълнително споразумение от 2

12.02.2015г. към договор за целеви потребителски кредит размерът на кредита е намален от 78 233,20 лева на 7 823,32 лева при запазен срок за издължаване.

Съобразил е приетия от първоинстанционния съд актуален погасителен план, не подписан от страните, съгласно който първата вноска по кредита е с падеж на 28.10.2021г., като възнаградителната лихва се начислява не върху главницата 7 823,32 лева, а върху сумата 12 331,17 лева, включваща начислените през гратисния период капитализирани лихви. Отчел е, че А. А. е имал право да запише зимен семестър през учебната 2014/2015г. при семестриална такса в размер на 4 000 евро (и годишна такса в размер на 8 000 евро), със срок за заплащането й до 17.10.2024г. Позовал се е на приетата пред районния съд ССчЕ, според която на 08.12.2014г. по договора за целеви потребителски кредит е усвоена сума в размер от 7 823,32 лева, представляваща такса за обучение в първи семестър на първи курс, като към първата падежна дата, след изтичане на гратисния период - 28.10.2021г., от банката е осчетоводена сума в размер на 12 402,82 лева, включваща главницата 7 823,32 лева и капитализираната лихва по т.10.2 от общите условия за периода от 08.12.2014г. до 28.09.2021г. в размер на 4 579,50 лева.

Решаващият съд е констатирал също, че кредитополучателят не е извършил плащания за погасяване на задължението по договора за кредит, както и че към датата на депозиране на исковата молба - 15.02.2024г., са били просрочени 28 броя погасителни вноски в общ размер 4 032,00 лева, от които: 2 006,20 лева - главница и 2 025,80 лева - възнаградителна лихва. Посочил е, че съгласно приетото от първоинстанциония съд допълнително заключение към ССчЕ към датата на подаване на исковата молба размерът на дължимата договорна възнаградителна лихва от 7% годишно, начислена само върху усвоената сума по кредита - 7 823,32 лева, е възлизала на 2 060,31 лева.

Въззивният съд е констатирал, че процесния договор за кредит е сключен в изискуемата писмена форма съгласно чл.17, ал.1 ЗКСД, на български и английски език, както и че от кредитополучателя не се търсят плащания, които не са договорени, което е в синхрон с чл.17, ал.4 ЗКСД.

Установил е, че т.10.2 от общите условия, предвиждаща начисляване на възнаградителни лихви през гратисния период и капитализиране на същите на годишна база, е нищожна поради противоречие с разпоредбата на чл.10, ал.3 ЗЗД (начисляване на лихви върху лихви, което е позволено само между търговци по силата на чл.294, ал.1 ТЗ) и поради противоречие с чл.24, ал.1 ЗКСД, съгласно който дължимата от кредитополучателя главница по договора за кредит включва единствено сумата на отпуснатите средства за такси и/или издръжка. Приел е, че нищожността на т.10.2 от общите условия не влече нищожност на целия договор за кредит, тъй като последният би могъл да се сключи и без нищожната клауза. Счел е, че чл. 7 от договора, съдържащ уговорка за годишна възнаградителна лихва, е в съответствие с чл.20, ал.1 ЗКСД.

Въззивният съд е приел, че от значение за изхода на процесния спор е дали предсрочната изискуемост на кредита е валидно обявена на длъжника.

3

Изложил е съображения, че предвид липсата на плащания от страна на кредитополучателя през един значителен период от време е възникнало основание за кредитодателя да обяви предсрочна изискуемост, като съгласно практиката на ВКС предсрочната изискуемост може да бъде обявена и чрез връчване на кредитополучателя на препис от исковата молба, съдържаща изявление за обявяване на предсрочна изискуемост. Посочил е, че и връчването на препис от исковата молба на особен представител по чл.47, ал.6 ГПК е редовно и поражда правно действие като надлежно уведомяване на длъжника-ответник.

По изложените съображения въззивният съд е приел, че е дължима цялата главница от 7 823,32 лева, както и начислената само върху нея възнаградителната лихва в размер на 2 060,31 лева за периода 28.10.2021г.14.02.2024г.

Настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото.

Съгласно т.1 на ТР № 1 от 19 февруари 2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС касаторът е длъжен да изложи точна и ясна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл.284, ал.3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по делото само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това.

В настоящия случай касаторът не е изложил твърдения за наличието на предвидените в чл.280, ал.1 основна и допълнителни предпоставки за допускане на касационен контрол, а е навел единствено твърдения за наличие на основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Поддържаното в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК основание по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, не е налице. За разлика от неправилността на съдебния 4 акт като общо касационно основание по чл.281, т.3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен „contralegem“ до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен „extralegem“, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност обаче, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. В случая обжалваното решение не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано. Изводите на въззивния съд за наличие на предпоставки за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, в това число за наличието на погасителен план и надлежно упражняване от банката на правото за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, не са направени при особено съществени нарушения на материалния закон и на съдопроизводствените правила, както и при допуснато грубо нарушение на правилата на формалната логика, съответно не може да се приеме, че атакуваният акт е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован. Правилността на изводите на въззивния съд, във връзка с които са изложени оплаквания, не може да бъде проверявана в стадия по селекция на касационната жалба.