Решение № 683 от 17.12.2023, Окръжен съд - Велико Търново

РЕШЕНИЕ

№ 683 гр. Велико Търново, 15.12.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО в публично заседание на шести декември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Станислав Стефански

Членове:

Еманоел Вардаров

Йордан Воденичаров при участието на секретаря Галина Д. Занчева като разгледа докладваното от Йордан Воденичаров Въззивно гражданско дело № 20234100500736 по описа за 2023 година

За да се произнесе взе предвид:

Производство по реда на чл.258 и сл. ГПК.

Предмет на подадената от името на М. Г. Х. от с.П. чрез пълномощника му – адвокат М. М. от АК П. , въззивна жалба е Решение № 813/19.06.2023 г. по гр.д. № 2777/2022 г. на ВТРС, в частта му , с която е осъден по предявените срещу него насрещни искове да заплати на „Неткредит“ ООД- гр.София сумата от 314,93 лева, представляваща главница по договор за потребителски кредит № *** от 13.08.2019 г. , сумата от 20 лева, представляваща възнаградителна лихва за периода от 14.06.2020 г. до 14.08.2022 г. и сумата от 4,29 лева , представляваща лихва за забава за периода от 01.11.2022 г. до 19.12.2022 г. , с молба да бъде отменено и исковете отхвърлени като неоснователни и недоказани , с присъждане на направените по производството разноски.

Изложени са оплаквания / доводи/ за неправилност на решението поради незачетени от първоинстанционния съд възражения за недействителност на договора за потребителски кредит / чл.22 от ЗПК/, основани на обстоятелства , които според страната покриват хипотезите на чл. 11, ал.1, т.9 , т.10, т.11, вр. с чл.19 , ал.4 , вр. с ал.1 от ЗПК.

Жалбата се поддържа писмено от пълномощника на страната.

В срока по чл.263, ал.1 ГПК другата страна чрез пълномощника си юрисконсулт П. П. е подала писмен отговор, съдържащ становище за неоснователност на възраженията и съответствие на решението с доказателствата по делото и приложимите норми на материалния закон. Моли да бъде потвърдено в обжалваната му част , с присъждане на юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева.

Съдът, след като разгледа жалбата, обсъди доводите на страните 1 и прецени събраните доказателства, приема за установено и обосновава следните правни изводи:

Предявени са по реда на чл.211, ал.1 от ГПК насрещни осъдителни искове, имащи за предмет претендирани вземания за връщане на парични средства, предоставени в заем по силата на договор за потребителски кредит- чл.9 от ЗПК, заплащане на дължимата и определена съгласно предвидената в него изчислителна формула възнаградителна лихва / цената на потреблението им/- чл. 240, ал.2 от ЗЗД и обезщетение за забава в размер на законната лихва- чл.86, ал.1 от ЗЗД .

Ищецът / по насрещните искове/ „Неткредит “ ООД- гр.София чрез пълномощника си главен юрисконсулт П. П. , твърди, че на 13.08.2019 г. е сключил с ответника М. Г. Х. договор за потребителски кредит № *** , въз основа на който му е предоставил на кредит паричен заем за потребление в размер на сумата от 1000 лева/ преведена по банковата му сметка на същата дата / , при годишен лихвен процент в размер на 41,05 % от главницата , дневна лихва в размер на 1/360 от годишния лихвен процент , ГПР в размер на 49,72 % от заетата сума , при общ размер на дълга от 1236 лева/ общ размер на задължението за лихвата- 236 лева/ , платим на 12 вноски по 103 лева на месец за срок до 14.08.2020 г. съгласно погасителен план / чл.3, ал.1 , чл.11, ал.1, ал.2 , ал.3, ал.4 , ал.5 , ал.7 от договора /, като при забава в плащането на погасителна вноска потребителят дължи обезщетение за забава в размер на законната лихва/ чл.12 /. Ответникът е заплатил на 31.10.2022 г. плащане на сумата от 1236 лева , с което са погасени натрупаните просрочени задължения в следната поредност: 334,93 лева – обезщетение за забава в размер на законната лихва , 216 лева – възнаградителна лихва и 685,07 лева – главница. Останали са неплатени сумата от 314,93 лева – главница , 20 лева – възнаградителна лихва за периода от 14.06.2020 г. до 14.08.2020 г. и 4,29 лева – обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 01.11.2022 г. до 19.12.2022 г. върху главницата . Предвид горетвърдяното , моли съда да постанови решение , с което да го осъди да му заплати посочените суми ,с присъждане на разноските.

Пълномощникът на ответника е оспорил насрещните искове с възражения , че договорът за потребителски кредит е недействителен на основание чл.22 от ЗПК поради неспазване на изискванията на чл.11, ал.1, т.9, т.10 и т.11 от същия закон: не са посочени условията за прилагане на лихвения процент и дали е фиксиран за целия срок на договора или е променлив ; не направено уточнение какви разходи се включват в годишния процент на разходите и защо има разлика между него и годишния лихвен процент в размер на 9 %; няма пълна информация какви компоненти включват погасителните вноски, как се изчислени и на каква база ; нищожна е уговорката за възнаградителна лихва поради противоречието й с добрите нрави / чл.26, ал.1, пр.3-то от ЗЗД/ , тъй-като надвишава повече от три пъти законната лихва; уговорената в чл.6, ал.1 на договора неустойка за непредставяне на гаранция по чл.4, ал.3 от същия няма типичното съдържание на неустойката като вид средство за обезщетение , а е допълнителна печалба на кредитора към лихвата, и затова , както годишният лихвен процент от 41, 05 % , така и ГПР от 49,72 % не са реални стойности , тъй-като в тях трябва да се включи и вземането от 1080 лева, поради което е налице неравноправен характер на втората клауза, заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2, т.1 от ЗЗП и е нарушено повелителното изискване на чл.19, ал.4 от ЗПК / ГПР да не бъде по висок от 5 пъти размера на законната лихва/. В случай , че съдът обяви договора за потребителски кредит за недействителен , прави възражение за прихващане на вземанията му за връщане на заплатените суми за обезщетение за забава и лихва- със задължението му да погаси остатъка от главницата.

Юридическият факт на сключения между страните договор за потребителски кредит, съдържащите се в него значими за спора клаузи, усвояването на заемните средства, плащането на сумата от 1236 лева , отнесена от кредитора за погасяване на натрупаните просрочени задължения в следната поредност: 334,93 лева – обезщетение за 2 забава в размер на законната лихва , 216 лева – възнаградителна лихва и 685,07 лева – главница - предмет на изложените в исковата молба твърдения, са безспорни и установени по смисъла на чл.154, ал.1 ГПК обстоятелства с представените писмени доказателства и заключението на приетата съдебно- счетоводна експертиза , поради което въззивният съд, въприемайки констатациите на първоинстанционния в мотивната част на решението, препраща към тях – чл.272 от ГПК.

Уговорката за годишен лихвен процент от 41,05 %, който е постоянна/ параграф 1, т.5 на ДР на ЗПК/, а не референтна/ променлива/ величина и се явява основа за определяне на лихвата/ включително и дневната в размер на 1/360 от този процент / като неотменно присъщ елемент от типичното съдържание на договора за потребителски кредит/ чл.9, ал.1 ЗПК/ , изпълняваща функцията на периодично платима цена на потреблението на предоставената в заем парична сума/ чл.240, ал.2 ЗЗД / за срока на връщането й на части/ вноски/ и включена в тях/ чл.11, т.11 ЗПК/, която кредиторът трябва да получи , е напълно ясно по смисъла на чл.11, т.9 от ЗПК и валидна.

Без нея договорът е немислим/ не би бил сключен/ , доколкото лихвата е средство за печалба за търговеца- кредитор , а при липса на печалба неговото съществуване на финансовия пазар е лишено от логика.

Да се отрече правната валидност на тази клауза би означавало да се отрече действието на целия договор- аргумент за обратното от чл.26, ал.4 накрая ЗЗД, тъй-като е очевидно ясно , че търговецът- кредитор въобще не би имал намерение да го сключва като безвъзмезден по смисъла на чл.240, ал.1 ЗЗД. Затова когато се породи нагласа на отричане правната валидност на тази основна договорна клауза, вменявайки й порока накърняване на добрите нрави, предвиден като основание за нищожност, трябва изключително сериозно да се помисли дали той съществува и оправдано ли е да се изнамира по начин , който е чиста проба „правотворчески“ опит за въвеждане на прекалено разширено съдържание на това откровено бланкетно основание, равнозначно на „дописване“ на закона в името на цел , която не заслужава „правно уважение“ от самия закон/ чл.20а, чл.9 ЗЗД/: да се „спаси“ изпадналата в неизправност икономически по- слаба страна по договора / така наречения потребител на кредитна/ финансова/ услуга /, освен ако няма неудържимо оправдана причина за това.

Направеното в писмения отговор възражение за такава отрицателна квалификация на оспорената договорна клауза- превишаване на трикратния размер на законната лихва на лихвения процент, при положение , че към него трябвало да се добави и привидното вземане за неустойка в размер на 1080 лева , уговорено в чл.6, ал.1 на договора, което по същество представлявало „допълнителна печалба“ към лихвата , категорично не покрива основанието за нищожност по чл.26, ал.1, пр.3-то от ЗЗД.

Накърняване на добрите нрави ще има когато сделката/ уговорката дотолкова влиза в непримирим конфликт с трайно установените, възприети в обществото неписани морални норми на поведение, призвани да бъдат осъзнато средство и потребност за запазване на обективно достигнатото ценностно ниво на цивилизация на определен етап от развитието му, без които било немислимо запазването му, защото то почива на добродетелна, почтена и порядъчна нравственост, на която би трябвало да се гради правото като регулатор на отношенията, че буди от етична просветна и вътрешно- естествена у всеки нормален, цивилизован човек, гледна точка, възмущение, накърняване на чувството за справедливост, непоносимост и в крайна сметка -духовно/ морално/ осъждане с пълно отрицание, понеже е „непочтена“, „непорядъчна“ изява на „лоша“ нравственост. Разбира се обяснението на явлението „накърняване на добрите нрави“ е трудно, понеже, освен че е неделимо от субективизма, самият закон не посочва какво е „правното“ съдържание на това абстрактно понятие.

Това би било така, например , когато сделката/ уговорката/ се основава на факт на престъпно деяние / например вземания от подкуп, за изпълнено физическо насилие , 3 лихварство, „покупка“ на дете и др./ или на факт/ поведение, който/ което е от гледище на религиозните морални повели обществено силно нетърпим/нетърпимо / например поето насрещно „натурално“ задължение във вид на плътско отдаване на кредитора, вместо то да е парично, както е нормално да бъде и т.н. /, когато засяга , отнема или прекалено ограничава правно защитени с конституцията основни човешки права и свободи/ примерно някой да поеме „задължение“ да не издава своя творба в продължение на две години , да не упражнява професията си за някакъв период от време по трудов договор при друг работодател, да не сключва брак , да не ражда деца и т.н./ или грубо погазва вековни принципи на правото / за недопустимост на неоснователното обогатяване, за добросъвестност и т.н./.

Валидността на оспорената договорна клауза като умозаключение, противно на наведеното основание за нищожност намира своята здрава опора в следните правни / нормативни/ аргументи:

По общо начало законът гледа на прекомерността на размера на дадено аксесорно вземане / каквото е лихвата/ или на главно вземане, като на явление, представляващо основание за неговото намаляване чрез упражнено от длъжника субективно преобразуващо право / чл.92, ал.2 ЗЗД, чл.307 ТЗ/ , а в най- лошия случай, когато освен че за него е явно неизгодно, е поето и при крайна нужда- като основание за унищожаване на договора / чл. 33, ал.1 ЗЗД/.

Там , където законодателят е преценил, че потребителят/ тук се има предвид ЗПК, в чийто приложно поле попада разглеждания по делото договор/ е оправдано да бъде защитен срещу явлението прекомерност по размер на вземанията на кредитора/ т.е. на първия да не се възлагат несъразмерно високи с оглед насрещните му права, тежести/ , изрично е въвел за тях/ вж. чл.19, ал.4 , чл.32, ал.4, чл.33, ал.2 ЗПК/ горен праг/ максимално допустим размер/ , чието надхвърляне влече нищожност/ пълна или частична/ поради противоречие със закона/ чл. 19, ал.5, чл.33, ал.2, чл.1, ал.2, вр. с чл.26, ал.1, пр.1-во, чл.26, ал.4 ЗЗД/.