Решение № 6377 от 24.10.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 6377 гр. София, 24.10.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Е СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети април през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Рени Коджабашева

Членове:

Анелия Ст. Янева

БЕТИНА Б. БОШНАКОВА при участието на секретаря Капка Н. Лозева като разгледа докладваното от БЕТИНА Б. БОШНАКОВА Въззивно гражданско дело № 20221100509529 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Образувано е по въззивна жалба, подадена от Д. К. Н. срещу решение № 2003392/04.05.2022 г., постановено по гр. дело № 57617/2020 г. по описа на СРС, 48 състав, в частта, в която е уважен предявеният от ищеца Община Мъглиж срещу жалбоподателката иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД за заплащане на сумата в размер на 7320,00 лева, платена на 12.06.2017 г. на отпаднало основание поради отмяна на заповед от 12.06.2017 г. на кмета на Община Мъглиж, отменена с Решение № 243/17.10.2017 г. по адм. дело №303/2017 г. на Административен съд – Стара Загора, потвърдено с Решение № 12237/12.09.2019 г. по адм. дело №373/2018 г. на ВАС, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба /20.11.2020 г./ до окончателното изплащане на вземането.

Във въззивната жалба се твърди, че решението в обжалваната му част е недопустимо, тъй като СРС не е компетентен да се произнесе по спора, защото делото е подсъдно на административните съдилища. Излагат се доводи за неправилност на решението поради нарушения на материалния закон и процесуалните права, както и поради необоснованост.

Поддържа се, че заповедта е обжалвана и отменена само в частта, в която е прекратено служебното правоотношение между страните, но не и в частта, в която е определено обезщетението по чл. 103, ал. 1, т. 3 ЗДСл във връзка с чл. 104, ал. 2 ЗДСл. Излагат се доводи, че към момента на получаване на обезщетението служителят е бил добросъвестен и ищцата не е имала съзнанието, че не й се дължи процесната сума.

1

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е подаден отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна Г.Л.П., в който излага доводи за неоснователност на въззивната жалба, като моли същата да бъде оставена без уважение.

Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК достигна до следните фактически и правни изводи:

Въззивната жалба е подадена от активно легитимирана страна в законоустановения срок и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, отправена е до съответния родово и местно компетентен съд, поради което се явява допустима.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта – в обжалваната му част, а по правилността му е ограничен до изложените във въззивната жалба доводи, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

След извършена служебна проверка въззивната инстанция намира, че атакуваното съдебно решение е валидно и допустимо – в обжалваната част, както и че настоящият казус не попада в двете изключения, визирани в тълкувателното решение.

На първо място, следва да обсъдени доводите на жалбоподателя касателно недопустимостта на решението в обжалваната му част. Съгласно задължителните указания, дадени в Тълкувателно решение № 1/09/07/2019 г. по тълк. дело № 1/2017 г. на ОСГТК на ВКС, поначало, видът порок на едно съдебно решение се определя от вида и тежестта на нарушената правна норма при постановяването му, от причините довели до нарушението, както и от възможностите за отстраняването му в хода на съдебния контрол.

Недопустимостта е порок, при който съдебното решение е валидно, но е постановено при липса на условия материалноправният спор да бъде разгледан по същество. Касае се за порок в процесуалноправната основа на исковото производство - за липса на положителна, или за наличие на отрицателна процесуална предпоставка, свързана с възникването, съществуването и упражняването на правото на иск.

Процесуалните предпоставки като условия за допустимост на иска, обуславят допустимостта на процеса, а с това и правото и задължението на съда да разгледа и реши по същество правния спор между страните.Предпоставките се разграничават на абсолютни и относителни, според това, дали за тях съдът следи служебно (както е при абсолютните – подведомственост, процесуална правоспособност, дееспособност и др.), или се вземат предвид само по отвод на страната (при относителните – чл.19, чл.105, чл.117, ал.2 ГПК и др.). В съвкупността си всички те трябва да са налице през цялото време на развитие на исковия процес и към момента на постановяване на решението, за да бъде то валиден и допустим съдебен акт. Отпадането на процесуална предпоставка, респ. възникването на 2 процесуална пречка в хода на делото, препятства развитието на процеса и винаги осуетява допустимостта на решението като процесуално действие на съда, защото прави ненадлежно упражняването на правото на иск. Това има за последица липса на право и задължение за правораздавателния орган да извършва процесуални действия, насочени към разглеждане и решаване на спора по същество.

Спорът за връщане на сума, за която се твърди, че е получена на отпаднало основание, е гражданскоправен и не попада в приложното поле на чл.128 АПК, нито на глава VI ЗДСл и се разглежда по общия исков ред /по аргумент и от чл.125 ЗДСл и т.6 от ТП № 2/19.05.2015 г. на ОС на ВКС и I и II колегия на ВКС и ВАС/, поради което съдебният състав не споделя доводите на жалбоподателя, че постановеното решение е недопустимо поради неподсъдност на спора.

Разгледана по същество, въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.

Въззивният съд намира, че фактическата страна по спора е правилно установена от СРС. В настоящото производство страните не са ангажирали нови доказателства по смисъла на чл. 266 ГПК, които да променят така приетата за установена фактическа обстановка. В допълнение към изложеното от първата инстанция и с оглед доводите във въззивната жалба СГС формира следните правни изводи:

Предявен е иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД.

Разпоредбата на чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД предвижда, че всеки е длъжен да върне онова, което е получил с оглед отпаднало с обратна сила основание, като съгласно Постановление № 1 от 28.05.1979г. на Пленума на ВС този фактически състав намира приложение при унищожаване на договор, при настъпване на прекратително условие, при разваляне на договор поради неизпълнение. На този фактически състав се основава и претенцията за връщане на изплатено обезщетение в полза на работника или служителя, дължимо от работодателя при прекратяване на трудовото или служебно правоотношение – например в хипотезите на чл. 327, ал. 1, т. 2, 3 и 3а , вр. чл. 221, ал. 1 от КТ, по чл. 107 а, ал. 2 от ЗДСл и др., когато актът за прекратяване на правоотношението е отменен. В този случай с обратна сила е отпаднало основанието за полученото от работника или служителя плащане на съответното обезщетение.

Характерното за фактическият състав на чл. 55, ал. 1, предл. 3-то от ЗЗД е, че към момента на даването основанието съществува, престирането е извършено въз основа на валидно правоотношение, което оправдава имущественото разместване, но впоследствие това правоотношение отпада с обратна сила по причини от различно естество. Константна е съдебната практика, че по иска за неоснователно обогатяване в тежест на ищеца е да докаже своето обедняване и обогатяването на ответника, както и причИ.та връзка между тях, а в тежест на ответника е да докаже основанието на своето обогатяване, ако твърди, че е налице такова. По иска по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже какво е получил ответникът, а ответникът – на какво основание го е получил, ако твърди, че някакво основание съществува. Правопораждащият факт е този на плащането /в тази насока е и т. 1 3 на ППлВс № 1/1979г./, поради което ищецът доказва само настъпването на този факт, а в доказателствена тежест на ответника е да установи съществуването на основание да получи, съответно да задържи даденото – да докаже факти, изключващи правото на ищеца да получи връщане на дадено. Ако получилият облагата не докаже по несъмнен начин, че има основание да я задържи, то той дължи нейното връщане.

Между страните по делото не е спорно че между тях е съществувало служебно правоотношение, което е било прекратено със заповед № РД-09-218/12.06.2017 г. на кмета на Община Мъглиж на основание чл. 103, ал. 1, т. 3 във вр. с чл. 104, ал. 2 ЗДСл. В заповедта е разпоредено на ищцата Д. К. Н. да се изплати обезщетение в размер на 6-кратния размер на последната получена месечна основна заплата. По делото е представено платежно нареждане от 12.06.2017 г., от което е видно, че ответникът е платил на ищцата сумата от 7320,00 лева. Получаването на тази сума не е спорно между страните.

Установено е, че заповедта за прекратяване на правоотношението е била обжалвана от ищцата и отменена като незаконосъобразна с влязло в сила решение № 243/17.10.2017 г. по административно дело № 303/2017 г. на АС- Стара Загора.

С исковата молба е покана за връщане на полученото, като по делото не е спорно, че ответницата не е върнала процесната сума.

При така установеното от фактическа страна се налага извод за основателност на предявения иск. По делото е установено получаване от ответницата на сумата от 7320,00 лева – размер на обезщетението по чл. 104, ал. 3 ЗДСл, което е било изплатено от работодателя с оглед прекратяването на служебното правоотношението между страните на соченото основание. С отмяната на издадения акт за прекратяване на служебното правоотношение, отпада с обратна сила и основанието за плащане на обезщетението по чл. чл. 104, ал. 3 ЗДСл.

По отношение на презумпцията за добросъвестност, според съдебната практика въпросът за добросъвестност на работника или служителя при получаване на плащането изобщо не стои в хипотезата на чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД - при последващо отпадане на основанието за плащането, като основанието е било налице към момента на извършването на плащането (в този смисъл - и ППВС № 1/28.05.1979 г., където въпросът за тази добросъвестност се разисква само в хипотезата на начална липса на основание по чл.

55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, определение № 1407/03.11.2011 г. по гр. дело № 307/2011 г. на IV ГО на ВКС/. Последващото отпадане на основанието няма отношение към добросъвестността по чл. 271, ал. 1 КТ, защото не може да се отнесе към момента на получаване на сумата /решение № 27 от 13.02.2012 г. по гр. дело № 368/2011 г. ІV ГО на ВКС, решение № 770 от 08.12.2010 г. по гр. дело № 312/2010 г. ІІІ Г. О. на ВКС и др./.

С оглед изложените съображения въззивната инстанция намира, че решението в обжалваната част е правилно и като такова следва да бъде потвърдено.

С оглед изхода на делото право на разноски има въззиваемата страна, която своевременно е направила искане за тяхното присъждане. Съгласно практиката на ВКС 4 условие за присъждането им е страната да е представила пред съда пълномощно и документ, удостоверяващ действителното плащане на адвокатското възнаграждение ( вж. Определение № 49 от 16.01.2021 г. на ВКС по гр. Д. № 1028/2011 г., III г. о., ГК, т.1 от ТР № 6/2012 г. от 06.11.2013 г. по т. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС), каквито в настоящия случай са налични по делото (пълномощно, фактура, авизо за издадено преводно нареждане/. Ето защо в тежест на въззивника следва да бъде възложена сумата от 600,00 лева, представляваща сторени във въззивното производство разноски по делото.

Така мотивиран, СЪДЪТ

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 2003392/04.05.2022 г., постановено по гр. дело № 57617/2020 г. по описа на СРС, 48 състав, в частта, в която Д. К. Н., ЕГН **********, е осъдена да заплати на Община Мъглиж, БУЛСТАТ 000817867, с адрес гр. Мъглиж, площад „Трети март“ № 32, на основание чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД сумата от 7320 лв., платена на 12.06.2017 г. на отпаднало основание поради отмяна на заповед от 12.06.2017 г. на кмета на Община Мъглиж, отменена с Решение № 243/17.10.2017 г. по адм. дело №303/2017 г. на Административен съд – Стара Загора, потвърдено с Решение № 12237/12.09.2019 г. по адм. дело №373/2018 г. на ВАС, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба /20.11.2020 г./ до окончателното изплащане на вземането.