Решение № 19146 от 24.10.2024, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 19146 гр. София, 24.10.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 157 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: ЗОРНИЦА ИВ. ВИДОЛОВА при участието на секретаря КОЯ Н. КРЪСТЕВА като разгледа докладваното от ЗОРНИЦА ИВ. ВИДОЛОВА Гражданско дело № 20241110130495 по описа за 2024 година

Предявени са от ищеца С. С. С., ЕГН **********, с адрес: ****, срещу ответника „Сити кеш“ ООД, ЕИК: 202531869, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Цариградско шосе“ № 115Е, ет. 5, съединени в условията на евентуалност установителни искове с правно основание чл. 124 ГПК, вр. чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК и чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД за прогласяване нищожността на договор за потребителски кредит № 685794 от 31.05.2022 г., поради противоречието му със закона, а в условие на евентуалност – на клаузата на чл. 11, ал. 1 от договора, предвиждаща заплащането на неустойка за неизпълнение на задължението на кредитополучателя да осигури обезпечение по кредита, поради противоречието и с добрите нрави.

Ищецът С. С. С. извежда съдебно предявените субективни права при твърдения, че на 31.05.2022 г. е сключила с ответника „Сити кеш“ ООД Договор за потребителски кредит № 685794, по силата на който е предоставена в заем сумата от 1000 лева, която следвало да върне на месечни вноски до 01.05.2023 г. Поддържа, че бил уговорен ГПР в размер на 41,09 % и ГЛП в размер на 35,04 %, както и задължение за предоставяне на обезпечение под формата на банкова гаранция или поръчителство на едно или две физическа лица, при подробно посочени условия. Твърди се, че в чл. 11, ал. 1 била уговорена неустойка за непредоставяне на обезпечение, като на ищцата била начислена такава неустойка в размер на 811,56 лв. Според ищцата договорът за кредит е нищожен на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК, тъй като уговорената неустойка за непредоставяне на обезпечение не била включена нито в размера на ГПР, нито към възнаградителната лихва. Посочва също така, че в ГПР не били посочени точно всички разходи по кредита, а само цифрово изражение на този процент, което не отговаряло на целта на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Цитира съдебна практика и подробно аргументира, че изискването за предоставяне на поръчителство по начина, по който било уговорено в договора, било практически неизпълнимо, респективно потребителят се принуждавал да заплати уговорената в чл. 11, ал. 1 неустойка. В условия на евентуалност поддържа, че клаузата на чл. 11, ал. 1 от договора е нищожна поради накърняване на добрите нрави, тъй като предвижда 1 неустойка, която излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. В тази връзка развива подробни аргументи, че потребителят е заставен да плати уговорената неустойка, тъй като договорените изисквания за предоставяне на обезпечение са практически неизпълними, че се обезпечава вторично задължение за обезпечаване на главния дълг и че кредиторът цели да си набави скрито допълнително възнаграждение в нарушение на принципите за недопустимост на неоснователното обогатяване, справедливост и добросъвестност. Навежда доводи, че предвиждането на неустойка за непредоставяне на обезпечение нарушава Директива 2008/48/ЕО и чл. 16 от ЗПК, тъй като се прехвърля рискът от неизпълнение на задължението на кредитодателя за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и се увеличава опасността от допълнителното му свръхзадлъжняване. Ето защо се иска от съда да прогласи нищожността на целия договор за кредит на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК, а в условие на евентуалност – на клаузата на чл. 11, ал. 1 от договора, на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД. Претендират се разноски, като се излагат съображения, че следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение с ДДС по реда на чл. 38, ал. 2 от ЗАдв по всеки един от предявените искове.

В срока по чл. 131 ГПК е депозиран отговор на исковата молба от ответника „Сити кеш“ ООД, който развива съображения за нередовност на същата. Оспорва основателността на исковете, като излага аргументи, че дори уговорената в чл. 11, ал.

1 от договора неустойка да е нищожна, това не пораждало нищожност на целия договор за кредит. Подробно мотивира, че уговореният ГПР съответства на законовите изисквания и към същия не следва да се включва неустойката за непредоставяне на обезпечение. Поддържа, че упражнявайки свободата си на договаряне страните са уговорили фиксиран размер на неустойката, с който ищцата е била наясно и доброволно се е съгласила. Излага аргументи, че не била налице и заблуждаваща търговска практика. Твърди, че ищцата е имала възможност да се откаже от договора в 14-дневен срок, в случай че не е имала възможност да предостави уговореното обезпечение. Подробно аргументира, че уговорената неустойка не накърнява добрите нрави и не е неравноправна, като ищцата е била наясно с икономическите последици на договора и доброволно се е съгласила с тях. Моли исковете да бъдат отхвърлени и претендира разноски.

Съдът, като взе предвид становищата на страните и прецени събраните по делото доказателства, намира за установено следното от фактическа страна:

Между страните не е спорно, поради което с доклада по делото на основание чл.

146, ал. 1, т. 3 ГПК съдът е обявил за безспорни и ненуждаещи се от доказване обстоятелствата, че между страните е сключен Договор за потребителски кредит № 685794 от дата 31.05.2022 г., по силата на който на ищеца е предоставена в заем сумата от 1000 лева, която следвало да върне на месечни вноски до 01.05.2023 г., както и че в чл. 11, ал. 1 от договора е уговорена неустойка за непредоставяне на обезпечение по кредита и начислена такава в размер на 811,56 лв.

В чл. 5 от договора е предвидено задължение на кредитополучателя да обезпечи кредита с поне едно от следните обезпечения: поръчител или банкова гаранция (поне едно от изброените), като поръчителите следва да отговарят кумулативно на следните условия: имат осигурителен доход в размер на най-малко 7 пъти размера на минималната работна заплата за страната; в случай на двама поръчители размерът на осигурителния доход на всеки един от тях трябва да е в размер на поне 4 пъти минималната работна заплата за страната; не са поръчители по други договори за заем, сключени от заемодателя; не са заематели по сключени и непогасени договори за заем, сключени със заемодателя; нямат кредити към банки или финансови институции с класификация различна от „редовен“, както по активни, така и по погасени задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ; да представят служебна бележка от работодател за размера на трудовото възнаграждение. По отношение на банковата гаранция – същата следва да е със срок на валидност 6 месеца след крайния срок на плащане на задълженията по договора.

В чл. 11 от договора за кредит е предвидено, че неизпълнението на 2 задължението на кредитополучателя за предоставяне на обезпечение в срока по чл. 5 се санкционира с неустойка 811,56 лв., разсрочена за срока на заема и дължима заедно с всяка погасителна вноска.

По делото е представен и погасителен план към договора за кредит, видно от който наред с погасителната вноска по кредита се начислява и седмична неустойка в размер на 185 лв.

Представен и Стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителски кредити към договора за кредит, видно от който на кредитополучателя е предоставена информация за размера на ГПР – 41,09 %, в който не е включена неустойката по чл. 11 от договора.

Представени са и разписки и приходно-касови ордери, видно от които ищецът е платил в полза на ответника сума в общ размер на 991 лв.

По делото е представено неподписано искане за предоставяне на кредит № 5020669 от дата 31.05.2022 г., съгласно което ищецът е декларирал, че работи в НОИ и същевременно е пенсионер, като получава месечен доход от 1700 лв. и не са декларирани никакви разходи.

При така установеното от фактическа страна, съдът достигна до следните правни изводи:

Предвид липсата на спор между страните, а и с представените по делото писмени доказателства, беше доказано, че страните са обвързани от договор за потребителски кредит, който несъмнено е потребителски – страни по него са потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП (ищецът е физическо лице, което използва заетата сума за свои лични нужди), и небанкова финансова институция – търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП. Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9 от ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане срещу задължение на длъжника-потребител да върне предоставената парична сума. Доколкото по настоящото дело не се твърди и не е доказано сумата по предоставения заем да е използвана за свързани с професионалната и търговска дейност на кредитополучателя, то следва да се приеме, че средствата, предоставени по договора за заем (кредит) са използвани за цели, извън професионална и търговска дейност на потребителите, а представеният по делото договор за заем е по правната си същност договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 от ЗПК. Поради това процесният договор се подчинява на правилата на Закон за потребителския кредит и на чл. 143 – 147б ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличието на които съдът следи служебно.

Законът за потребителския кредит въвежда задължително минимално съдържание на договора за кредит – чл. 11, ал. 1 от ЗПК, а липсата на някои от задължителните реквизити в договора влече неговата недействителност според чл. 22 ЗПК. Така, според чл. 11, ал. 1 ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Не веднъж СЕС е имал повод да тълкува смисъла на конкретни норми от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета (ОВ, L 133/66 от 22 май 2008 г.), която е транспонирана в националното право на Р България именно със ЗПК. Така в свое Решение от 16.07.2022 г. по дело C 686/19 СЕС отново разяснява, че „общи разходи по кредита за потребителя“ означава всички разходи, включително лихва, комисиони, такси и всякакви други видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора, с изключение на нотариалните разходи; разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, по-специално застрахователни премии, също се включват, ако в 3 допълнение към това сключването на договор за услугата е задължително условие за получаване на кредита или получаването му при предлаганите условия, а „обща сума, дължима от потребителя“ означава сборът от общия размер на кредита и общите разходи по кредита за потребителя. С оглед разяснената по-горе дефиниция за общите разходи по кредита за потребителя по смисъла на чл.3, б. „ж“ от Директивата и чл. 11, ал. 1, т.10 ЗПК, ГПР представлява общите разходи по кредита за потребителя, изразени като годишен процент от общия размер на кредита и, когато е приложимо, включително разходите, посочени в член 19, параграф 2.

В конкретния случай и видно от приложената по делото преддоговорна информация кредиторът е посочил, че ГПР по кредита е 41,09 %, в който изобщо не е ясно какви компоненти на дълга включват, тъй като това не е посочено. Същевременно в погасителния план към договора е посочено, че общо дължимата сума по кредита, като сбор от главница, лихва и неустойка (в случаите на неосигурено обезпечение) е в размер на 2035 лева, от която неустойката е в размер на 811,56 лева и същата се начислява и се дължи от кредитополучателя, в случай че в тридневен срок от получаване на сумата по кредита не се предостави обезпечение по кредита, съгласно изискванията на чл. 5 от договора. Като съобрази съдържанието на клаузите, обосноваващи начисляването на процесната неустойка и предоставената преддоговорна информация, в частност обявения размер на ГПР, пренесена след това в договора за кредит, съдът намира, в случая че не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като уговорената в договора за кредит неустойка представлява разход по кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите, а това не е сторено. Съобразно правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България (основен лихвен процент плюс 10 пункта), което към 31.05.2022г. означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50,00 % от заетата сума. За да достигне до този извод, съдът изходи от дефиницията на понятието „общ разход по кредита за потребителя“, съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия; общият разход по кредита за потребителя не включва нотариални такси.