Решение № 70 от 11.02.2022, Районен съд - Стара Загора

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 70 гр. Стара Загора, 11.02.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, IV-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети януари през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Велина Пенева при участието на секретаря Тонка Т. Вълчева като разгледа докладваното от Велина Пенева Гражданско дело № 20215530103847 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл. 103 - 257 от Гражданския процесуален кодекс /ГПК/.

Предявен е иск с правно основание чл.26 ал.1 пр.1 и пр.2 ЗЗД В исковата молба ищцата твърди, че е сключила онлайн, през официалния сайт на „Кредисимо“ ЕАД, договор за потребителски кредит № *** от дата ***г. Съгласно договор за потребителски кредит № ***, ищцата трябвало да върне сумата по кредита в общ размер на 1373.45 лева, при сума на получаване 1100.00 лева, при срок на кредита от 13 месеца. Въз основана на чл.4 ал.1 от Договор за потребителски кредит № ***, ищцата сключила с "АЙ ТРЪСТ" ЕООД, Договор за предоставяне на поръчителство с цел обезпечаване на вече сключения Договор за потребителски кредит.

По сключения Договор за предоставяне на поръчителство, същата следвало да заплати сумата от 884.52 лева, разпределена на 13 равни месечни вноски, всяка от които добавена към вноските платими по Договора за потребителски кредит. По този начин общото задължение, което ищцата следвало да заплати било в размер на 2257.97 лева, с месечна вноска в размер на 173.69 лева.

Ищцовата страна счита за нищожна клаузата на чл.4 ал.1 от Договор за потребителски кредит № *** и Договор за предоставяне на поръчителство сключен с "Ай Тръст" ЕООД на основание чл.26 ал.1 от ЗЗД и при неспазване на нормите на чл. 11, т. 9 и т. 10 и чл. 19, ал.4 от ЗПК във вр. с чл. 22 от ЗПК, както и по чл. 143, ал.1 от ЗЗП поради това, че: на първо място, клаузата на 1 чл.4 ал.1 от Договор за потребителски кредит № *** и Договор за предоставяне на поръчителство, били нищожни като неравноправни по смисъла на чл.143 от ЗЗП и противоречащи на добрите нрави на основание чл.21 ал.1 пр.З от ЗЗД, същите били във вреда на потребителя и не отговаряли на изискванията за добросъвестност и водели до неравновесие в правата на страните, като по този начин били в ущърб на ищцата като потребител / чл.143 ал.1 ЗЗП /. Посочената по-горе клауза не била формулирана по ясен и недвусмислен начин /чл.147 ал.1 ЗЗП/ и разглеждана сама или в съвкупност с договора за гаранция /поръчителство/ не позволявала на потребителя да прецени икономическите последици от сключване на договора - чл.143 ал.2 т.19 ЗЗП. Наред с това процесните клаузи на чл.4 ал.1 от Договор за потребителски кредит № *** и Договор за предоставяне на поръчителство били нищожни и поради неспазване на разпоредбата на чл.19 ал.4 от ЗПК, тъй като сумата която се претендирала чрез тях по договор за поръчителство не била включена в ГПР и ГЛП, като чрез включването на възнаграждението предвидено по Договор за поръчителство към ГПР и ГЛП, то действителните такива биха нараснали двойно, та дори и повече, с което потребителят бил въведен в заблуждение относно стойността на разходите, които ще прави по обслужването на кредита. Съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК, ГПР по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи и бъдещи / лихви, други преки или косвени разходи, комисионни , възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Не бил установен механизма, по който бил изчислен този процент и по-конкретно какви други разходи освен възнаградителна лихва са включени в него. Също така, предвидената сума в договора за поръчителство била скрит добавък към възнаградителната лихва и като такава следвало да бъде включена в годишния лихвен процент и в годишния процент на разходите съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК. Налице било заобикаляне на разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК като с уговорката да се заплаща поръчителство се нарушава изискването ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута определена с ПМС№426/2014г. Реално, чрез нарушаване на добрите нрави и чрез заобикаляне на императивната норма на чл.19, ал.4 от ЗПК и при несъблюдаване на основния правен принцип, забраняващ неоснователно обогатяване се калкулирала допълнителна печалба към договорената възнаградителна лихва. Поради невключване на уговорката за заплащане на поръчителство в посочения потребителския договор размер на ГПР, последният не съответствал на действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение. Посочването в кредитния договор на размер на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията между страните представлявало заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2 ,т.1 от Закона за защита на потребителите. С преюдициално заключение по дело С-453/10 било прието, че използването на заблуждаващи търговски 2 практики, изразяващи се в непосочването в кредитния контракт на действителния размер на ГПР представлява един от елементите, на които може да се основе преценката за неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на чл.143 и сл.ЗЗП-сочи се съдебна практика.

Същевременно - посочването на по - нисък от действителния ГПР, представлявал невярна информация относно общите разходи по кредита и следвало да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО. Това от своя страна означавало, че клаузата на чл.4 ал.1 от Договор за потребителски кредит № *** и Договор за предоставяне на поръчителство били неравноправни по смисъла на член 4, параграф 1 от Директива 93/13/ЕО /Решение № 1510/13.12.2019 г. по в.гр.д № 2373/2019 г. на ПОС/.

На следващо място, възможността за събиране от потребителя на такси и комисионни за допълнителни услуги, свързани с договора, била регламентирана в разпоредбата на чл.10а, ал.1 ЗПК (нов - ДВ, бл.35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г.)- законът не допускал кредиторът да изисква заплащането на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита - чл. 10а, ал.2 ЗПК. От разпоредбата на чл.10а от ЗПК следвало, че клаузата на чл.4 ал.1 от Договор за потребителски кредит № ***, предвиждаща сключването на Договор за поръчителство, водела до заобикаляне на ограничението на чл. 19, ал.4 от ЗПК, установяващо лимит на годишния процент на разходите и е в явно противоречие с чл.10а от ЗПК.

Счита се, че уговорката за заплащането по договор за предоставяне на поръчителство не е произвела правен ефект. Съгласно чл.4 ал.1 и действащите общи условия към договора за потребителски кредит потребителят може да сключи договор за предоставяне на поръчителство в срок до 48 часа от подаване на заявлението, или да представи банкова гаранция в срок до 10 дни от подаване на заявлението - раздел трети, чл.12.

По силата на чл.4 от раздел 4 от общите условия, кредиторът одобрява заявлението в 14-дневен срок от получаването му в случаите, в които кредитополучателят е заявил кредит без обезпечение и в срок от 24 часа от подаването му - в случаите на предоставено обезпечение по реда на чл.12, раздел 3. Договорът за поръчителство бил съглашение между кредитора и поръчителя, а ищцата- трето лице за това правоотношение, чиято воля не била правопораждащ елемент от фактическия състав, който следвало да се осъществи за валидното му възникване. Договорът бил едностранен, безвъзмезден и каузален, като правното основание за учредяването на поръчителство е кредитора да бъде обезпечен срещу евентуалното неизпълнение на задълженията на длъжника по обезпеченото правоотношение. Законодателят бил уредил договора за поръчителство като съглашение между кредитора и трето, различно от длъжника лице, отчитайки обстоятелството, че кредиторът има легитимен интерес в негова полза да бъде учредено лично обезпечение. Длъжникът нямал такъв защитен от закона интерес, поради което сключването на сделка между него и третото лице 3 поръчител била лишена от правно основание. Договорът за поръчителство е уреден от диспозитивни правни норми, поради което страните можели да договарят вьзмездност на поръчителството, като в тази хипотеза договорът се трансформирал в двустранен. Договарянето, че кредитополучателя ще заплати възнаграждение на поръчителя вместо кредитора противоречало на добрите нрави и внасяло неравноправие в кредитното правоотношение по смисъла на чл.143, т.19 от ЗПК. Трайна била съдебната практика, че противоречи на добрите нрави съглашение, при което престациите са явно нееквивалентни. По договор за поръчителство, сключен между длъжника и поръчителя, длъжникът не получавал никаква престация, поради което нарушаването на принципа за справедливост било още по-драстично.

Поставянето за изискването за заплащане възнаграждение за осигуряване на лично обезпечение противоречало на целта на Директива 2008/48, транспонирана в ЗПК, тъй като кредиторът бил длъжен още преди сключването на договор да направи оценка на кредитоспособността на потребителя. Поради това и клауза, която предвиждала, че се дължи възнаграждение за осигуряване на поръчител била в пряко противоречие с целта на Директивата. На практика такава клауза прехвърляла риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и водела до допълнително увеличаване на размера на задълженията. По този начин на длъжника се вменявало задължение да осигури възнаграждение за обезпечение, с което дългът му нараствал, т.е. опасността от свръхзадлъжнялост на длъжника се увеличавала. Възлагането на потребителя да заплаща задължения, които следвало да изпълнява кредитора било в изключителен интерес само на търговеца във вреда на потребителя, като послабата страна в гражданския и търговския оборот, с което задължение той не би се съгласил, ако кредитодателят действал добросъвестно. Поради изложеното бил изпълнен общия фактически състав на чл.143 от ЗЗП и тази договорка следвало да бъде квалифицирана като неравноправна и непораждаща правни последици за потребителя.

На следващо място, при извършена справка в Търговския регистър по партидата на ответната страна се установявало, че едноличен собственик на капитала на "Ай Тръст" ЕООД е "Кредисимо" АД. Основен предмет на дейност на ответника бил гаранционни сделки, каквато била процесната.

Следвало да се посочи, че печалбата на "АЙ ТРЪСТ" ЕООД, от извършената от него търговска дейност като поръчител, се разпределяла в полза на едноличния собственик "Кредисимо" АД. С оглед това обстоятелство можело да се заключи, че със сключване на договора за поръчителство се цели да се заобиколи разпоредбата на чл.19, ал.4 ГПК, като в договора за поръчителство се уговаря възнаграждение, което в последствие ще бъде разпределено като печалба на "Кредисимо" АД. С договора за поръчителство не се целяло реално обезпечаване на договора за кредит, сключен с "Кредисимо" АД, доколкото плащайки задължението на потребителя в полза на "Кредисимо" 4

АД кредиторът плащал вземането си сам на себе си. Със сключването на договор за поръчителство се целяло едно допълнително оскъпяване на договора за кредит, допълнително възнаграждение на кредитодателя, което е уговорено по друго правоотношение, единствено с цел да се избегнат ограниченията на чл.19, ал.4 ГПК, което от своя страна водело до недействителност на договора за поръчителство. На последно място ищцовата страна счита, че компетентен да разгледа настоящия спор, спрямо разпоредбата на чл.113 от ГПК е Районен съд Стара Загора. Искането до съда е да постанови решение, с което да прогласи нищожността на клаузата на чл.4 ал.1 от Договор за потребителски кредит № ***, сключен с „Кредисимо“ ЕАД и Договор за предоставяне на поръчителство сключен с "Ай Тръст" ЕООД на основание чл.26 ал.1 от ЗЗД и при неспазване на нормите на чл. 11, т. 9 и т.

10и чл. 19, ал.4 от ЗПК във вр. с чл. 22 от ЗПК, както и по чл. 143, ал.1 от ЗЗП, претендират се разноски.

В законоустановения срок по чл.131 ГПК е депозиран отговор от страна на ответника „Кредисимо“ ЕАД- Не се оспорва сключването на Договор за потребителски кредит №