Решение № 163 от 13.10.2026, Окръжен съд - Ямбол

РЕШЕНИЕ

№ 163 гр.****, 13.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ЯМБОЛ, II ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Красимира В. Тагарева

Членове:

Галина Ив. Вълчанова Люцканова

Калина Ив. Стоянова при участието на секретаря Цветелина Хр. Господинова като разгледа докладваното от Калина Ив. Стоянова Въззивно гражданско дело № 20262300500241 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Делото е образувано по въззивна жалба на „Язаки България“ ЕООД, ЕИК 128617161, със седалище в гр.**** чрез законен представител Андреас Ди Весе, подадена от адв. М.И., САК, и адв. Ф. К., САК, против Решение № 161/25.03.2026 г., постановено по гр. д. № 2430/2025 г. по описа на Районен съд – Ямбол в частта, с която е уважен искът с правна квалификация чл. 200 КТ за осъждане на въззивника да заплати на въззиваемата сумата от 12 782,30 евро (частичен иск от 20 451, 68 евро), представляваща обезщетение за неимуществени вреди от трудова злополука, претърпяна на 09.09.2023 г., ведно със законната лихва от датата на увреждането до окончателното й изплащане, както и в частта, с която е уважен искът с правна квалификация чл. 200 КТ за осъждането на въззивника да заплати на въззиваемата сумата от 682,47 евро, представляваща обезщетение за имуществени вреди, съставляващи разходи за лечение и възстановяване заплащането на потребителски такси и импланти от трудова злополука, претърпяна на 09.09.2023 г., ведно със законната лихва от датата на увреждането до окончателното й изплащане.

По делото е постъпила насрещна въззивна жалба, подадена от въззиваемата Р. Г. от гр.****, чрез адв. Я. Д., САК, с която се обжалва съдебното решение в частта, с която искът по чл. 200 КТ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над 12 782,30 евро до 15 338,76 евро.

Следователно съдебното решение в частта, с която е отхвърлен искът с 1 правна квалификация чл. 200 КТ за разликата над сумата от 682,47 евро до първоначално предявения размер от 938,12 евро, представляваща обезщетение за имуществени вреди, предвид липсата на обжалване е влязло в законна сила.

Със същото съдебно решение страните са осъдени да заплатят съразмерно уважената част на иска разноските по делото, а въззивникът е осъден да заплати държавната такса и разноските за изготвяне на експертизите по делото.

Предмет на настоящото дело е и въззивна частна жалба, подадена от въззивника против Определение № 836/05.05.2026 г., постановено по същото първоинстанционно дело, с което е оставена без уважение молбата на въззивника по чл. 248 ГПК за изменение на постановеното по делото решение в частта за разноските.

Решението по делото е постановено при участие на трето лице-помагач ЗК „Уника Живот“ АД на страната на ответника-въззивник.

Във въззивната жалба против решението въззивникът твърди, че същото в обжалваната от него част е неправилно и необосновано. Първото оплакване е свързано с довода на районния съд, че въззиваемата не е допринесла за трудовата злополука като е допуснала груба небрежност. Същото се твърди, доколкото съдът не е извършил цялостна преценка и обсъждане на доказателствения материал поотделно и в съвкупност. В тази връзка въззивникът сочи, че дружеството-работодател е предприело всички законови действия по установяване на здравословни и безопасни условия на труд на работното място на въззиваемата-ищца като се изброяват всички действия, които по делото е доказано, че са били предприети от работодателя в тази връзка. Предвид механизма за настъпване на трудовата злополука въззивникът твърди, че въззиваемата-ищца е допуснала груба небрежност, като излага подробни съображения за това. Второто оплакване касае преценката на районния съд на СМЕ и свидетелските показания като се сочи, че същите не са били съпоставени едно с друго, нито с други писмени доказателства по делото. Въззивникът твърди, че тези два доказателствени източника са били изцяло и безкритично кредитирани, вкл. в нарушение на разпоредбата на чл. 172 ГПК, а между тях е налице непреодолимо противоречие относно обстоятелството дали ищцата е провеждала рехабилитация и физиотерапия след инцидента. Сочи се, че на ищцата това й било изрично предписано, но доколкото същата не го е провела, е проявила груба небрежност и в този смисъл. Въззивникът посочва и друго противоречие между показанията на свидетеля - съпруг на ищцата и писмени доказателства по делото, при което извежда, че същите изобщо не е следвало да бъдат кредитирани от районния съд. Сочи се и необсъдено противоречие между СМЕ и експертното решение на ТЕЛК, приложено по делото. Предвид изложеното по това второ оплакване въззивникът намира, че необосновано е бил завишен присъдения на ищцата размер на обезщетение. Третото оплакване е свързано с това, че районният съд не е приспаднал изцяло платеното от застрахователя обезщетение. Въззивникът сочи, че ищцата е предявила застрахователна претенция към третото лице-помагач в настоящото дело, при което на нея й е било изплатено на 05.11.2024 г. дължимото й застрахователно обезщетение. Районният съд неправилно обаче приспаднал единствено сумата единствено в размер от 500 лв., а не цялата - 1 834,80 лв., 2 което според въззивника се явява в противоречие с нормата на чл. 200, ал. 4 КТ и представлява нарушение на материалния закон. Четвъртото оплакване касае справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди.

Въззивникът намира, че същото не е правилно определено съобразно нормата на чл. 52 ЗЗД и трайната тълкувателна практика на Върховния съд, при което присъденото обезщетение е силно завишено и явно несправедливо.

Аргументът на въззивника е, че ищцата е претърпяла вреди, изразили се във временна, а не постоянна загуба на работоспособност, което е отразено в експертното решение на ТЕЛК като 10 % трайна неработоспособност за срок от една година без чужда помощ, при което в решението е посочено, че причина за това е общо заболяване, а не трудова злополука. Сочи се и съдебна практика на ВКС, според която размерът на обезщетението следва да бъде определян като се взема за ориентир нивото на застрахователно покритие към момента на определяне на обезщетението. При това положение въззивникът намира, че в случая сумата от 8 130,02 лв. е релевантният ориентир за определяне на обезщетението на ищцата. Петото оплакване е свързано с меродавния момент, от който законната лихва за забава се дължи. Според въззивника неправилно в съдебното решение е посочено, че същата се дължи от датата на увреждане, а не от влизане в сила на съдебното решение. Шестото оплакване е свързано с начина, по който е определено възнаграждението на процесуалния представител на ищцата при наличието на хипотезата на чл. 38, ал. 2 ЗАдв, като се сочи, че е подадена отделна молба по смисъла на чл. 248 ГПК в този смисъл. Предвид всичко изложено въззивникът иска съдебното решение да бъде отменено в посочените от него части и исковете да бъдат изцяло отхвърлени. В условията на евентуалност се прави искане да бъдат намалени размерите на присъдените обезщетения. Въззивникът претендира разноски и за двете инстанции.

В законоустановения срок е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемата Р. Г. от гр.****, чрез адв. Я. Д., САК. С него въззивната жалба се оспорва в цялост като неоснователна. По първото оплакване се сочи, че същото е бланкетно, както и че по делото е установено, че работниците не са имали задължение да следят да няма провиснали кабели, които да се намират извън улея, следователно ищцата не е имала задължението, което въззивникът твърди тя да е имала, за да не настъпи трудовата злополука. В допълнение се сочи, че по делото липсват доказателства, от които да се установи, че ищцата е възприела кабелите, в които се е спънала, както и да е разполагала с алтернативен безопасен маршрут за придвижване. Сочи се и друго писмено доказателство, представено от самия въззивник-ответник, от което се установява, че ищцата неволно е изпуснала кабела, при което същото не би могло да означава наличие на груба небрежност или „съзнавана непредпазливост“, каквато предпоставка ВКС приема за необходима за обосноваване на груба небрежност. При това положение е направен довод, че същото представлява извънсъдебно признаване на неизгоден за насрещната страна факт. По второто оплакване се излага, че в мотивите на обжалвания съдебен акт е била отчетена разпоредбата на чл. 172 ГПК. Сочи се още и че при такъв тип травматични увреждания тъкмо лицата, които съжителстват с пострадалия работник или служител, са единствените, които разполагат с лични и непосредствени възприятия относно тяхното състояние, при което е 3 житейски логично тъкмо те да биват разпитани като свидетели по дела с предмет неимуществени вреди от трудова злополука. Относно оплакването, че ищцата не е предприела пълноценно лечение, се посочва, че въпреки констатираното противоречие относно това обстоятелство, съдът е задължен съобразно вътрешното си убеждение да приеме дали въз основа на дадени доказателства даден факт се е осъществил или не. Въззиваемата намира, че тъкмо това е направил районният съд, при което не е налице порок на съдебния акт. В тази връзка се сочи посредством подробни съображения, че не може да бъде безспорно установено на какво се дължи намаленият обем на движение на долния десен крайник на ищцата - дали заради импланта или заради непълноценна рехабилитация. Излага се подробно защо евентуалното наличие на коксартроза следва да бъде разгледано като усложнение от трудовата злополука, а не като заболяване, предхождащо същата. Друг аргумент на въззиваемата за това е, че предвид особената доказателствена сила на експертните решения на ТЕЛК представеното по делото такова, в което е прието, че ищцата има заболяването коксартроза, е по същество опровергано. В тази връзка се сочи, че ответникът не е проявил активност в доказване на този позитивен факт, при което този довод от въззивната жалба се явява преклудиран, доколкото ответникът не е оспорил назначената по делото СМЕ. Въззиваемата излага подробни съображения как приложението на чл. 52 ЗЗД е обусловило определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди, при което уваженият от районния съд размер на същото е занижен, а не завишен. Дават се примери от съдебната практика със сходни случаи на трудови злополуки и присъдените по тях размери на обезщетения.

Във връзка с твърдението на въззивника, че следва да бъде съобразяван размерът на застрахователното покритие, въззиваемата сочи изрично, че посочената съдебна практика на ВКС касае дела за неимуществени вреди от ПТП, поради която същата е неотносима към настоящия случай. Сочи се и че е принципно неправилно обезщетения по застраховка трудова злополука да бъдат съпоставяни с обезщетения за неимуществени вреди от трудова злополука, доколкото първото има договорно, а второто деликтно основание.

Оспорва се и доводът на въззивника относно началния момент на дължимостта на законната лихва като се цитира съдебна практика на ВКС, че същият е от момента на увреждането. Предвид всичко изложено въззиваемата моли съдебното решение да бъде потвърдено в обжалваните от въззивника части. Претендира разноски за въззивната инстанция.

В законоустановения срок е постъпила насрещна въззивна жалба, подадена от въззиваемата, против решението в частта, с която е отхвърлен искът за неимуществени вреди до първоначално предявения размер.

Оплакването е за неправилност, изразило се в нарушение на материалния закон - чл. 52 ЗЗД, и необоснованост. Въззиваемата намира, че присъденото обезщетение не съответства на аналогични случаи в съдебната практика, които са цитирани. Посочени са конкретните търпени от ищцата неимуществени вреди. Сочи се, че районният съд не е дооценил факта, че обемът на външно движение на долния десен крайник на ищцата е значително ограничен - с около 30 % от този на здрав човек. Друго обстоятелство, което не е било съобразено от районния съд е това, че по делото е установено, че процесът на възстановяване при ищцата е с по-голяма продължителност в 4 сравнение с този на други сходни случаи. В допълнение се сочи, че не е съобразено, че операцията е била извършена като са били поставени два немалки по размер бедрени импланта. Според въззиваемата обемът на претърпените неимуществени вреди, който е по-голям от приетия от районния съд, се установява и от свидетелските показания по делото, при което по делото е доказано, че ищцата не може да стои изправена повече от половин час, изкачва стълби трудно и се изморява при продължително ходене, както и че ищцата понастоящем е в невъзможност да си намери работа, тъй като няма подходящо образование за друг труд освен физически. Направено е и искане за съобразяване на размера на обезщетението с високите на нива на инфлация в страната по официалните данни на НСИ. Предвид всичко изложено въззиваемата иска да бъде отменено първоинстанционното съдебно решение в отхвърлителната му част по иска за неимуществени вреди и вместо това ответникът да бъде осъден да заплати на ищцата сумата от още 2 556,46 евро, ведно със законната лихва от дата на увреждането до окончателното й изплащане. Претендира разноски за двете инстанции.