Решение № 3619 от 15.07.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 3619 гр. Пловдив, 15.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Михаела Св. Лазарова при участието на секретаря Малина Н. Петрова като разгледа докладваното от Михаела Св. Лазарова Гражданско дело № 20265330100121 по описа за 2026 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Съдът е сезиран с искова молба от М. И. Н., ЕГН ********** против „Адессо Кредит България” ЕООД, ЕИК 202250289, с която е предявен установителен иск с правна квалификация по чл.26, ал.1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. чл.11, чл. 19 ЗПК.

В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен договор за паричен заем от 28.08.2023 г., с предоставена сума от 4000 лева, при ГЛП 40 % и ГПР 48,23 %. В чл. 4, ал. 2 била уговорена неустойка от 1551 лева при непредоставено обезпечение, която не била дължима, поради нищожност на клаузата – противоречаща на добрите нрави и материалния закон, излизаща извън присъщите й функции, водеща до скрито оскъпяване на кредита и създаваща предпоставки за неоснователно обогатяване за кредитора.

Моли за прогласяване нищожността на клаузата за дължимост на неустойка.

Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал отговор, с който оспорва иска.

Поради неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, била начислена неустойка, която не следвало да се включва в ГПР. Клаузата била индивидуално уговорена и не противоречала на добрите нрави. Периодичният начин на плащане не давал основание неустойката да се счита за лихва. Ищецът имал възможност да се откаже от правоотношението, но не се възползвал. Моли за 1 отхвърляне на иска. Претендира разноски. Възразява за прекомерност на адв. възнаграждение на насрещната страна.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

На основание чл. 153, вр. с чл. 146, ал.1, т.3 и т.4 ГПК, като безспорни и ненуждаещи се от доказване са отделени обстоятелствата, че между страните е подписан договор за паричен заем от 28.08.2023 г., по който предоставената сума е усвоена, а начислената неустойка от 1551 лева – не е платена изцяло.

В чл. 4 е уговорено предоставянето на обезпечение в деня на сключване на договора, чрез банкова гаранция, валидна 30 дни след крайния срок за плащане или две физически лица поръчители, които следвало да отговарят на конкретно определени изисквания. В ал. 2 е предвидено задължение за плащане на неустойка от потребителя в размер на 1551 лева при непредставяне на обезпечение, което е разсрочено с всяка погасителна вноска.

След преценка на всички взаимосвързани клаузи относно обезпеченията, съдът намира, че въведеното задължение за предоставяне на гаранции, както и дължимост на неустойка при неизпълнение, се основават на нищожна клауза.

Изискването за предоставяне на обезпечение, чрез поръчителство или банкова гаранция, съдържа множество изначално поставени ограничения и конкретно определени параметри, които – предвид броя им и изключително краткия срок, в който следва да се предоставят – в деня на сключване на договора, на практика правят задължението неизпълнимо. За потребителя се създава значително затруднение, както относно ФЛ – поръчители и то двама, т.к. същите следва да отговарят на критерии, за които информация би следвало да се събере и от допълнителни източници /напр. за осигуровки, чиста кредитна история и пр./, в т.ч. и относно банковата гаранция – която трябва да е в размер на пълната дължима обща сума и период след крайния падеж, но за учредяването на която се изисква набавяне на документи, одобрение и пр., т.е. все действия, за които са нужни технологично време и чуждо съдействие. При това положение и изначалното предвиждане на неустойката да се кумулира към погасителните вноски, следва извод, че тя води единствено до скрито оскъпяване на кредита, като излиза изцяло извън присъщите й функции. Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяване на вреди за кредитора, който е бил длъжен да оцени кредитоспособността на длъжника, съответно - риска при предоставяне на заема към сключване на договора, като съобрази и възможностите за предоставяне на обезпечение. Включена по този начин към погасителните вноски, неустойката всъщност се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна 2 печалба за заемодателя.

Клаузата за дължимостта й е нищожна, поради противоречие с добрите нрави.

Критериите дали е налице нищожност на неустойка, поради противоречие с добрите нрави, се съдържат в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно – когато е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Съгласно дадените разяснения в мотивите на ТР, за спазването на добрите нрави по иск за дължимост на неустойка, съдът следи служебно.

Преценката за нищожност се извършва в зависимост от специфичните за всеки конкретен случаи факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени критерии, като - естество и размер на обезпеченото с неустойката задължение; обезпечение на поетото задължение с други, различни от неустойката правни способи; вид на уговорената неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена; съотношението между нейния размер и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението /виж Решение № 107/25.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 818/2009 г., II т. о./.

Освен обезпечителна и обезщетителна, по волята на страните, неустойката може да изпълнява и наказателна функция.

Така, както е уговорена, неустойката в случая е предназначена единствено да санкционира заемателя за виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение. Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на заетата сума. Тя представлява 38,78 % спрямо заетата сума, което само по себе си я прави нищожна.

Видно е, че такава уговорка изцяло противоречи на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, тъй като нарушава принципа на справедливост и излиза извън обезпечителните и обезщетителните функции, които законодателят определя.

Действително няма пречка размерът й да надхвърля вредите от неизпълнението. В случая обаче, няма адекватен критерий за преценка на това надвишаване, доколкото се посочи, че процесната клауза обезпечава изпълнението на вторично задължение. Един вид обезпечава изпълнението на задължението за обезпечаване на главното задължение. Т.е. и санкционната функция е вън от предмета на задължението, тъй като само по себе си непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди.

Основната цел на така уговорената неустоечна клауза е да дoведе до неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя и до увеличаване на подлежаща на връщане сума със значителен размер, което е в контраст с всякакви разумни граници на добрите нрави и не се толерира от закона. Тя драстично нарушава принципа на справедливост и не държи сметка за реалните вреди от неизпълнението /в т. см. Решение № 74 от 21.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 541/2010 г., IV г. о., ГК/.

3

Тъй като противоречието между клаузата и добрите нрави е налице още при сключване на договора, не е налице валидно неустоечно съглашение и според чл. 26, ал. 1, вр. с ал. 4 ЗЗД, в тази част договорът не е пораждал правно действие.

Нищожността на клаузата е пречка за възникване на задължение по нея.

Предвид изложеното, предявеният иск е основателен и доказан, при което следва да бъде уважен.

По отговорността за разноски:

С оглед изхода на спора при настоящото му разглеждане, разноски се дължат на ищеца, на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК. Направено е искане, представен е списък по чл. 80 ГПК и доказателства за плащане на: 31,72 евро – ДТ.

Претендира се и адв. възнаграждение. Представен е ДПЗС, в който е уговорено защитата да бъде осъществена безплатно, на основание чл. 38, ал.1, т. 3, пр.2 ЗАдв.

Съгласно ал. 2, в случаите по ал. 1, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение. В настоящия случай, съдът приема, че адв. възн. следва да бъде определено на сумата от 110 евро. За да се определи размер под минимума по НВАР– по казуса бяха съобразени – ниската фактическа и правна сложност; положените пр. усилия, развитието на делото в едно о.с.з., без явяване на пр. представител и ангажиране на доказателства, както и постановките в Решение на СЕС по дело С-438/22 от 25.01.2024 г.

Така мотивиран, съдът

РЕШИ:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните М. И. Н., ЕГН ********** и „Адессо Кредит България” ЕООД, ЕИК 202250289, че клаузата на чл. 4, ал. 2 от сключения помежду им договор за паричен заем № ..... от 28.08.2023 г., уреждаща задължение за плащане на неустойка, е нищожна.

ОСЪЖДА „Адессо Кредит България” ЕООД, ЕИК 202250289, със седалище и адрес на управление: гр. Ботевград, ул. „Трети март“ № 83, да плати на М. И. Н., ЕГН **********, с адрес: ....., сумата от 31,72 евро /тридесет и едно евро и седемдесет и два цента/ - разноски по делото.

ОСЪЖДА „Адессо Кредит България” ЕООД, ЕИК 202250289, със седалище и адрес на управление: гр. Ботевград, ул. „Трети март“ № 83, на основание чл. 38, ал.2, вр. с ал.1, т.3, пр.2 ЗАдв., да плати на а. С. К. Н., с адрес: г..............., сумата от 110 евро /сто и десет евро/ - разноски за адвокатско възнаграждение за процесуално представителство на ищеца М. И. Н. в производството по настоящото дело.

4

Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.

Начин на плащане, посочен от ищеца, съгл. чл. 236, ал.1, т.7 ГПК /л.4/:

.....................................

Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________

5