Решение № 320 от 12.03.2025, Районен съд - Плевен

РЕШЕНИЕ

№ 320 гр. Плевен, 12.03.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, XI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на десети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Ася Тр. Ширкова при участието на секретаря ПЕТЯ СТ. ИВАНОВА като разгледа докладваното от Ася Тр. Ширкова Гражданско дело № 20244430106937 по описа за 2024 година

Пред ПлРС е депозирана искова молба от Л. В. С., ЕГН **********, с адрес: гр. *** №92 чрез ЕАД Е.И., булстат *********, със съдебен адрес: гр.***“ № 3 срещу „И.А.М.“ АД, *****, със седалище и адрес на управление: гр.****“ №7, бул.„*****“ № 28, „***“, етаж 2, офис 40- 46, представлявано от С.К.К. и срещу „Ф.Б.“ ЕООД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление: гр.****“ № 7, бул.„*****“ №28, „***“, етаж 2, офис 40- 46 с предявени искове за прогласяване на нищожност договор за паричен заем №4682600/29.12.2022г. сключен с ответника „И.А.М.“АД и на договор за предоставяне на гаранция №4682600/29.12.2022г сключен с ответника „Ф.Б.“ ЕООД. Ищцата твърди, че с договорения фиксиран годишен лихвен процент в размер на 35,00 % се нарушават добрите нрави и се внася неравноправие между правата и задълженията на потребителя и доставчика на финансова услуга в разрез с изискванията на добросъвестността и в ущърб на кредитополучателя, поради което е налице нищожност на уговореното възнаграждение. Ищцата твърди, че при формиране размера на възнаградителната лихва, макар нормативно да не е установен императивен лимит, обективен критерий за добросъвестното й определяне може да бъде размера на законната лихва, без обаче тя да може да се приеме като максимален размер. Твърди също, че противоречаща на добрите нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а за обезпечени кредити - двукратния размер на законната лихва като посочва съдебна практика в тази насока. Ищцата посочва, че по аргумент от цитираните решения, при необезпечени заеми възнаградителната лихва следва да не надхвърля повече от три пъти законната 1 лихва, а в настоящия случай договорената между страните лихва в размер на 35 % годишно надхвърля повече от три пъти законната, което представлява нарушение на добрите нрави, като критерии за норми на поведение, установени в обществото.

Ищцата твърди, че договорът за потребителски кредит нормативно е уреден като възмезден, поради което нищожността на клаузата за договорна лихва, която е съществен елемент на договорното съдържание има за юридическа последица изначална недействителност на кредитната сделка и посочва съдебна практика в тази насока. Навежда доводи, че не са спазени императивните изисквания на чл.11 ал.1 т.11 ЗПК в договорът за потребителски кредит да е разписан действителния размер на ГПР. Посочва, че действително приложения в кредитното правоотношение ГПР е различен от посочения в договора, както и че ГПР от 40,69 % е заблудил потребителя, а използваната заблуждаваща търговска практика е довела до неравноправност на уговорката за ГПР и до нищожност на клаузата за ГПР с произтичащите правни последици по чл.22 ЗПК - нищожност на кредитната сделка поради липса на задължителен реквизит от съдържанието на договора за потребителски кредит по чл.11 ал.1 т.10 ЗПК.

Ищцата посочва, че уговореното възнаграждение за фирмата поръчител е разход по кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на ГПР, защото оскъпява кредита - чл.19 ал.1 и 2 ЗПК, което следва от дефиницията на понятието „общ разход по кредита за потребителя“, съдържаща се в §1 т.1 ДР на ЗПК, според която това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Ищцата посочва, че в нарушение на императивните изисквания на чл.19 ал.1 и 2 ЗПК, кредиторът не е включил в договорения ГПР от 48,84 % разходите, които следва да извърши ищцата за заплащане на възнаграждение на фирмата - поръчител. Поради невключването на възнаграждението в посоченият в потребителския договор размер на ГПР, последният не съответства на действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение. Посочването в кредитния договор на размер на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията между страните представлява „заблуждаваща търговска практика“ по смисъла на чл.

68 д ал.1 и ал.2 т.1 ЗЗП. Посочва, че с преюдициално заключение по дело С453/10 е прието, че използването на заблуждаващи търговски практики, изразяващи се в непосочването в кредитния контракт на действителния размер на ГПР представлява един от елементите, на които може да се основе преценката за неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на 2 чл.143 и сл. ЗЗП. Твърди също, че посоченият в стандартния европейски формуляр и в договора размер на ГПР от 40,69 % съставлява невярна информация, която е заблудила потребителката относно действителния размер на разходите, които тя ще следва да направи по време на действие на договора, като с това кредиторът недобросъвестно е увредил потребителя, който е сключил кредитната сделка при планирани разходи в размер на 40,69 % ГПP. Твърди, че при сключване на договора не и е било разяснено по ясен и разбираем начин и при спазване на изискванията на чл.5 ЗПК преди сключване на договора какъв е размера на всички разходи, нито тази информация произтича по прозрачен за него начин от условията на договора. Ищцата твърди, че кредиторът не е изпълнил задължението си по чл.5 ЗПК, тъй като заблуждаващо е предоставил стандартен европейски формуляр за кредит в размер на 4750 лв. с посочен лихвен процент от 35 % и ГПР 40,69%, с общ размер на всички плащания 5590,08 лева. Поради това, че кредиторът не е представил вярна информация, потребителят е бил лишен от възможността да вземе информирано решение, съобразено с неговите финансови нужди и възможности дали да сключи кредитната сделка. Неговата неинформираност е довела до неравнопоставеност в кредитното правоотношение.

Ищцата посочва, че кредиторът е нарушил правата на потребителя, тъй като не е включил в договора по ясен и разбираем за нея начин действителната стойност на ГПР. Посочва, че според европейското законодателство разбираемостта не се отнася само формално и граматически до разбираемостта на уговорките, но и до свеждане до знанието на потребителите на икономическите последици от поемането на задълженията им и връзката на всяка уговорка с другите договорни клаузи. Посочвайки невярна стойност на ГПР в размер на 41,71 %, съобразно изведените критерии в дело 0453/10, кредиторът е внесъл неравновесие в кредитното правоотношение, тъй като потребителят е бил лишен от възможността да разбере какви са икономическите последици от поетото от него задължение и по - конкретно какъв е действителния размер на разходите, които ще направи.

Ищцата твърди, че на отделно основание е нищожен и сключения договор за предоставяне на гаранция от 29.12.2022г. и уговорката за заплащане на възнаграждение за гарант не е породила правни последици, поради следните съображения: Поставянето на изискването за заплащане на възнаграждение за осигуряване на лично обезпечение противоречи на целта на Директива 2008/48, транспонирана в ЗПК. Твърди, че от чл.8 §1 от Директива 2008/48, следва извод, че преди сключването на договор за кредит кредиторът е длъжен да направи оценка на кредитоспособността на потребителя, като при необходимост това задължение може да включва изготвяне на справка в съответната база данни. Задължение за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника преди отпускане на кредита произтича и от разпоредбата на чл.16 ЗПК.

Посочва, че това преддоговорно задължение да направи оценка на кредитоспособността на кредитополучателя има за цел да предпази 3 потребителите от свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност и допринася за постигането на целта на Директива 2008/48, която е да се осигури високо, адекватно и равностойно ниво на защита на интересите им . Поради изложеното клауза, която предвижда, че се дължи възнаграждение за осигуряване на поръчител е в пряко противоречие с целта на Директивата.

Твърди, че такава клауза прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на задълженията и опасността от свърхзадлъжнялост на длъжника се увеличава. Твърди, че възлагането на потребителя да заплаща задължения, които следва да изпълнява кредитора са в изключителен интерес само на търговеца и във вреда на потребителя като по-слабата страна в гражданския и търговски оборот, с което задължение той не би се съгласил ако кредитодателят действаше добросъвестно. Твърди, че поради изложеното е изпълнен общия фактически състав на чл.143 ЗЗП и с оглед на неизчерпателното изброяване на предпоставките за неравноправност на договорна уговорка /арг. от т.19 на чл.143 ЗПК/ тази договорка следва да бъде квалифицирана като неравноправна и непораждаща правни последици за потребителя.

Твърди също, че договорът за гаранция е акцесорен характер, той може да съществува валидно единствено при условие, че съществува действителен главен дълг. Тъй като договорът за кредит е нищожен и не е породил правно действие, то и сключения договор за учредяване на поръчителско правоотношение. В заключение моли съда да постанови решение, с което да прогласите спрямо „И.А.М.“ АД нищожността на договор за паричен заем № 4682600/29.12.2022г., като противоречащ на императивните изисквания на Закона за задълженията и договорите, Закона за защита на потребителите и Закона за потребителския кредит. Моли съда да прогласи спрямо „Ф.Б.“ ЕООД нищожността и на акцесорния договор за предоставяне на гаранция № 4682600/29.12.2022г. Същият е лишен от правно основание, уговорен е неравноправно в ущърб на потребителя, противоречи на добрите нрави и не е породил правни последици и на основание на обстоятелството, че обезпечава нищожна кредитна сделка.

В едномесечния срок ответниците са представили писмени отговори, в които оспорват исковете.

В съдебно заседание страните не се явяват и не се представляват. Представят писмени становища, в които поддържат доводите си.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства, намира за установено от фактическа страна следното:

С договор за паричен заем № 4682600/29.12.2022г., (лист 55) сключен между страните, на ищеца е предоставен кредит в размер на 4750 лева, при следните условия: срок за връщане- 48 седмици, на 24 седмични вноски, всяка по 232,92 лева, при фиксиран ГЛП- 35 % и ГПР- 41,71 %, или общ размер на плащанията от 5590,08 лева.

4

Съгласно чл.4 от договора заемателят се е задължил в срок до три дни, считано от датата на сключване на договора, да предостави на заемодателя едно от следните обезпечения: 1.Две физически лица- поръчители, които следва да отговорят на определени изисквания; 2.Банкова гаранция с бенефициер заемодателя и 3.Одобрено от заемодателя дружество- гарант, което предоставя гаранционни сделки.

Не се спори между страните и се установява от приложения по делото Договор за предоставяне на поръчителство №4682600/29.12.2022г. (лист 49), че на същата дата между Л. В. С. и „Ф.Б.“ ЕООД бил сключен договор за предоставяне на поръчителство № 4682600, по силата на който гарантът се задължил да издаде гаранция за плащане /за изпълнение на парични задължения/ в полза на „И.А.М.“ АД гр.София с цел гарантиране изпълнението на всички задължения на потребителя по сключения договор за паричен заем, както и за всички последици от неизпълнението на задълженията на потребителя по договора за паричен заем, срещу възнаграждение в размер и при условия, отразени в договора – 4177,92 лева, платимо на вноски в размер на по 174,08 лева.