Определение № 164 от 21.01.2026, Районен съд - Враца

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 164 гр. Враца, 21.01.2026 г.

РАЙОНЕН СЪД – ВРАЦА, IV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и първи януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Иван Цв. Иванов като разгледа докладваното от Иван Цв. Иванов Гражданско дело № 20261420100337 по описа за 2026 година за да се произнесе, съобрази следното:

Производството е по реда на чл. 119 от ГПК.

Делото е образувано по искова молба с правно основание чл. 422 от ГПК, подадена от И. С. С. с ЕГН ********** и посочен адрес Г. гр. Х. ул."Г" № ** срещу „Уиз Еър Унгария Црт.“, чрез клона си „Уиз Еър Унгария Црт.-клон България“ с ЕИК 200830927, седалище и адрес на управление гр. София, ж.к. зона летище София, сграда ИВТ за признаване за установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищцата следните суми: сумата 400,00 евро, представляваща главница – обезщетение на основание чл. 7, параграф 1, буква „б“ от Регламент (EO) 261/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 11.02.2004г.; ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението в съда – 02.12.2025 г. до окончателното й изплащане; сумата 21,25 лева – разноски за държавна такса и сумата 400,00 леваразноски за адвокатско възнаграждение.

Твърденията в исковата молба аргументират извода, че се касае за потребителски спор, свързан с качеството на ищцата като страна по облигационно отношение с потребителски характер за въздушен превоз на пътници. Единствено основанието, от което произтичат отношенията между страните (в случая потребителски договор/правоотношение) е от значение за качеството потребител на едно физическо лице (определение № 18/16.01.2020 г. по ч. т. д. № 2502/2019 г. на Върховния касационен съд, ІІ т. о.). Преценката за това дали се касае за иск на или срещу потребител следва да се извърши при зачитане на общата легална дефиниция на понятието „потребител“ в § 13, т. 1 ЗЗПотр, или въз основа на легални определения на същото понятие в други закони, когато са приложими по съответния правен спор – например § 1, т. 20 от Закона за кредитите за недвижими имоти на потребители, в чл.

1

9, ал. 3 от Закона за потребителския кредит, § 1, т. 41б, б. „а“ от Закона за енергетиката и др., както и релевантните разпоредби в актовете на правото на Европейския съюз.

Посоченото общо определение на понятието „потребител“ отразява основните характеристики, дадени в транспонирано със ЗЗПотр вторично законодателство на Европейския съюз, установяващо правила за защита правата на потребителите в различни сфери на обществения и икономическия живот. Тези характеристики се свеждат до това, че като страна по договор с търговец, потребителят е винаги физическо лице, целящо задоволяване на свой личен, а не търговски или професионален интерес. Дефинираното в ЗЗПотр понятие „потребител“ се припокрива с това, дадено в чл. 2, б. „б“ от Директива 93/13 ЕИО на Съвета относно неравноправните клаузи в потребителските договори. Според него потребител е всяко физическо лице, което придобива стоки или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност, както и всяко физическо лице, което, като страна по договор, действа извън рамките на своята търговска или професионална дейност. Категоричен отговор на въпроса кога страна по сключен договор с търговец е потребител е даден в редица решения на Съда на Европейския съюз. Според него потребителят е винаги и само физическо лице, което при сключване на договор с търговец цели удовлетворяване на свои лични потребности. Преценката дали са налице тези отличителни качества на физическото лице – съконтрагент, се дължи от съда, сезиран с конкретен правен спор, произтичащ от/или свързан със сключен договор с търговец. За да установи дали се касае за потребителски договор, съдът трябва да прецени характера и целта на сключения договор, както и всички конкретни обстоятелства и доказателства. При извод, че при сключването на договор с търговец физическото лице е действало извън рамките на своята търговска или професионална дейност и за цели от частен характер, то възникналият правен спор следва да се разгледа по реда на общия исков ред за гражданските дела, в какъвто смисъл е чл. 113 от ГПК. При спор, възникнал от потребителски договор, включително тогава, когато в същината на спора лежи въпросът дали този договор е действителен, дали е породил правни последици и дали между страните е налице облигационно отношение по него, следва да се приложат не само транспонираните в националното законодателство специални материалноправни норми, гарантиращи по-силна и ефективна защита на правата и интересите на потребителите, но и да се съблюдават заложените основни принципи и цели в първичното право на Европейския съюз (чл. 4, § 2, б. е, чл. 12, 114 и 169 ДФЕС и чл. 38 от Хартата на основните права на ЕС), както и директно приложимите норми от европейски регламенти, установяващи различни мерки за защита на потребителите (арг. от Тълкувателно решение № 3/2019 г. по тълк. дело № 3/2019 г. на Върховния касационен съд, ОСГТК).

Ищцата има качеството на потребител на предоставяните от ответника услуги по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗПотр и чл. 17, т. 1 от Регламент (ЕС) № 1215/2012 г. относно 2 компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела. Чл. 18, т. 1 от него определя като компетентни да разгледан иск, предявен от потребител, или съдилищата по местоживеене на страната-непотребител, или тези по местожителство на потребителя. Става дума за определяне на националната компетентност на българския съд, но не и за определяне на местно компетентен български съд. Това следва от неслучайното използване на множествено число („съдилища“). Местно компетентният съд следва да се определи съобразно вътрешното българско право и установените в него правила за защита на потребителите при водени от и срещу тях дела, като в тази насока следва да се възприема и релевантната към въпроса практика на съда на ЕС. Извод в противна насока би бил в противовес на вложените както в европейската, така и в националната правна регламентация, принципи за гарантиране и закрила на правата на потребителите.

Съгласно разпоредбата на чл. 113 от ГПК, исковете на и срещу потребители се предявяват пред съда, в чийто район се намира настоящият адрес на потребителя, а при липса на настоящ адрес – по постоянния. Съдът следи служебно за местната подсъдност на делото до приключване на първото открито заседание по него по аргумент от чл. 119, ал. 3 от ГПК.

Видно от служебно изготвената справка от НБД „Население“, настоящият адрес на ищцата, считано от 14.07.2010 г. до настоящия момент, включително към датата на предявяване на иска, е в гр. София.

Ето защо производството по делото следва да бъде прекратено, а делото да бъде изпратено по подсъдност на Софийски районен съд.

Така мотивиран, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ПРЕКРАТЯВА производството по гр. дело № 337/2026 г. на Врачански районен съд.

ИЗПРАЩА делото по подсъдност на Софийски районен съд.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО подлежи на обжалване с частна жалба пред Врачанския окръжен съд в едноседмичен срок от връчването му на ищцата.

Съдия при Районен съд – Враца: _______________________

3