Решение № 475 от 08.10.2024, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 475 гр. София, 07.10.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО НАКАЗАТЕЛНО

ОТДЕЛЕНИЕ, в публично заседание на деветнадесети септември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Красимира Медарова

Членове:

Калин Калпакчиев

Николай Джурковски при участието на секретаря Невена П. Ангелова в присъствието на прокурора Даниела Машева като разгледа докладваното от Николай Джурковски Касационно наказателно дело от общ характер № 20248002200554 по описа за 2024 година Производството пред касационната инстанция е образувано на основание чл.

346 т.1 НПК по жалба на адвокат П. Д., защитник на подсъдимия Б. В. Б., срещу решение № 29 от 29.03.2024 г. по внохд № 9/2024 г. по описа на Апелативен съд – Бургас.

В жалбата е релевирано касационното основание по чл. 348 ал.1 т.3 НПК, като в тази връзка е заявено оплакване за неправилност и несправедливост на присъдата на първоинстанционния съд и на потвърждаващото я въззивно решение, респективно, че наложеното на подсъдимия Б. наказание три години лишаване от свобода, което да бъде изтърпяно ефективно, е явно несправедливо. Наличието на това касационно основание е обосновано с доводи, че наказанието лишаване от свобода е завишено по размер, тъй като предходните съдебни инстанции не са отчели в пълна степен смекчаващите вината обстоятелства. Направено е искане да бъде изменен обжалвания съдебен акт, като бъде намален размера на наложеното наказание лишаване от свобода от три години на две години, което да не бъде изтърпявано ефективно, а на основание чл. 66 ал.1 НК изпълнението му да бъде отложено за изпитателен срок от пет години.

В съдебното заседание пред ВКС защитникът на подсъдимия Б. Б. адвокат П. Д. поддържа касационната жалба и изложените в нея съображения в подкрепа на релевираното оплакване. Моли да бъде ревизирано решението на въззивния съд съобразно направените в жалбата искания.

В лична защита подсъдимият се съгласява с казаното от защитника му, а в последната си дума изразява съжаление за стореното и заявява искане да се уважи жалбата.

1

Представителят на Върховната прокуратура счита, че касационната жалба е неоснователна по съображения, че не е налице релевираното нарушение по чл. 348 ал.1 т.3 НПК. Моли да бъде оставено в сила решението на АС-Бургас.

Частните обвинители М. Р. К. и С. Х. И. и поверениците им не се явяват в заседанието пред ВКС, като в представена по делото писмена молба поверениците им адв. Д. и адв. А. молят да бъде оставена без уважение касационната жалба на подсъдимия и съответно да бъде потвърдено въззивното решение.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, след като обсъди изложените в касационната жалба доводи и заявените в съдебно заседание становища на страните и като извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт в рамките на правомощията си, установи следното:

С присъда № 24/09.05.2023 г., постановена по нохд № 329/2023 г. по описа на Окръжен съд-Бургас, подсъдимият Б. В. Б. е признат за виновен в това, че на 17.05.2018 г. около 03:10 часа, в к.к. /курортен комплекс/, /община/, /област/, на главна алея пред дискотека /име/, с посока на движение към гр. Несебър, при управление на мотоциклет марка /марка/, модел /модел/, категория /категория/, с рег. № /рег. номер/, (собственост на М. Х. З. от /населено място/), без да има необходимата правоспособност - категория „А“ и след като е бил в пияно състояние – с 0.92 промила алкохол в кръвта, установен с алкотест „Дрегер 7410+“, с фабр. № /номер/, нарушил правилата за движение - чл. 20, ал. 1 и чл.137е от ЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на Р. С. И., ЕГН **********, настъпила на 23.05.2018 г. в УМБАЛ /населено място/, поради което и на основание чл. 343, ал. 3, б. „б“, предл. първо, вр. с чл. 342, ал. 1 вр. чл. 58а, ал. 1 НК е осъден на лишаване от свобода за срок от три години, като е оправдан по обвинението за допуснато нарушение по чл. 5, ал. 1, т. 1 от ЗДвП.

Със същата присъда на основание чл. 57, ал.1, т.3 ЗИНЗС е определен първоначален „общ“ режим за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода; на основание чл. 343г вр. с чл. 37, ал. 1, т. 7 НК подсъдимият Б. Б. е лишен от право да управлява МПС за срок от три години и шест месеца, считано от влизане на присъдата в сила; на основание чл. 59, ал. 4 НК е приспаднато времето, през което за същото деяние подсъдимият е бил лишен по административен ред от възможността да упражнява правото по чл. 37, ал. 1, т. 7 НК; на основание чл. 189, ал. 3 НПК подсъдимият Б. Б. е осъден да заплати в полза на държавата по сметка на ОД на МВР – Бургас сумата 1629.23 лева, представляващи направени разноски на досъдебното производство.

По постъпили срещу горната присъда въззивни жалби на адв. Д., защитник на подсъдимия Б. Б., и на адв. Д., повереник на частните обвинители М. Р. К. и С. Х. И., пред Апелативен съд-Бургас е било образувано внохд № 9/2024 г. Същото е приключило с атакуваното пред ВКС въззивно решение № 29 от 29.03.2024 г., с което първоинстанционната присъда е потвърдена изцяло и подсъдимият Б. е осъден да заплати на повереника на частните обвинители адв. Д. сумата 4 500 лв., представляваща възнаграждение за оказаната безплатна адвокатска помощ и съдействие на частните обвинители във въззивното производство.

Касационната жалба е допустима, тъй като е подадена от страна с право на жалба, срещу подлежащ на основание чл. 346, т. 1 НПК на касационна проверка съдебен акт на апелативен съд и в законоустановения срок.

Осъществяването на касационната проверка е обвързано с произтичащото от 2 чл. 351, ал. 1 НПК задължение на страните при упражняване правото им на касационна жалба и/или протест да заявят както в какво се състои касационното основание, така и данните, които го подкрепят. В настоящия случай ВКС е сезиран с жалба, в която по същество е заявено наличието единствено на основанието по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК. В тази връзка трябва да се отбележи, че макар в жалбата формално да се твърди и „неправилност“ на въззивното решение, на практика всички наведени доводи се отнасят единствено до справедливостта на наложеното наказание лишаване от свобода и са в подкрепа на заявеното недоволство от справедливостта на това наказание. В същата насока следва да бъдат преценявани и твърденията, че продължителността на наказателния процес не е била отчетена в достатъчна степен от предходните съдилища и че това обстоятелство следва да бъде прието като изключително смекчаващо вината на подсъдимия, обуславящо наложеното наказание да бъде определено при превес на смекчаващите обстоятелства. В случая формулировката на горните твърдения реално не обосновава оспорване на отказа на съдилищата да индивидуализират наказанието лишаване от свобода по реда на чл. 55 НК. Освен това в жалбата липсва изрична претенция за прилагане на тази разпоредба от касационната инстанция и в частност за определяне на наказанието под най-ниския предвиден в закона предел (който в случая е три години). Направеното в жалбата искане е за намаляване размера на наложеното (след редукцията по чл. 58а НК) наказание лишаване от свобода от 3 години на 2 години, което априори означава, че това искане е ограничено в рамките на приложението на чл.58а ал.1 НК, доколкото определяне на наказанието в претендирания по-кратък срок от 2 години може да се постигне при индивидуализацията му именно по този ред, а не по реда на чл.55 НК.

Следователно, в жалбата не е релевирано нарушение на материалния закон при индивидуализация на наказанието, което да обосновава касационно основание по чл.

348, ал. 1, т. 1 НПК. При това положение след като в срока за атакуване на присъдата жалбоподателят е изразил недоволството си само относно справедливостта на наложеното наказание лишаване от свобода, то настоящата касационна проверка следва да бъде ограничена единствено до наличието на основанието по чл. 348, ал. 1, т.

3 НПК.

Разгледани по същество, доводите за несправедливост на наложеното наказание лишаване от свобода са неоснователни.

Справедливо е това наказание, което съответства на тежестта на престъплението (чл. 35, т. 3 НК). Този принцип е залегнал и в разпоредбите на чл. 54 НК и чл. 348, ал. 5, т.1 НПК, съгласно които наказанието следва да съответства на обществената опасност на деянието и на дееца, както и на смекчаващите и отегчаващи отговорността обстоятелства. Освен това, за да е справедливо, наказанието трябва и да е съобразено с визираните в чл. 36 НК цели, т.е. да е и целесъобразно (чл.348 ал.5 т.1 НПК), тъй като именно посредством справедливото наказание (което съответства на тежестта на престъплението) се постига крайната цел на наказателноправното въздействие - общата превенция.

В рамките на установената в диференцираната процедура по гл. 27 от НПК фактическа обстановка и възприетата от съдилищата правна квалификация на деянието на подсъдимия като престъпление по чл. 343, ал. 3, б. „б“, предл. първо, вр. с чл. 342, ал. 1 НК и при оценката на обстоятелствата, включени в обхвата на чл.54 НК, определеното наказание 4 години и 6 месеца лишаване от свобода не е завишено и е напълно справедливо. Именно това наказание, редуцирано на основание чл. 58а, ал. 1 НК на три години, е санкцията, чиято справедливост подлежи на преценка, а не 3 намаленият й размер след приложението на чл. 58а, ал. 1 НК. В този размер наложеното наказание лишаване от свобода е справедливо с оглед критериите по чл.

348, ал. 5, т. 1 НПК, до каквото заключение е достигнал и АС-Бургас, произнасяйки се по идентични възражения на защитата и частното обвинение в рамките на осъществения въззивен контрол. Липсва явна и очевидна диспропорция между това наказание, от една страна, и обществената опасност на деянието и дееца, смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства, както и целите по чл.36 НК, от друга страна. По размер то е напълно съответно на извършеното от подсъдимия престъпление по транспорта, на обществената опасност на деянието и дееца, на смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства, както и на целите по чл.

36 НК.

Базисните данни, относими към индивидуализацията на наказанието, са правилно установени и отчетени от решаващите съдилища и в частност от въззивния съд, поради което дейността на този съд по оценка на доказателствата и фактическите обстоятелства, имащи значение за индивидуализацията на наказанието, не е опорочена и не е довела до определяне и налагане на наказание, несъобразено с принципа за справедливост. В атакувания съдебен акт въззивната инстанция е направила задълбочен анализ на всички обстоятелства, имащи отношение към определянето на справедливо наказание на подсъдимия, и е стигнала до верния извод, че в рамките на приложението на чл. 58а, ал. 1 НК (което не е предмет на оспорване) определеното наказание четири години и шест месеца лишаване от свобода е справедливо с оглед критериите по чл. 348, ал. 5, т. 1 НПК.

В решението си АС-Бургас прецизно е отчел относимите към определяне на наказанието фактори. В частност изчерпателно и коректно е изследвал и правилно е установил всички налични смекчаващи отговорността на подсъдимия обстоятелства – младата му възраст към момента на извършване на деянието (22 години), чистото му съдебно минало (предвид настъпилата пълна реабилитация по право за предходното му осъждане), трудовата му ангажираност, направеното още на местопроизшествието пред полицейските служители признание на авторството относно настъпилото ПТП, изразеното пред съдилищата искрено съжаление и дълбоко разкаяние за стореното от него, показаното критично отношение към проявата; съпричиняването на вредоносния резултат от пострадалия чрез допуснатото от последния нарушение на задължението му по чл.137е от ЗДвП; както и изминалият продължителен период от време (5 години) от извършването на деянието до постановяването на осъдителния първоинстанционен съдебен акт.

Извън така описаните не се установяват други останали неотчетени смекчаващи отговорността обстоятелства. В тази връзка неоснователно е възражението на защитата, че в категорията на смекчаващите обстоятелства неправилно не са приобщени като самостоятелни такива доброто и безупречно процесуално поведение на подсъдимия в хода на цялото наказателно производство. ВКС намира, че в случая процесуалното поведение на подсъдимия не трябва да се отчита като отделно смекчаващо обстоятелство, доколкото то е резултат от изпълнението на процесуалните му задължения, които той е имал като обвиняем и подсъдим в хода на наказателното производство. Неизпълнението на процесуалните му задължения е скрепено с определени процесуални санкции и това само по себе си е достатъчен фактор да го мотивира да съблюдава законосъобразно процесуално поведение. Освен това, доколкото въззивният съд правилно не е приел с цялостното си процесуално поведение подсъдимият обективно да е спомогнал съществено в хода на досъдебното 4 производство за разкриване на престъпното деяние и на неговия механизъм, то в съответствие с разясненията по т. 7 от ТР № 1/2009 г. на ОСНК на ВКС процесуалното му поведение във фазата на досъдебното разследване не може и не следва да се третира като самостоятелно смекчаващо отговорността обстоятелство. На тази плоскост добросъвестното му и безупречно процесуално поведение е било обусловено от обстоятелството, че инкриминираното му деяние е било разкрито и установено своевременно чрез предприетите от надлежните органи действия, поради което възпрепятстването и/или осуетяването от негова страна на извършваните от компетентните органи процесуални действия само би влошило наказателнопроцесуалното му положение. Затова оплакването в този аспект е неоснователно.