Решение № 3554 от 15.07.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 3554 гр. Пловдив, 15.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XIV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Мария Д. Личева - Гургова при участието на секретаря Марина Ив. Кондарева като разгледа докладваното от Мария Д. Личева - Гургова Гражданско дело № 20245330121493 по описа за 2024 година

Производството е по иск с правно основание член 124 ал. 1 ГПК, вр. с член 26 ал.1 от ЗЗД.

Ищецът Т. Й. С. ЕГН **********, с адрес: гр. ***, ж.к. ***, бл.***, вх.*, ет.*, ап.*, чрез адв.

Р. Р., със съдебен адрес: гр. ***, в исковата си молба против „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК 200599406, със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. Младост 3, ул.“Ал.

Малинов“ №51, вх.А, ет.9, оф.20, е поискала от съда, да бъде признато за установено, че Договор за предоставяне на потребителски кредит № **от *** г., сключен между страните, е недействителен поради неспазване на императивни изисквания на закона за потребителския кредит. Претендира разноски.

Твърди, че на *** г. страните по делото са сключили Договор за предоставяне на потребителски кредит № ***, по силата на който на ищцата била предоставена в заем сумата в размер на 2000 лева, при фиксиран лихвен процент от 23 % и годишен процент на разходите 49,11 %. Общата сума за връщане с предвидената договорна лихва била в размер на 2 460 лв. Излага, че по силата на чл. 5 от договора заемът се обезпечава с поръчителство, предоставено от Feratum Bank в полза на кредитодателя, като одобряването на обезпечението се извършвало чрез одобряване на кредита. На същата дата *** г. ищцата сключила с посредничеството на ответника договор за гаранция/поръчителство/ с „Ferratum Bank” P.l.c., като от така сключения договор за гаранция било видно, че кредитополучателят дължал такса на дружеството гарант на основание т. 1.6 в общ размер от 1860 лв., платима разсрочено на месечни вноски заедно с погасителните вноски по потребителския кредит.

Сочи, че договорът бил нищожен на основание чл. 22 ЗПК вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, 1 доколкото посоченият годишен лихвен процент в размер на 23 % не отговарял на размера на възнаградителната лихва от 460 лв. Ищцата счита, че лихвеният процент бил в по-висок размер от посочения, което водело до неспазване на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 9 ПК и оттам до нищожност на целия договор за кредит. Процесният договор бил нищожен и на основание нарушение на чл. 11, ал. 1, т.10 ЗПК, доколкото посоченият ГПР не отговарял на реално приложения, като в ГПР по договора била включена единствено възнаградителна лихва, а реално приложеният размер бил различен от посочения в договора. В ГПР не било включено възнаграждението за поръчителство към Ferratum Bank в размер на 1860 лв.

Уговорената такса „гарант“ - възнаграждение за осигуряване на дружество поръчител било разход по кредита, който следвало да бъде включен при изчисляването на ГПР, който бил индикатор за общото оскъпяване на кредита съгласно чл. 19, ал. 1 и ал. 2 ЗПК. Този извод се извеждал от дефиницията на понятието „общ разход по кредита за потребителя“, съдържаща се в ДР на ЗПК. Получаването на кредита било обусловено от сключването на договор за гаранция от страна на кредитополучателя - обстоятелство, което било известно на ответника, който с чл. 5 от договора задължил кредитополучателя да учреди поръчителско правоотношение с Ferratum Bank и предоставил на потребителя обединен погасителен план с включено възнаграждение за дружеството - гарант.

Ответникът „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, оспорва предявения иск като неоснователен и недоказан. Заявява, че договорът за кредит отговаря на всички изисквания на ЗПК – подписан в предвидената форма, съдържа всички задължителни реквизити, включително ГПР, който не надвишава законовите ограничения. Твърди, че договорът за гаранция с „***“ бил допълнителна услуга и не бил задължително условие за получаване на кредит.

От събраните по делото доказателства, съдът намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Няма спор, че между страните по делото бил сключен договор за потребителски кредит № ***г., по силата на който заемодателят е предоставил на заемателя парична сума в размер на 2 000 лева по валидно правоотношение по което ищецът е усвоил заетата сума.

Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства.

Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК.

Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1, т. 712 и т. 20, чл. 12 ал. 1, т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото 2 последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В исковата молба е релевирано основание за недействителност на договора за потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК за посочване на общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 49, 11 %, а възнаградителната лихва - 23 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод, за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата от повече от 26 % между размера на ГПР и лихвата, която е част от него. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.

Ищецът е представил по делото разпечатка от ГПР калкулатор, от която се вижда, че според зададените параметри, ГПР е в размер на 349,30 %, след като се добави разхода за дружеството гарант.

Съдът е приел същата по делото без да е оспорена от ответната страна.

Отделно от това, в договора за кредит е посочено, че общият размер на дължимата сума е сборът от стойността на главницата и лихвата, т.е. сумата в размер на 2 460,00 лева.

Наред с това обаче, заемът е обезпечен с поръчителство, по отделен договор с трето за делото лице, по който се дължи възнаграждение за предоставената услуга в размер на 1 860,00 лева. Именно в тази връзка двата договора не само, че са свързани, но възнаграждението по единия (за гаранцията), е предвидено да се заплаща с погасителния план по другия (кредита). Принципно няма пречка за подобна свобода на договаряне, но при това положение единият договор става част от съдържанието на другия чрез включването на цената на услугата и оттук за договора за гаранция също ще са приложими правилата на ЗЗП, а по кредита следва се отчитат и договорките по договора за гаранция. Казано по друг начин, в договора за кредит има вписана уговорка за поръчителство, която произтича от чл.

5 от договора за кредит, но размерът й е дължим в друг договор, сключен с трето лице, която така се явява част от договора за заема, като включена в съдържанието му и в погасителния план. В този смисъл са абсолютно несъстоятелни аргументите в становището на ответника за това, че двата договора не били свързани, а всеки се явявал самостоятелен без отношение към другия, защото именно от описанието на дължимите по кредита суми се установява точно обратното. Действително според договора клиентът принципно има право на избор сам да си осигури поръчител или пък да използва „Фератум Банк“, с която да сключи 3 договор за гаранция, за което ще дължи допълнително възнаграждение. Това обаче съвсем не означава, че таксата за обезпечение не се дължи във връзка с кредита или пък, че тя не следва да бъде включена като разходи по него, след като именно го оскъпява значително и за потребителя това са допълнителни разходи във връзка с усвоения заем, които той трябва да плати.

Според чл. 19 ал. 1 от ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид/, изразени като годишен процент от общия размер напредоставения кредит.

ГПР се изчислява по специална формула, като спазването на това изчисление дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение.

Посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не е достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания. Целта на цитираната разпоредба на чл. 11 т. 10 от ЗПК, е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. Поради това в договора трябва да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на кредитополучателя в положение да тълкува всяка една клауза и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречи на изискването за яснота, въведено с чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК.

Според договора за кредит ГПР е 49, 11 %, но това не е размерът на действителните разходи за длъжника, защото сумата е без тази за таксата за поръчителство, като според представената и приета по делото справка, с включването и на това допълнително възнаграждение, кредитът ще се оскъпи допълнително. Затова и тази клауза за обезпечение е нищожна на основание чл. 19 ал. 5 от ЗПК, защото общите разходи на кредита, регламентирани в параграф 1 т. 1 от ДР на ЗПК, включват именно разходи за допълнителни услуги. Така таксата за тази услуга за гаранцията прикрива разходи, които по естеството си следва да са включени в ГПР.

В тази връзка е и санкцията на нормата на чл. 21 ал. 1 от ЗПК, която предвижда, че всички клаузи, които имат за цел или резултат заобикаляне на императивните изисквания на закона, са нищожни. Тази неточност в посочването на размера на разходите поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще се дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание. Посочването в договора за кредит на по- нисък от действителния ГПР представлява невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по- конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г ал. 4 от ЗЗП, 4 във връзка с чл. 68д ал. 1 от ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19 ал. 4 от ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора.