Решение № 490 от 18.04.2023, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 490 гр. София, 18.04.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 8-МИ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на двадесет и осми март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Красимир Машев

Членове:

Златина Рубиева

Петя Алексиева при участието на секретаря Мария Ив. Крайнова като разгледа докладваното от Красимир Машев Въззивно гражданско дело № 20221000503408 по описа за 2022 година

С Решение № 260622/21.02.2022 г., постановено по гр. д. № 4797/2019 г. по описа на СГС, I ГО, 7 с-в, изцяло са уважени предявените от съпрузите Г. А. С. и Р. Ц. С. срещу Д. Г.

Т. кумулативно обективно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 108 ЗС и чл. 59 ЗЗД, както следва: 1) ревандикационен - за признаване на установено по отношение на ответника, че ищците са собственици на спорното жилище, както и за предаване владението върху него и 2) облигационен – за заплащане на сумата от 6000 лв. (част от глобалната претенция общо в размер на 106000 лв.), представляваща обезщетение за лишаване от ползването на спорния имот за периода от 01.03.2004 г. до 08.04.2019 г., ведно със законната мораторна лихва от момента на подаването на исковата молба – 08.04.2019 г., до окончателното й заплащане. Отхвърлен е предявеният от ответника инцидентен положителен петиторен установителен иск за признаване принадлежността на правото на собственост върху процесния имот в неговия патримониум, като съдебното производство е прекратено по отношение на предявения отрицателен установителен иск за обявяване за нищожен поради липса на съгласие на договора за покупко-продажба, удостоверен в н. а. № 77/14.06.2002 г., съставен по н. д. № 71/2002 г. от нотариус Д. Т..

Срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба от ответницата, която поддържа, че обжалваният съдебен акт е необоснован и постановен в нарушение на материалния закон. Въззивникът счита, че първоинстанционният съд неправилно е приел за установено, че ищците са носители на правото на собственост върху спорния имот, тъй като тя е придобила това абсолютно вещно право на оригинерно основание – изтекла в нейна 1 полза обща (10-годишна) придобивна давност – от 2002 г. до 2019 г. Счита, че, макар и владението й да е било отнето по принудителен ред – по изп. д. № 4941/2003 г., поради прекратяване на това изпълнително действие при настъпила перемпция „с обратна сила са заличени всички изпълнителни действия”, поради което продължилото 17 години упражняване на фактическата власт върху спорния имот с намерение да го свои не е било прекъсвано. Счита, че с множеството водени през годините между страните в настоящото исково производство съдебни производства установеното от нея владение върху спорното жилище не е прекъсвано –ищците не са предявили вещни искове, с които да прекъснат теченето на придобивната давност. Не поддържа релевирания с отговора на исковата молба правен довод за нищожност - поради липса на съгласие, на договора за покупко-продажба, удостоверен в нотариален акт и въз основа на който ищците основават своята активна материална легитимация като собственици на процесния имот, поради което въззивният съд не може да обсъжда това оспорване, макар и то отново да се поддържа в писмената защита пред САС – арг. чл. 269, изр. 2 ГПК (от друга страна, съдът не следи служебно за нищожност на договорите поради липса на съгласие).

Въззиваемите са подали в законоустановения срок писмен отговор на въззивната жалба, в който поддържат становище за нейната неоснователност – повторно установеното от ответницата (след въвода във владение, извършено в полза на ищците по изп. д. № 4941/2003 г.) владение не е спокойно, тъй като то е придобито чрез насилие (ответницата със съдействието на своя баща чрез разбиване и смяна на ключалката на входната врата на имота е възстановила за себе си фактическата власт върху него). Считат, че теченето на твърдяната придобивна давност е било прекъснато с множеството водени от ответницата срещу тях дела, с предмет спорния имот – на вещно и облигационно основание.

Първоинстанционното решение, представляващо по своето правно естество в тази част определение, не е обжалвано от ответницата в частта, в която е оставен без разглеждане предявеният от нея насрещен отрицателен установителен иск за обявяване нищожност на договора за покупко-продажба (поради липса на съгласие), на който ищците основават своята активна материална легитимация като собственици на спорния имот, поради което в тази част въззивният съд не дължи произнасяне.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт.

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, поради което е допустима.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната част.

СГС, I ГО, 7 с-в е бил сезиран с кумулативно обективно съединени осъдителни 2 искове с правно основание чл. 108 ЗС и чл. 59 ЗС (главните искове), и по чл. 124, ал. 1 ГПК (насрещния положителен установителен петиторен иск).

За да постанови обжалваното решение, СГС е приел, че ищците са придобили правото на собственост върху спорния имот на действително деривативно правно основание договор за покупко-продажба, удостоверен с нотариален акт, сключен с ответницата на 14.06.2002 г. Счел е, че макар и тя да е владяла имота повече от 10 години, теченето на придобивната давност било прекъснато чрез релевирано „възражение” от ищците в предходни съдебни производства (по облигационни и вещни искове, с предмет спорния имот, но предявени от продавача Д. Т.) – арг. чл. 84 ЗС, във вр. с чл. 116, б. „б”, предл. 2 ЗЗД. Достигнал е до правния извод, че теченето на придобивната давност е било прекъснато и чрез извършения въвод по законоустановения принудителен ред (по изп. д. № 4941/2003 г.), поради което до предявяване на ревандикационния иск – на 08.04.2019 г., не е изтекла общата (10-годишна) придобивна давност. При този изход на обуславящия петиторен иск е уважил и обусловеният облигационен иск за заплащане на сумата от 6000 лв., представляваща обезщетение за лишаването на собственика от ползване на спорния имот за периода от 01.03.2004 г. до 08.04.2019 г. Отхвърлен е предявеният от ответницата насрещен положителен установителен петиторен иск за установяване със СПН принадлежността на правото на собственост върху спорната недвижима вещ в нейния патримониум.

Чрез предявения петиторен осъдителен иск ищецът иска от съда със сила на пресъдено нещо да установи спрямо владелеца или държателя на спорната вещ, че правото на владение като правомощие от сложното право на собственост върху нея принадлежи на ищеца и въз основа на това установяване да се допусне ответникът, който я владее или държи, без да притежава правно основание за това, да предаде фактическата власт на собственика. Следователно, фактическият състав, при осъществяването на който възниква материалното притезателно право да се иска предаване фактическата власт, включва три юридически факта – две положителни и една отрицателна материална предпоставка. По силата на чл. 154, ал. 1 ГПК на ищеца принадлежи правното задължение да установи, че е титуляр на правото на собственост върху спорната вещ, както и че ответникът я владее или държи, а за да бъде отхвърлен осъдителният иск, ответникът е длъжен да установи, че упражнява фактическата власт върху вещта на вещноправно или облигаторно основание.

Това доказване следва да бъде пълно и главно.

Въз основа на договор за покупко-продажба, обективиран в н. а. № 77/14.06.2002 г., който е съставен по н. д. № 71/2002 г. от нотариус Д. Т., ищците като съпрузи (вкл. и към момента на сключване на тази двустранна, възмездна транслативна сделка) са придобили от ответницата правото на собственост върху спорния имот. Тъй като владението върху него не е било предадено от продавача на купувача в уговорения в договора срок (на 14.12.2002 г.), въз основа на издаден по гр. д. № 7540/2003 г. по описа на СРС, 65 с-в изпълнителен лист (Определение, с което е уважена молба за издаване на изпълнителен лист въз основа на несъдебно изпълнително основание по чл. 237, б. „ж” ГПК, отм.) принудително са отстранили ответницата – след извършен от държавния съдебен изпълнител въвод във 3 владение на 16.01.2004 г. (по изп. д. № 4941/2003 г. по описа на СИС при СРС). От този момент е била прекъсната теклата в полза на ответницата от 2002 г. придобивна давност (едва 2 години). Владението се прекъсва по три начина – 1) с прекратяване на фактическата власт върху вещта, вкл. и чрез предприемане на действия за принудително изпълнение на непаричното вземане за предаване на владението – арг. чл. 116, б. „в” ЗЗД , във вр. с чл. 84 ЗС (изрично законът е уредил този законосъобразен правен ред за предаване на фактическото господство върху определена вещ като способ за прекъсване на придобивната давност, поради което не е приложима правната норма, уредена в чл. 81 ЗЗД, какъвто е настоящият случай; по същество в този смисъл е и Решение № 50116/28.10.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4857/2021 г., I г. о., ГК – „Последното (б. н. владението) се счита прекъснато само ако се изгуби за повече от шест месеца – чл. 81 ЗС или ако е налице някое от основанията по чл. 116 ЗЗД , приложим и към придобивната давност, съгл. чл. 84 ЗС”); 2) превръщането на владението в държане със съгласието на собственика или 3) когато владението бъде смутено от собственика по исков ред чрез предявяване на вещен иск (ревандикационен, положителен или отрицателен петиторен иск). В този смисъл са и задължителните за правосъдните органи тълкувателни разяснения, дадени по т. 13 от ППВС № 6/27.XII.1974 г. по гр. д. № 9/74 г. Следователно, нито заплащането на местни данъци, дължими за спорния имот, нито подадени жалби до прокуратурата за възстановяване на фактическото господство, нито защитата срещу неоснователни искове, основани на вещно или облигационно основание, са годни да прекъснат придобивната давност. Само активното поведение на собственика на имота, изразено чрез предявяване на вещни искове за защита на притежаваното абсолютно вещно право, може да прекъсне придобивната давност (извън първите два описани способа). Такъв иск, годен да прекъсне придобивната давност, е предявен от собствениците на спорната вещ едва в настоящото исково производство.

Поради тези правни съображения неоснователен се явява поддържаният и пред настоящата съдебна инстанция правен довод на въззиваемите, че защитата срещу множеството предявени от Д. Г. Т., но отхвърлени, искови претенции – на облигационно и вещно основание, представляват по своето правно естество „възражение” по смисъла на чл.

116, б. „б”, предл. 2 ЗЗД, във вр. с чл. 84 ЗС. Настоящата съдебна инстанция нито е обвързана, нито споделя правното схващане в този смисъл, до което е достигнал друг съдебен състав на САС в Решение № 2181/18.11.2016 г., постановено по гр. д. № 2938/2016 г. по описа на САС, ГО, 7 с-в.

Същественото обаче в настоящия правен спор представлява правнорелевантното обстоятелство, че с предприемане на законосъобразен правен способ (въвод във владение с помощта на държавната принуда) започналата през 2002 г. в полза на ответницата придобивна давност е била прекъсната на 16.01.2004 г. С осъществения въвод изцяло е било удовлетворено непаричното вещно притезание, предмет на този изпълнителен способ – арг. чл. 415, ал. 1 ГПК (отм.), предписващ, че „лицето, на което е присъден недвижим имот, се въвежда във владение на същия… Ако длъжникът не напусне доброволно имота, той се отстранява принудително от него” (тази правна норма се намира в Глава 44 „Принудително 4 отнемане на вещи”, поради което с въвеждането на взискателя във владение на имота изцяло е осъществен изпълнителният способ, чрез който принудително се удовлетворява непаричното изпълняемо право – предаване на владението върху имота). Владението като фактическо господство върху определена корпорална вещ представлява фактическо отношение, поради което то е факт от обективната действителност. Следователно, преустановяването на фактическата власт не се обуславя от настъпване на различни правни последици, вкл. и от настъпване на процесуална перемпция.