Решение № 3951 от 31.10.2025, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 3951 гр. София, 31.10.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 16-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание на девети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: РАДОСЛАВА Н. КАЧЕРИЛСКА при участието на секретаря АНЕТА Б. БОРИСОВА-С.А като разгледа докладваното от РАДОСЛАВА Н. КАЧЕРИЛСКА Административно наказателно дело № 20251110201482 по описа за 2025 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 72 от ЗМВР.

Предмет на оспорване в настоящето производство е заповед за задържане на лице № 230зз1368/28.12.2024 г. за задържане на жалбоподателя М. В. С., съставена от ответника Р. М. П. на длъжност „старши полицай“ в група „ООР“, сектор „Охранителна полиция“ към 06 РУ, СДВР.

В подадената от адв. С. Г. жалба се навеждат доводи за неправилност и незаконосъобразност на заповедта за задържане и се моли за нейната отмяна.

Твърди се, че жалбоподателят е бил задържан без да му се връчи заповед за задържане, което грубо е нарушило правата му. Изложено е, че С. не е нарушавал обществения ред или издадените му полицейски разпореждания.

Адв. Г. излага, че в случая не е налице нито една от хипотезите по чл. 72, ал. 1 от ЗМВР.

В съдебно заседание жалбоподателят не се явява. Представлява се от своя упълномощен процесуален представител адв. Г., който поддържа жалбата. В пледоарията си адв. Г. моли за отмяна на заповедта за задържане като незаконосъобразна, като изтъква, че по случая е образувано досъдебно производство, но за повреждане на движими вещи по чл. 216, ал. 1 НК, а не за причиняване на телесна повреда, както е описано в заповедта за задържане.

Изтъква, че жалбоподателят не е бил привлечен като обвиняем за това престъпление, което сочи, че задържането му не е било необходимо.

Претендира за присъждане на разноски за адвокатска защита по чл. 38, ал.1, т.

2 от Закона за адвокатурата.

1

Ответникът по делото - Р. М. П. на длъжност „старши полицай“ в група „ООР“, сектор „Охранителна полиция“ към 06 РУ, СДВР, не се явява лично, но се представлява от юрисконсулт хх, която оспорва жалбата. В пледоарията си моли за потвърждаване на заповедта, която счита за правилна и законосъобразна. Намира, че за полицейския орган са съществували достатъчно данни по смисъла на ЗМВР за задържането на лицето. Излага подробни съображения в писмени бележки. Моли за присъждане на възнаграждение за юрисконсултска защита.

След като се запозна с оспорената заповед за задържане и материалите по делото, Съдът намира следното от фактическа страна:

Около 10:20 ч. на 28.12.2024 г., ответникът по делото Р. П. и негов колега от сектор „Охранителна полиция“ към 06 РУ, СДВР изпълнявали служебните си задължения в района на гр. София. Двамата били изпратени на сигнал за необходимост от успокояване на агресивно лице. Като пристигнали на мястото – хх двамата видели подалия сигнала хх, който им заявил, че бил приютил в гаража си едно лице по молба на негов приятел и когато сутринта влязъл в гаража установил, че това лице е нанесло сериозни щети на вещите в гаража, като при влизането му в помещението, това лице го ударило с бухалка по дясната ръка. Двамата полицейски служители установили това лице а мястото и установили самоличността му като жалбоподателя М. В. С.. В снетото сведение от него, той заявил, че действително е счупил неща в гаража с бухалка, но отрекъл да е удрял хх. На жалбоподателя С. бил съставен протокол за предупреждение по чл. 65 от ЗМВР и същият бил задържан по реда на ЗМВР в 10:30 часа и отведен в сградата на 06 РУ СДВР. Въз основа на сведенията на хх и изготвената за случая докладна записка, било образувано ДП № 355/2024 г. по описа на 06 РУ СДВР, пр.пр. № 4842/2024 г. за престъпление по чл. 216, ал. 1 НК.

В сградата на 06 РУ СДВР ответникът Р. П. на длъжност „старши полицай“ в група „ООР“, сектор „Охранителна полиция“ към 06 РУ, СДВР издал заповед за задържане на М. В. С. с рег. № 230зз1368/28.12.2024 г. на основание чл. 72, ал. 1, т. 1 от ЗМВР с посочено фактическо основание за задържането „чл. 131, ал. 1, т. 12 от НК – причиняване на телесна повреда по хулигански подбуди, хх. Жалбоподателят подписал връчената му заповед. С. бил освободен в 09:20 часа на 29.12.2024 г.

Изложената фактическа обстановка съдът прие за установена въз основа на писмените доказателства, приобщени по реда на чл. 283 от НПК -заповед за задържане на лице, протокол за личен обиск, удостоверение от отдел "Човешки ресурси" – СДВР; както и преди всичко материалите по ДП № 355/2025 г. по описа на 06 РУ СДВР, пр.пр. № 4842/2024 г. на СРП и др.

Съдът кредитира изцяло писмените доказателства, приобщени по реда на чл. 283 НПК, тъй като същите са непротиворечиви в своята цялост и изясняват фактическата обстановка по начина, възприет от съда. От материалите по прокурорската преписка – докладна записка, протокол за предупрежданеие и сведения от хх., се установява причината за задържането на жалбоподателя, 2 свързана със съобщеното на полицейските служители от хх, че М. С. е повредил негови вещ и го е ударил с бухалка в областта на ръката. Видно от попълненото от жалбоподателя сведение, той не оспорва повреждането на вещите в гаража, а единствено нанасянето на удар по сигналоподателя хх. Но данни за последното се съдържат в сведенията на хх. В случая е ирелевантно за какво престъпление е образувано досъдебното производство, тъй като това е последващо решение на наблюдаващия прокурор и то няма как да бъде предвидено към момента на задържането на жалбоподателя.

На 08.01.2025 г. в СРС била подадена жалбата срещу заповедта за задържане на М. С. от адв. Г., като делото е образувано след предоставяне на административната преписка.

Въз основа на така установената фактическа обстановка, съдът достигна до следните изводи от правна страна :

Жалбата се явява процесуално допустима, доколкото е подадена в предвидения в чл. 149, ал. 1 АПК срок, от легитимирана страна, срещу акт, подлежащ на обжалване.

По същество, същата е неоснователна.

В производството по съдебно оспорване на индивидуални административни актове, каквато е въпросната заповед на полицейския орган, съдът следва да провери съществуването на петте основания за законосъобразност на оспорения административен акт - наличие на компетентност; спазване на изискуемата писмена форма; спазване на съответните административно-производствени правила при издаване на акта; спазване на материалния закон и спазване целта на закона, които се извеждат по аргумент от чл.146 от АПК. Липсата на който и да било от съответните реквизити прави съответния акт незаконосъобразен, а в някои тежки форми на порока - и нищожен.

Съдът намира, че заповедта е издадена от компетентен орган, а именно полицейски орган в сектор „Охранителна полиция“ към 06 РУ, СДВР, в рамките на неговата материална, темпорална и териториална компетентност, което се установява от представеното удостоверение от СДВР.

Заповедта е издадена в законоустановената писмена форма и е подписана от лицето, посочено за неин автор, както и от задържания. Това изцяло оборва твърденията на адв. Г. в жалбата, че не е издадена заповед за задържане и тя не е връчвана на задържания. Видно от заповедта, задържането на С. е продължило от 10:30 часа на 28.12.2024 г. до 09:20 часа на 29.12.2024 г., което е в рамките на максималния срок по ЗМВР.

Съдът също така намира, че заповедта за задържане на лице съдържа всички законови реквизити, като в нея е посочено правното основание за нейното издаване, а именно това по чл. 72, ал. 1, т. 1 от ЗМВР. Заповедта съдържа реквизитите по чл. 74, ал. 2 от ЗМВР, като при издаването й е спазена и разпоредбата на чл. 72, ал.2, т. 2 ЗМВР, изискващ посочване на фактическото основание за задържане на жалбоподателя С..

3

Като материалното основание за издаването на оспорената заповед е посочена разпоредбата на чл.72, ал.1, т.1 от ЗМВР, който предоставя правото на полицейските органи да задържат лица, за които има данни да са извършили престъпление. В заповедта е посочена правната квалификация на евентуално извършеното престъпление „чл. 131, ал. 1, т. 12 от НК“/, а като описание на фактическото основание за задържането е посочено „причиняване на телесна повреда по хулигански подбуди“ и мястото на извършването на деянието – хх.

Задържането на основание чл. 72, ал. 1, т. 1 от ЗМВР е принудителна административна мярка по смисъла на чл. 22 ЗАНН, която има за цел да прекрати противоправното деяние или да съдейства за разкриването на престъпление, вероятно извършено от лицето. При налагането й административният орган действа при условията на оперативна самостоятелност. Заповедите, постановени по реда на чл. 72, ал. 1, т. 1 от ЗМВР са актове, за постановяването на които е достатъчно да има данни за поведение на лице, което да осъществява на пръв поглед признаците на престъпление.

Действително, с оглед спецификите при издаване на заповеди за задържане на лица в условията на незабавност, не може да се очаква или изисква посочване на всички признаци на евентуално престъпно деяние, както например в постановлението за привличане към наказателна отговорност или обвинителния акт. Поради бланкетния характер на заповедта за задържане не може да се очаква в нея да се изписва цялата установена фактическа обстановка, каквито изисквания поставя наказателния процес. Достатъчно е да се установи, че в случая са били събрани данни, че лицето е извършило престъпление, като същото бъде описано със своите основни характеристики.

Понятията „данни за извършване на престъпление” по ЗМВР и „достатъчно данни” по смисъла на чл.207 от НПК имат различно съдържание и законът при издаване на заповед за задържане на лице не поставя изискване вината му да е несъмнено доказана по предвидения в НПК ред. Стандартът относно преценката за наличието на достатъчно пълно и ясно описание на фактическите и правни основания за задържането по ЗМВР, е зададен в Решение от 24.06.2014 г. на ЕСПЧ по делото Петков и Профиров срещу България, което приема, че обоснованото подозрение, че лицето е извършило престъпление, което е основание за задържането му, не може да бъде общо и абстрактно. Именно поради това е необходимо в заповедта за задържане да се посочат конкретни данни, свързани с твърдяното престъпление.

В случая, съдът намира, че описаното в заповедта за задържане от фактическа и правна страна е достатъчно за осигуряване на правото на задържания да разбере каква е причината за задържането му, а именно подозрение за извършено престъпление по чл. 131, ал. 1, т. 12 от НК, свързано с причиняване на телесна повреда на лице по хулигански подбуди на посоченото в заповедта място. Съдът счита, че така описаното от фактическа страна е напълно достатъчно, за да може М. С. да разбере каква е причината за неговото задържане. Още повече, че видно от материалите по делото, той е задържан незабавно след твърдяното деяние и на мястото е присъствал и 4 подалия сигнала пострадал хх.

Освен това, съдът намира и че фактически доводи за основанието за задържане на лицето могат да бъдат изведени и от документите по прокурорската преписка, които са съставени в присъствие на жалбоподателя, а именно протокола за предупреждение по ЗМВР, в който изрично му е разпоредено да не се саморазправя с хх и да не руши чуждо имущество.

Този подход е допустим съгласно Тълкувателно решение № 16/31.03.1975 г. на ОСГК на ВС, ако се приеме, че същото не е загубило своята актуалност по отношение на заповедите за задържане по чл. 72, ал.1, т. 1 ЗМВР с оглед приемане на Директива 2012/13/ЕС на ЕП и Съвета относно правото на информация в наказателното производство. Съдът в случая намира, че в заповедта е вписано достатъчно ясно и разбираемо фактическото и правното основание за задържането, което изпълнява и изискванията на Директивата и Решение от 24.06.2014 г. на ЕСПЧ по делото Петков и Профиров срещу България.

А във връзка с доводите на адв. Г., че досъдебното производство е образувано за различно деяние – повреждане на чужди движими вещи, а не за причиняване на телесна повреда, съдът намира за необходимо да изтъкне, че към момента на задържане на лицето е имало данни и за двете деяния. Те са описани от хх в даденото от него сведение и са били съобщени устно на полицейските служители при идването им на мястото, видно от докладната записка. Следователно, по преценка на издателя на заповедта, той е вписал като фактическо основание причиняването на телесната повреда, а не и повреждането на чуждите вещи. Последващата преценка на наблюдаващия прокурор дали и за какво деяние да образува досъдебно производство /която зависи и от действията на подалия сигнала хх и дали той е предоставил медицински документи за телесно увреждане/ няма отношение към законността и целесъобразността на задържането на лицето.