Определение № 456 от 14.05.2026, Апелативен съд - София

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 456 гр. София, 14.05.2026 г.

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 2-РИ НАКАЗАТЕЛЕН, в закрито заседание на четиринадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Алексей Б. Трифонов

Членове:

Димитрина Ангелова

Андрей Ангелов като разгледа докладваното от Андрей Ангелов Въззивно частно наказателно дело № 20261000600617 по описа за 2026 година

Производството е по реда на глава ХХІІ от НПК, вр. чл. 249, ал.3 от НПК.

Образувано е по частни въззивни жалби на защитници на подс. Ж. Ж., подс. В.

П., подс. С. Х. и подс. М. М. срещу определение от 28.04.2026г. на Софийски градски съд (СГС), НО, 25 състав, постановено в разпоредително заседание по н.о.х.д. № 2899/2024г. по описа на СГС, в частите му, с които са оставени без уважение исканията на защитниците за прекратяване на съдебното производство по делото на осн. чл. 249, ал.1, вр. чл. 248, ал.1, т.3 от НПК и за изменение на мярката за неотклонение на подсъдимия В. П. от „задържане под стража“ в по- лека такава.

Във въззивната частна жалба от защитника на подс. Ж. – адв. Л. Г. от САК се твърди, че атакуваното определение в частта, с която е отказано от първостепенния съд прекратяване на съдебното производство и връщането на делото на Градска прокуратура, е незаконосъобразно. В подкрепа на тезата си за наличие на допуснати отстраними съществени нарушения на процесуалните правила, довели до ограничаване правото на защита на подс. Ж., защитникът излага следните съображения: в обстоятелствената част на обвинителния акт липсвали данни, от които да се направи обоснован извод, че подзащитният му е извършил съставомерно деяние; в обстоятелствената му част са описани сбито и неясно престъпна деятелност, като се твърди, че намерените в дома му и игрална зала „Монако“ предмети са предназначени за подправка на платежни инструменти, но не са посочени и изброени доказателства от които да е видно, че е такова тяхното предназначение; не ставало ясно избраната от прокурора конструкция на продължавано престъпление, включващо две отделни деяния; липсвали и данни в обвинителния акт за етапа, на който е воденото в Р.

Франция наказателно производство и има ли връзка с настоящото. По тези 1 съображения защитникът счита, че обвинителния акт в този му вид не може да изпълни своята процесуална роля, поради което отправя искане до Апелативен съд да прекрати производството и да върне на Градска прокуратура делото за отстраняване на допуснато съществено нарушение при изготвянето на обвинителния акт.

Във въззивната частна жалба от общия защитник на подс. Х. и подс. М. – адв.

М. Я. от АК Добрич също се твърди, че атакуваното определение от 28.04.2026г. в частта, с която е отказано от СГС прекратяване на съдебното производство и връщането на делото на Градска прокуратура, е незаконосъобразно. След излагане на теоретични съждения за естеството и предназначението на обвинителния акт като процесуален документ, защитникът счита процесния такъв за несъответен на изискванията на чл. 246 от НПК и ТР №2/202г. на ОСНК на ВКС. Конкретно адв. Я. счита, че във внесения в СГС обвинителен акт липсва описание на фактите, относими към начина на извършване на деянията, тъй като не е налице посочване на метода, по които инкриминираните вещи могат да бъдат използвани по предназначение за подправка на платежни инструменти, респ. коя част от съдържанието на платежните инструменти може да бъде подправена чрез използването на компютърни програми ( още повече, че сред инкриминираните има посочени и предмети, чието обичайно предназначение е друго); поставя акцент върху субективната страна на деянието, намирайки че декларативно е посочено тяхното знание за предназначението на компютърните програми; счита повдигнатото обвинение спрямо подс. М. за престъпление по чл. 249, ал.4, пр.1, вр. ал.3 от НК за неясно, тъй като не е посочен и конкретизиран предмета на престъпното посегателство, тъй като съставомерен признак на деянието е индивидуализацията на платежните инструменти чрез посочване на титуляра на банковата карта , банката издател, номера на картата и срока й на валидност.

Във въззивната частна жалба от защитника на подс. П. – адв. Т. М. от САК се възразява единствено срещу определението от 28.04.2026г. на СГС в частта му, с която е оставена без уважение молбата за изменение на мярката за неотклонение на подс. П. от „задържане под стража“ в по – лека такава. Защитникът намира, че са налице основания за смекчаване на процесуалната обвързаност на П. по делото, тъй като не съществуват опасности той да извърши престъпление или да се укрие. Относно опасността от извършване на престъпление защитникът поставя акцент върху невъзможността на подзащитния му да попречи на разследването, тъй като делото е в съдебната фаза на производството от една страна и големият период от време, изминал от привличането му в качеството на обвиняем и рефлектиращ върху интензитета на тази опасност – от друга; относно опасността от укриване адв. М. сочи, че отсъствието на подзащитния му в съдебно заседание не се дължи на умишленото му поведение с цел да са укрие от органите на съдебната власт, тъй като не е бил редовно уведомяван за съдебните заседания, бил е без мярка за процесуална принуда и 2 съответно – свободен да напуска територията на страната, от която възможност се е възползвал; понастоящем е уведомен за воденото производство, намира се на територията на Р. България и е посочил адрес, на който може да бъде призоваван.

Отправя се искане до САС да бъде отменено определението на СГС в тази му част и да бъде постановена по – лека мярка за неотклонение спрямо П..

Настоящият съдебен състав, като съобрази изложеното в жалбите, атакуваното определение, процесуалното развитие и материалите по делото, както и разпоредбите на закона, намира за установено следното:

Съдебното производство пред Градски съд е образувано въз основа на внесен в съда на 15.05.2024г. обвинителен акт, с който обвиняемите Ж. Ж., В. П., В. П., Д. С., И.

Б., М. М. и С. Х. са предадени на съд за извършени престъпления по чл. 246, ал.3, вр. чл. 26, ал.1 от НК ( за Ж. и Б.), по чл. 246, ал.3 от НК ( за П. и Х.), по чл. 246, ал.3, вр. чл. 20, ал.2, вр. ал.1 от НК ( за П. и С.) и по чл. 244, ал.2, вр. ал.1, вр. чл. 243, ал.2, т.3 от НК, по чл. 246, ал.3 от НК и по чл. 249, ал.4, пр.1, вр. ал.3 от НК ( за М.).

В проведеното разпоредително заседание по образуваното НОХД № 2899/24г. на СГС, НО, 25 с-в на 28.04.2026г. съдът е оставил без уважение исканията на защитниците (с идентични оплаквания и искания както изложените по-горе) и е насрочил делото за разглеждане по общия ред. Също така е отказал изменение на мярката за неотклонение „задържане под стража“, действаща по отношение на подс.

В. П..

Въззивният съд прецени, че определението на СГС в оспорените части е правилно и като такова следва да бъде потвърдено.

Не се явяват основателни оплакванията на защитниците относно съдържанието на обвинителния акт, с който подсъдимите Ж. Ж., С. Х. и М. М. са предадени на съд за описаните по – горе престъпления. Както е посочил прокурора на стр. 4 от обвинителния акт, след поредица от частични прекратявания в досъдебното производство ( относно обвинения за престъпления по чл. 321, ал.3 от НК, по чл. 253, ал.4 и чл. 246, ал.3 от НК), наказателното производство е продължило спрямо обвиняемите „само по отношение на намерените във всеки един от тях предмети и вещи, които са предмет на престъпления по чл. 246, ал.3 от НК, по чл. 244, ал.2, вр. ал.1, вр. чл. 243, ал.2,т.3 от НК и по чл. 246, ал.4, пр.1, вр. ал.3 от НК“.

Конкретно за подс. Ж. обвинителната теза се заключава в твърдението, че на две места - в дома си ( в гр.***, бул. „***“ № *. ет. *, ап. *) и в игрална зала за хазартни игри „Монако“ ( в гр. София, бул. „Черни Връх“ № 47, където работел неговия чичо П.

Ф. Г.) пазел предмети, материали и оръдия, за които знаел, че са предназначени за 3 подправка на платежни инструменти по чл. 243, ал.2, т.3 от НК и които са изчерпателно посочени. Тази му деятелност е квалифицирана като престъпление по чл.

246, ал.3, вр. чл. 26, ал.1 от НК. Не е налице твърдяната от защитника му адв. Г. липса на описание на съставомерни признаци на състава на престъплението в обвинителния акт, като в процесуалния закон липсва изискване за посочване и на „доказателства, от които да е видно, че е такова тяхното предназначение“.

Установяването на предназначението на предметите и вещите е въпрос на доказване в хода на съдебното следствие и дефинитивно възражение на тази плоскост ( вж. чл. 248, ал.4 от НПК) не може да послужи като основание за прекратяване на съдебното производство. Ясна е и тезата на обвинението, свързана с привръзката с чл.26, ал.1 от НК, тъй като прокурорът твърди, че на две пространствено обособени места Ж. е пазел инкриминираните вещи и предмети ( за второто – при условията на посредствено извършителство). Извън предмета на настоящото дело е въпросът за развитието на друго наказателно производство ( водено на територията на Р. Франция) и връзката му с настоящото поради действието на презумпцията за невиновност по всяко конкретно наказателно производство, а ако защитникът има данни за нарушаване на принципа „ne bis in idem“ по повод на френското наказателно производство, то това е въпрос от процесуално естество, който може да бъде изследван и решен в рамките на образуваното съдебно производство. Ето защо и възраженията на адв. Г. срещу съдържанието на обвинителния акт не се явяват основателни. Като такива се определят от Апелативния съд и наведените от адв. Я. в качеството му на защитник на подс. Х. и подс. М.. Този защитникът явно не прави разлика между твърдения за факти, срещу които следва да осъществи защитата на подзащитния/те си и доказването им в хода на съдебното производство, тъй като установяването на начина на предназначение на инкриминираните предмети да послужат за подправка на платежни инструменти е изцяло доказателствен въпрос, рефлектиращ върху обосноваността на обвинението и не подлежи на обсъждане в рамките на разпоредителното заседание по делото. Също на тази плоскост следва да бъде отнесено и възражението му срещу описанието на фактите в обвинителния акт, свързано с частта от съдържанието на платежните инструменти, която е възможно да бъде подправена чрез използването на компютърни програми – именно обвинението следва да докаже съществуването на каузалност между инкриминираната компютърната програма и подправката на платежни инструменти. Съществено за осигуряване правото на защита на предадените на съд лица е твърдението в акта на обвинението за наличието на такава причинност, срещу което те могат да осъществят своята защита. Неоснователно се определя от този състав и оплакването на адв. Я. срещу описанието в обвинителния акт на субективната страна на престъплението, тъй като прокурорът е посочил изискуемите интелектуален и волеви моменти на прекия умисъл, респ. знанието за инкриминираното предназначение на процесните предмети, оръдия и компютърни 4 програми. Също така не почива на правилна интерпретация на обективната страна на състава на престъплението по чл. 249, ал.4, пр.1, вр. ал.3 от НК твърдението на защитника, че същото е неясно поради неиндивидуализацията в акта на обвинението на платежните инструменти, за съдържанието на които подзащитния му М. е съхранявал информация. Изрично прокурорът е отразил, че инкриминираната съхранявана от подзащитния му информация се е отнасяла до „ 67 броя номера на платежни карти“, „ 91 броя номера на платежни карти“, „ 46 броя номера на платежни карти“с тяхното цифрово индивидуализиране, което твърдение имплицитно съдържа и тезата му, че се касае до истински (действителни) платежни инструменти и което обстоятелство именно следва да бъде доказано в хода на съдебното следствие. Тези фактически твърдения са достатъчни с оглед избраната квалификация на поведението на подс. М. – срв. р. № 200/ 20.10.2017 г. по н. д. № 658/2017 г., ІІ Н. О. на ВКС „ … чл.

249, ал. 4 от НК е състав на формално престъпление, който предвижда наказателна отговорност за дейност с характер на приготовление по отношение на престъплението по чл. 249, ал. 1 от НК. Обстоятелството, че съхранената информация в момента на установяване не може да послужи за извършване на банкови транзакции, не изключва обективната съставомерност на деянието….“ и р . № 314/ 25.11.2018 г. по н. д. № 1118/2017 г., І Н. О. на ВКС, според което „ … Формалният характер на престъплението по чл. 249, ал. 4, във връзка с ал. 3 от НК не изисква изясняване на наличност по сметки, възможност за опериране с паричните средства в тях, защото вредите не са елемент от състава на престъплението…“.