Решение № 62 от 02.03.2020, Районен съд - Карлово

Р Е Ш Е Н И Е

Номер Година 02.03.2020 Град КАРЛОВО

В ИМЕТО НА НАРОДА

Карловски районен съд втори граждански състав

На трети февруари две хиляди и двадесета година

В публично заседание в следния състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЛАДИМИР ИВАНОВ

Секретар: ЦВЕТАНА ЧАКЪРОВА като разгледа докладваното от съдията гражданско дело № 232 по описа за 2019 година и за да се произнесе, взе предвид:

Съдът е сезиран с иск с правно основание чл.422 ГПК, във вр. с чл.415 от ГПК, вр. с чл.124, ал.1 от ГПК, вр. с чл.535 от ТЗ, предявен от Т.Г.Б., ЕГН: **********, с адрес: ***, чрез пълномощника си адв. С.П.-К. против Р.З.Д., ЕГН **********,***.

Ищцата твърди, че предоставила на ответника сумата от 50 000 лв., за което бил издаден от него на 29.04.2013 г.

Запис на заповед без протест и без предявяване, с нотариална заверка на подписа с peг. № 3937/29.04.2013 г. на нотариус Т. Р. - с peг. № 517 на Нотариалната камара, с район на действие – PC К., с който съшият се задължил неотменимо и безусловно да ѝ плати лично или на нейна заповед сумата от 50 000 лв., с падеж на плащане 31.12.2014 г.

Тъй като издателят на заповедта не ѝ платил сумата на падежа, тя подала заявление по чл. 417, т. 9 от ГПК и със Заповед за изпълнение № 47/23.02.2015 г., постановена по ч. гр. дело № 137/2015 г. по описа на К. р. с., I гр. състав, било разпоредено същият да ѝ заплати сумата от 50 000 лв., дължима по издадения запис на заповед от 29.04.2013 г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението – 23.02.2015 г., до окончателното плащане, както и направените в заповедното производство разноски.

В срока по чл. 414 от ГПК постъпило възражение от ответника срещу издадената заповед за изпълнение, поради което и на основание чл. 422, ал. 1 във връзка с чл. 415, ал. 1 от ГПК във връзка с чл.

124, ал. 1 от ГПК във връзка с чл. 535 от ТЗ и чл. 86 от ЗЗД, ищцата предявила установителен частичен иск срещу ответника, по който било образувано гр. дело № 562/2015 г. по описа на К. р. с.. С влязло в сила на 19.06.2018 г. Решение № 287/28.07.2016 г., постановено по гр. дело № 562/2015 г. по описа на К. р. с., трети граждански състав, било признато за установено по отношение на ответника, че ѝ дължи сумата от 25 000 лв.

– частично дължима по издаден Запис на заповед от 29.04.2013 г., целият за сумата от 50 000 лв., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението - 23.02.2015 г., до окончателното изплащане, за която сума е издадена Заповед № 47/23.02.2015 г. за незабавно изпълнение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК по ч. гр. дело № 137/2015 г. по описа на К. р. с., като са присъдени и разноските, направени от ищцата в заповедното и в исковото производство.

След влизане в сила на съдебното решение, с Разпореждане № 5407/05.07.2018 г., постановено по ч. гр. дело № 137/2015 г. по описа на К. р. с., първи граждански състав, влязло в сила на 31.07.2018 г., била обезсилена частично издадената по същото Заповед № 47/23.02.2015 г. за незабавно изпълнение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК и издадения във връзка с това изпълнителен лист от 23.02.2015 г., в частта относно разпореждането длъжникът Р.З.Д. да ѝ заплати сума в размер на 25 000 лв., представляваща дължима главница. За тази сума ищцата твърди, че подала заявление по чл. 417 от ГПК, по което била издадена Заповед № 804/15.10.2018 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК, постановена по ч. гр. дело № 1441/2018 г. по описа на К. р. с., II гр. състав, с която било разпоредено Р.З.Д. да ѝ заплати сумата от 25 000 лв., представляваща задължение по запис на заповед, издаден на 29.04.2013 г., сумата от 500.00 лв. – за платена държавна такса, и сумата от 870.00 лв. – за адвокатско възнаграждение. Срещу издадената заповед за изпълнение постъпило от длъжника възражение по чл. 414 от ГПК. Със съобщение от 23.01.2019 г. по ч. гр. дело № 1441/2019 г. на РС К., втори граждански състав, получено от ищцата на 25.01.2019 г., съдът ѝ указал на основание чл. 415, ал. 1, т. 1 от ГПК за възможността да предяви иск за вземането.

С оглед изложеното за ищцата бил налице правен интерес от подаване на настоящата искова молба.

Ищцата моли съда да постанови решение, с което да признае за установено, че ответникът ѝ дължи сумата от 25 000 лв., частично дължима по издаден запис на заповед от 29.04.2013 г., за която сума е издадена Заповед № 804/15.10.2018 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК, постановена по ч. гр. дело № 1441/2018 г. по описа на К. р. с.. Претендират се и разноските по делото, включително и направените в заповедното производство.

Ответникът, представляван от адв. Щ.Ц., оспорва иска.

На първо място, ответникът се позовава на изтекла погасителна давност. Твърди, че искова молба по чл. 422 ГПК има като правни последици прекъсване на погасителната давност на основание чл. 116, б. „б” ЗЗД.

По силата на чл. 422, ал. 1 ГПК погасителната давност се считала прекъсната от датата на подаване на заявлението в заповедното производство – т. 9 от ТР от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК на ВКС. По различен начин обаче стоял въпросът за погасителната давност относно непредявената част от вземането при предявен частичен иск и при направено общо възражение по реда на чл.414 от ГПК за цялата сума от длъжника какъвто е настоящия казус.

Твърди, че основния принцип на института на погасителната давност е, че нейните правни последици настъпват като санкция за бездействащия кредитор. При предявяването на частичен иск по чл. 422 ГПК в случаите когато той не съответства по своята цена на размера на направеното възражение от длъжника, както било в настоящия случай, няма да е налице хипотеза на активни действия по защита на цялото вземане на кредитора, претендирано в заповедното производство. В непредявения размер на вземането в исковата молба заповедта за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК, и изпълнителния лист ще бъдат обезсилени от съда – арг. от чл. 415, ал. 2 ГПК, както било и сторено. Според ответника причината за това ще е невъзможността да се докаже пред съда упражняване на пълна и съразмерна по обем съдебна защита спрямо предявеното възражение от длъжника, с което се отрича съществуването на вземането. Кредиторът по своя преценка ще се е отказал да действа, да търси защита на част от своето вземане. С оглед на това и при наличието на принципа на погасителната давност, че бездействащият кредитор се санкционира и за него давността тече, задавал се логичният въпрос трябва ли да бъде поощрявано това бездействие на кредитора, признавайки се правната последица на спиране на погасителната давност на основание чл. 115, ал. 1, б. „ж” ЗЗД за непредявената част от вземането? Отговорът според ответника трябва да е отрицателен. Счита, че за непредявената част от вземането с иска по чл. 422 ГПК погасителната давност не спира на основание чл. 115, ал. 1, б. „ж” ЗЗД, защото следва да се даде преимущество на основния принцип на института на погасителната давност, че нейните правни последици настъпват като санкция за бездействащия кредитор. В общата хипотеза на исково производство кредиторът е стимулиран да действа с прекъсване на погасителната давност при предявяване на исковата молба, както и с нейното спиране по време на висящността на съдебния процес.

Твърди, че в хипотезата, когато е налице документ по чл. 417, т. 9 ГПК – вземане по запис на заповед, менителница или приравнена на тях друга ценна книга на заповед, както и облигация или купони по нея, и направено възражение от длъжника, тогава принудителното изпълнение се спира по силата на закона. За предявената част от вземането кредиторът няма да може да действа и съответно за него давност няма да тече, но по отношение на непредявената част от вземането той бездейства. Важен бил принципът: може ли кредиторът да действа, за неговото вземане погасителната давност тече. С оглед на това се налагал изводът, че погасителната давност не спира да тече по време на съдебния процес по установяване на вземането, ако кредиторът е можел да действа в рамките на висящото изпълнително производство и не е сторил това.

Според ответника, когато предявява частичен иск, ищецът въвежда като предмет на делото само част от спорното право. Нямало законен довод, който да подкрепи разширяването на въздействието на предявяването на частичен иск и върху останалата част от правото, която не е въведена като предмет на делото. Нормата на чл.116, б. „б” от ЗЗД следвало да се тълкува стриктно, защото въвеждала изключения от правилото за непрекъснато течене на давността и имало изчерпателно изброяване. Поради това, предявяването на частичен иск и неговото уважаване не спирало, и не прекъсвало давността за останалата част от вземането, която не е предмет на делото. Съгласно т.18 ТР 1/2000 ОСГК, със СПН се ползува само решението по отношение на спорното материално право, въведено с основанието и петитума на иска, като предмет на делото. Съгласно мотивите на т.1 ТР №1/200 1г. на ОСГК в предмета на частичния иск не се включва тази част от твърдяното вземане, която надвишава размера, за който се отнася петитумът на иска.

Ответникът твърди, че прекъсването на погасителната давност с предявяването на иск или възражение е поставено под условие: наличие на влязло в сила решение, с което те са уважени. В обективните предели на СПН на решението, с което частичния иск е уважен, се включвало вземането само в частта, за която искът или възражението са били предявени и уважени. Тази част от вземането, която надвишава този размер, оставала извън тези предели. Законът не предвиждал прекъсване на погасителната давност за вземане, което не е било предмет на влязло в сила решение.

Сочи, че разпоредбата на чл.116, б. „б“ от ЗЗД предвижда като основание за прекъсване на давностният срок предявяването на иск. Понятието частичен иск нямало изрична правна уредба. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес неговият предмет се определял от търсената защита. Спиране и прекъсване следвало да има само относно спорното право, т. е. правото, с което съдът е сезиран, и за което трябва да се произнесе с решение. Именно относно това спорно право носителят му е проявил активност, докато за непредявената част било налице бездействие. В този смисъл били изложените мотиви в Решение № 610 от 09.12.2008 г на ВКС по т. дело №391/2008 г . постановено по реда на чл.290 ГПК: „…Съобразно изложеното, ВКС-I т.о. приема за правилна практиката, че предявяването на частичен иск нито спира, нито прекъсва погасителната давност за останалата част от цялото вземане …“

Ответникът твърди, че в настоящият казус процесният

Запис на заповед за сумата от 50 000 лв. е издаден на 29.04.2013 г. с падеж на 31.12.2014 г. Давностния срок по Записа на заповед е изтекъл на 31.12.2017 г. а настоящият иск е предявен на 12.10.2018г. от ищцата (от датата на подаденото ново Заявление по чл. 417 ГПК), което било след изтичане на давностния срок.

Алтернативно, в случай, че се приеме, че не е изтекъл давностният срок, ответникът излага следните възражения срещу предявения иск:

Оспорва твърдението в исковата молба, че ищцата е предоставила заем на ответника в размер на 50 000 лв., част от които са предмет на настоящата искова претенция и се претендират като дължими по силата на заемно правоотношение, без обаче да е посочен вида на каузалната сделка.

Записът на заповед от 29.04.2013 г. бил издаден във връзка с водени предварителни разговори за сключване на договор за заем за сумата от 50 000 лв.

Поради обстоятелството, че ищцата не била в състояние сама да осигури договаряната сума, нотариално завереният Запис на заповед бил необходим предварително като гаранция пред нейни приятели, за да ги убеди да осигурят сумата. Едва след това, съгласно постигнатата договореност, е трябвало да бъде подписан и самият договор за заем и предадена заемната сума по банков път съгласно нормативните изисквания за суми над 15 000 лв. Впоследствие договор за заем не бил подписван с ищцата и не били предавани от нея на ответника каквито и да е парични суми. С оглед твърдението на ищцата, че сумата от 50 000 лв. е дадена назаем, било очевидно, че Записът на заповед е издаден с обезпечителна функция, да обезпечи бъдещ заем. Според ответника, в това си качество, вземането по запис на заповед, в отношенията между издател и поемател ще има акцесорна стойност и възникването и съществуването му ще е предопределено от съществуването на валиден фактически състав, от който произтича каузалната претенция. По необходимост в такава хипотеза следвало да се установи каузалното правоотношение и неговото съдържание, за което от ищцата нямало представени доказателства.