Решение № 4387 от 25.06.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4387 гр. София, 25.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-А СЪСТАВ, в публично заседание на първи юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Стела Кацарова

Членове:

Гергана В. Недева

Боян Г. Бояджиев при участието на секретаря Бояна Вл. Боянова като разгледа докладваното от Боян Г. Бояджиев Въззивно гражданско дело № 20251100504063 по описа за 2025 година

Производството е по чл. 258 - чл. 273 ГПК.

С Решение № 2665/18.02.2025 г., постановено по гр. д. № 32559/2024 г. по описа на СРС, ГО, 90 състав, предявените обективно и субективно кумулативно съединени искове от Д. П. Б.:

- с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД и чл. 22 ЗПК във вр. с чл. 21 ЗПК във вр. с чл.

143 - чл. 148 ЗЗП срещу „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД е уважен изцяло за прогласяване на нищожността на Договор за потребителски кредит № 242773 от 22.08.2018 г., вземанията по който са вземанията по който са били прехвърлени с договор за цесия на втория ответник „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК 203670940, като противоречащ на закона и добрите нрави;

- с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД срещу „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД е отхвърлен изцяло за осъждане на ответника да заплати на ищеца сума в размер на 565 /петстотин шестдесет и пет/ лева, представляваща недължимо платена на ответника сума преди прехвърляне на вземането, при начална липса на основание, по нищожен Договор за потребителски кредит № 242773 от 22.08.2018 г., поради изтекла погасителна давност на вземането;

- с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД срещу „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД е уважен изцяло за осъждане на ответника да заплати на ищеца сума в размер на 619 /шестстотин и деветнадесет/, лева, представляваща недължимо платена сума при начална липса на основание, по нищожен Договор за потребителски кредит № 242773 от 22.08.2018 г., за периода от 13.09.2019 г. до 13.04.2020 г.

Срещу първоинстанционното решение е депозирана въззивна жалба от ищеца Д. П.

Б., с доводи за неправилност на обжалваното решение. Излага съображения, че постановеното решение в обжалваната част е в противоречие с практиката на СЕС. Твърди 1 се, че не се допуска национална правна уредба, според която иск на потребител за връщане на неоснователно заплатени суми по договор за кредит се погасява с тригодишен давностен срок, считано от извършване на плащането. Сочи се, че според цитираната съдебна практика давността започва да тече от провъзгласяване на нищожността на клаузата или договора.

Въззивникът моли съда да отмени първоинстанционното решение, в частта, с която е отхвърлен осъдителният му иск срещу „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД, и да уважи го уважи.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ответника „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД, с който се оспорва жалбата като неоснователна и моли съда да я отхвърли. Излага, че според българското право давността тече от момента на извършването на неоснователно разместване на имуществени блага, като това разрешение не влиза в противоречие с практиката на СЕС. Поддържа се, че е законосъобразен изводът на СРС, че в случая на основание чл. 110 ЗЗД се прилага петгодишната давност. Твърди се, че в случая с предявяване на частичния иск е прекъсната давността за сумата от 10 лева, а след увеличаване на претенцията е прекъсната давността и за останалата част. В тази връзка се сочи, че от ищеца не е доказано настъпване на обстоятелство за спиране/прекъсване на давността.

Въззиваемият моли съда да потвърди изцяло обжалваното решение.

Решение № 2665/18.02.2025 г., постановено по гр. д. № 32559/2024 г. по описа на СРС, ГО, 90 състав, е влязло в сила като необжалвано в частта, с която: е уважен изцяло искът срещу „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД за прогласяване на нищожността на Договор за потребителски кредит № 242773 от 22.08.2018 г., вземанията по който са вземанията по който са били прехвърлени с договор за цесия на втория ответник „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК 203670940, като противоречащ на закона и добрите нрави; е уважен изцяло искът срещу „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сума в размер на 619 /шестстотин и деветнадесет/, лева, представляваща недължимо платена сума при начална липса на основание, по нищожен Договор за потребителски кредит № 242773 от 22.08.2018 г., за периода от 13.09.2019 г. до 13.04.2020 г.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Жалбата е подадена в срок от легитимирана да обжалва първоинстанционния съдебен акт страна. Настоящият въззивен състав намира, че постановеното решение е валидно и допустимо. Разгледана по същество въззивната жалба е основателна, по следните съображения:

Предявени са искове от Д. П. Б.:

- с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД и чл. 22 ЗПК във вр. с чл. 21 ЗПК във вр. с чл.

143 - чл. 148 ЗЗП срещу „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД за прогласяване на нищожността на Договор за потребителски кредит № 242773 от 22.08.2018 г., вземанията по който са вземанията по който са били прехвърлени с договор за цесия на втория ответник „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК 203670940, като противоречащ на закона и добрите нрави;

- с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД срещу „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сума в размер на 565 /петстотин шестдесет и 2 пет/ лева, представляваща недължимо платена на ответника сума преди прехвърляне на вземането, при начална липса на основание, по нищожен Договор за потребителски кредит № 242773 от 22.08.2018 г., поради изтекла погасителна давност на вземането;

- с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД срещу „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД е уважен изцяло за осъждане на ответника да заплати на ищеца сума в размер на 619 /шестстотин и деветнадесет/, лева, представляваща недължимо платена сума при начална липса на основание, по нищожен Договор за потребителски кредит № 242773 от 22.08.2018 г., за периода от 13.09.2019 г. до 13.04.2020 г.По иска с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД:

Правопораждащият фактически състав за възникване правото на обезщетение за неоснователно обогатяване при получаване на облага без основание включва следните елементи:

1. Процесната сума да е излязла от патримониума на ищеца и тя да е постъпила в имуществения комплекс на ответника;

2. Разместването на блага от имуществото на ищеца в имуществото на ответника да е без правно основание, т. е. без да е било налице годен юридически факт или правоотношение между страните в настоящото съдебно производство;

3. Цесията на вземанията за неоснователно обогатяване да се надлежно съобщение на ответника.

Правилно първоинстанционният съд е установил фактическа обстановка по делото въз основа на представените писмени доказателства, поради което на основание чл. 272 ГПК препраща към мотивите на обжалваното решение в тази му част. В тази връзка по силата на правната норма, уредена в чл. 269, изр. 2 ГПК, въззивният съд е длъжен да се произнесе по правилността на обжалвания съдебен акт само по релевираните във въззивната жалба основания, тъй като въззивният съд действа като апелация (т. нар. „ограничен въззив”), поради което, без съответен довод във въззивната жалба, съдът не следва да обсъждат следните факти:

Първоинстанционният съд е установил, че между ищеца и „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД е сключен Договор за кредит № 242773/22.08.2018 г., по силата на който на ищеца е предоставен потребителски кредит в размер на 800 лв. за лични нужди. Уговорен е срок на кредита от десет месеца, годишен лихвен процент от 41 %, общ размер на договорната лихва 157,90 лв. и общо дължима сума 957,90 лв., при посочен годишен процент на разходите 49,66 %.

Съгласно погасителния план главницата и договорната лихва е следвало да бъдат погасени с десет равни месечни вноски по 95,79 лв., с падежи съответно на 21.09.2018 г., 21.10.2018 г., 20.11.2018 г., 20.12.2018 г., 19.01.2019 г., 18.02.2019 г., 20.03.2019 г., 19.04.2019 г., 19.05.2019 г. и 18.06.2019 г. Вноските включват погашения по главницата и възнаградителната лихва, като размерът на главницата нараства, а този на лихвената част намалява с напредване изпълнението на договора.

Съществено за спора е, че с т. 1.7–1.9 и т. 3.3 от договора кредитополучателят е поел задължение най-късно до края на деня, следващ сключването му, да предостави обезпечение – банкова гаранция или поръчителство от най-малко две физически лица, отговарящи на поставените от кредитодателя изисквания. При непредоставяне или прекратяване на обезпечението е уговорена неустойка в общ размер 792,10 лв., начислявана по 79,21 лв. месечно само за периода, през който кредитът е останал необезпечен, респективно пропорционално на дни при по-кратък период. Уговорено е начислената неустойка да се заплаща заедно със следващата погасителна вноска. Тази клауза е възпроизведена и в приложимите към договора Общи условия.

От заключението на съдебно-счетоводната експертиза съдът е приел за установено, че по договора са постъпили общо 1 365 лв. Отразената от експерта разбивка показва, че при погасяването на първите седем вноски е била включвана и заплащана неустойка по 79,21 лв.

3 за всяка от тях, или общо 554,47 лв. Следователно именно тази реално платена част от договорно уговорената неустойка е сумата, чието връщане ищецът претендира в настоящото производство, а не само хипотетично дължимата по договора неустойка в пълния й размер от 792,10 лв.

Съдът е установил още, че Общите условия уреждат сключването на договора от разстояние, начина на погасяване, задължението за поддържане на уговореното обезпечение и последиците от липсата му, като индивидуалният договор има предимство при уговорени специални условия. Предвидена е и възможност кредитодателят да прехвърля вземанията си на трети лица.

Накрая е прието, че с договор за продажба и прехвърляне на вземания от 06.07.2021 г.

„АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД е прехвърлило на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД вземането по процесния договор, ведно с принадлежностите му, като ищецът е бил уведомeн за извършената цесия.

На основание чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал.

1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 ЗПК, договорите за потребителски кредити са недействителни. В случая в договорите за кредит в размера на ГПР не са посочени всички елементи, както е предвидено в § 1, т. 1 от ДР ЗПК, което създава неяснота за потребителите, поради което първоинстанционният съд по същество намира че в случая е налице и нелоялна търговска практика от страна на кредитната институция, „заблуждаваща“ по смисъла на европейското законодателство. Ето защо доколкото това накърнява съществени права на потребителите, то недействителността на договорите на това основание е пропорционална санкция.

Според чл. 23 ЗПК и решение №50174 от 26.10.2022 г по гр.д.№3855/21 г на ВКС , IV ГО, и решение № 50259 от 12.01.2023 г по гр.д. № 3620/21 г на ВКС, III ГО, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.

Доводът във въззивната жалба, че първоинстанционният съд е приложил тригодишния давностен срок по чл. 111, б. „в“ ЗЗД към претендираното реституционно вземане за платената неустойка, не съответства на действителното съдържание на мотивите към обжалваното решение. Районният съд изрично е разграничил периодичните плащания от уговореното разсрочено изпълнение на едно неделимо задължение по договор за заем.

Приел е, че вноските по кредита не съставляват самостоятелни периодични престации, а частични плащания по единното задължение за връщане на предоставената сума и дължимите по договора вземания. Поради това съдът изрично е отрекъл приложимостта на кратката тригодишна давност и е приложил общия петгодишен давностен срок по чл. 110 ЗЗД. Следователно първоинстанционният съд не е основал извода си за частична погасеност на вземането върху квалифициране на погасителните вноски като периодични плащания.