Определение № 2669 от 12.07.2024, Софийски районен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2669 гр. София, 12.07.2024 г.

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на дванадесети юли през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: ГЕРГАНА Б. ЦОНЕВА като разгледа докладваното от ГЕРГАНА Б. ЦОНЕВА Административно наказателно дело № 20231110208329 по описа за 2023 година

, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 248 от ГПК. Образувано е по повод постъпила молба, вх.№15565/17.01.2024 г., от адв. С. Г. - САК – пълномощник на жалбоподателя Е. Е. П., с която на основание чл.248, ал.1 от ГПК се търси допълване на решение №5660 от 07.12.2023 г., постановено по НАХД№8329/2023 г. по описа на 2 състав, СРС, НО в частта за разноските, сторени от жалбоподателя за процесуално представителство пред първата съдебна инстанция.

След като разгледа искането и съобрази закона, съдът намира следното:

С Решение от 07.12.2023 г. на 2-ри състав, НО - СРС, постановено по НАХД №8329/2023 г., е изменен електронен фиш серия К №6847669, издаден от Столична дирекция на вътрешните работи, с който на Е. Е. П., с ЕГН **********, на основание чл.182, ал.4, вр.ал.1, т.4 от Закона за движение по пътищата (ЗДвП), е наложена „Глоба“ в размер на 800,00 лева за нарушение на чл.21, ал.1 от ЗДвП, като е преквалифицирано основанието за налагане на наказанието на 182, ал.1, т.4 от ЗДвП и размерът на „Глобата“ е намален до 400,00 лева.

Съобщението за постановяване на решението е връчено на жалбоподателя чрез процесуалния му представител адв. Г., на 03.01.2024 г., видно от оформеното за това съобщение, приложено към делото. Изрично в диспозитива на акта е посочено, че същото подлежи на обжалване в

14-дневен срок по реда на глава XII от

Административнопроцесуалния кодекс, съобразен и с нормата на чл.59, ал.2 от Закона за административните нарушения и наказанията.

Съгласно разпоредбата на чл.248, ал.1 от ГПК, към която препраща правилото на чл.59, ал.2 от ЗАНН, в срока за обжалване съдът по искане на страните може сам да допълни 1 или измени постановеното от него решение в частта на разноските. В конкретния случай срокът за обжалване е бил 14-дневен от съобщаването на решението на страните, като за молителя той е започнал от дата 03.01.2024 г. и е изтекъл на 18.01.2024 г. (работен ден четвъртък). Молбата е подадена на 17.01.2024 г. (видно от датата на положения щемпел за входящ номер), поради което следва да се приеме, че тя е подадена в рамките на установения с нормата на чл.248, ал.1 от ГПК срок. Доколкото изхожда от процесуално легитимирано лице, се явява допустима. Разгледана по същество тя е ОСНОВАТЕЛНА.

В производството пред настоящата съдебна инстанция процесуалния представител на жалбоподателя своевременно е направил искане за присъждане на разноски. С решението на съда спорът е решен посредством изменение на санкционния акт относно основанието за налагане с оглед отпадане на квалифициращ признак от състава и размера на глобата чрез неговото намаляване, който краен резултат се явява частично положителен за въззивника.

Аргумент в тази насока се явява обстоятелството, че въпросът за индивидуализацията на административните наказания е винаги обвързан от правилното приложение на материалния закон, дължимо от наказващия орган. Пороци, допуснати в тази правнорегламентирана дейност могат да бъдат отстранени единствено посредством иницииране на правен спор пред местно компетентния съд. Последното обуславя като последица и понасяне на цялата и част от тежестта на съдебните разноски от страната, която с поведението си е довела до възникването на нуждата от инстанционен контрол на издадения правораздавателен акт.

Разпоредбата на чл. 63д, ал. 1 от ЗАНН, препраща по въпроса за определяне на разноските към реда, установен в Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Доколкото в неговите текстове не се предвижда процедура в случай на изменение на обжалвания акт, то се разкрива непълнота, поради която приложение ще намери правният регламент, уреден в чл.144 от АПК, допускащ субсидиарното прилагане на Гражданскопроцесуалния кодекс.

Съгласно чл.78 от същия нормативен акт, заплатените от ищеца такси, разноски по производството и възнаграждение за един адвокат, ако е имал такъв, се заплащат от ответника съразмерно с уважената част от иска. С оглед изхода на делото, се налага извод, че подадената жалба е била частично основателна, поради което и на въззивника се дължат разноски, съобразно уважената част от оспорването (в този смисъл и Определение №2618/24.03.2023 г. по дело №1849/2023 г. по описа на АССГ, II к.с.).

В кориците на делото са подредени доказателства за упълномощаване на представлявалия жалбоподателя адвокат – пълномощно и договор за правна защита и съдействие. Изрично в клаузите на последния е вписана и уговорка за предоставяне на доверителя на правна помощ на основание чл.38, ал.1, т.2 от Закона за адвокатурата.

Представен е и списък с разноски за сумата от 400,00 лева.

Съгл. чл. 63д, ал. 2 от ЗАНН, ако заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът може по искане на насрещната страна да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от минимално определения размер съобразно чл.36 от Закона за адвокатурата. Съдът не е длъжен, но може да намали размера на заплатения адвокатски 2 хонорар, само ако кумулативно са налице съответно искане на насрещната страна и прекомерно възнаграждение спрямо фактическата и правна сложност на делото. Този подход следва да намери приложение и в случаите, в които съдът е длъжен да разпредели разноските между страните при частично уважение на иска.

В случая по делото, още с комплектуването на жалбата с административната преписка и изпращането й в съда, въззиваемата страна е отправила възражение за прекомерност на поисканите от адв. Г. разноски, материализирано в писмения отговор по жалбата, съпровождащ материалите към нея. Поради това са налице кумулативно изискуемите предпоставки за извършване на преценка, дали размерът на адвокатския хонорар е прекомерен спрямо фактическата и правна сложност на делото.

Съобразявайки вида и количеството на извършената дейност по процесуално представителство пред настоящата съдебна инстанция, както и предмета на делото, този съд приема, че фактическата и правна сложност на процесния казус е обичайна и не се отличава съществено от останалите дела от този вид. Въззивното производство е приключило в две съдебни заседания, без процедурни усложнения. За запознаване с материалите по делото и изготвянето на жалбата не е било нужно полагането на прекомерни усилия, нито изразходването на съществен времеви и технически ресурс. Такъв не е бил нужен и за изготвяне на молбата по чл.248 от ГПК. Процесуалният представител е взел участие в съдебното заседание, който факт не следва да бъде игнориран. Той обосновава достатъчен обем на положените усилия по изпълнение на услугата, който е нужно да бъде съобразен при преценката на размера на адвокатския хонорар, съответстващ на критериите на чл. 36, ал. 2 от Закона за адвокатурата (ЗА) за "справедлив и обоснован".

При преценка на размера на адвокатското възнаграждение следва да бъде съобразено и Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд. В него е предоставено задължително за националните съдилища на страните от Европейския съюз тълкуване на разпоредбите на чл. 101, § 1 ДФЕС, вр чл. 4, § 3 ДФЕС. В своите мотиви Съдът насочва, че националният съд е длъжен да откаже приложението на наредба, определяща минималните размери на адвокатските възнаграждения, с придаден задължителен характер с национална правна уредба, която противоречи на цитираните правила от ДФЕС. СЕС продължава в разсъжденията си, че национална уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, не допуска съдът да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията "с оглед на целта" по смисъла на чл. 101, § 1 ДФЕС, вр чл. 4, § 3 ДФЕС. СЕС споделя в съображенията си, че при наличието на посочените ограничения не е възможно позоваването на легитимни цели, както и че националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба спрямо страната, осъдена за разноски, включително и когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени 3 на адвокатските услуги.

Пренесено в конкретиката на казуса, задължителната сила на решението на СЕС по преюдициалното запитване налага този съд да извърши преценка, доколко разпоредбите на чл.36, ал.2, изр.2 от ЗА, във връзка с чл.7 и чл.9 от Наредба №1/2004 г., в актуалната им редакция, са съответни на правото на ЕС.

Правото на адвоката да получи възнаграждение за своя труд е изрично прогласено в нормата на чл. 36, ал. 1 ЗА. Разпоредбата на чл. 36, ал. 2, изр. 2 ЗА изрично забранява уговарянето на адвокатско възнаграждение в размер по-нисък от посочения в наредба, издадена на основание по чл. 36, ал. 2 ЗА, за съответния вид работа. Такъв подзаконов нормативен акт се явява Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, приета от Висшия адвокатски съвет.

Съгласно нормата на чл. 18, ал. 2 от Наредба № 1/09.07.2004г.: „Ако административното наказание е под формата на глоба, имуществена санкция и/или е наложено имуществено обезщетение, възнаграждението се определя по правилата на чл.

7, ал. 2 върху стойността на санкцията, съответно обезщетението.“ С изменения електронен фиш жалбоподателят е санкциониран с наказание – „Глоба“ в размер на 800,00 лева. В текста на чл.7, ал.2, т.1 от подзаконовия нормативен акт е указано: „За процесуално представителство, защита и съдействие по дела с определен интерес възнагражденията са следните: … при интерес до 1000 лв. – 400 лв.“. С оглед ангажираността на процесуалния представител не само за изготвяне на въззивната жалба и молбата по чл.248 от ГПК, но и с участието му в проведените съдебни заседания по делото, съдът приема, че не следва да упражнява правомощието си да намалява размера на адвокатското възнаграждение, който следва да бъде определен, преди да бъде изчислена полагаща се на жалбоподателя част от него съобразно размера на уважената част на неговата претенция.

Безспорно, приемането на Наредбата с решение на Висш адвокатски съвет е предхождано от надлежно проучване и дава израз на волята да се постигне съгласуване на цените от всички участници на пазара на адвокатски услуги и преследваните легитимни цели – да се постигне адекватно заплащане на положения висококвалифициран труд.

Изводимо от мотивите на решението на СЕС по дело №С-438/22 г. обаче се явява и принципната недопустимост да се възлага задължение на съда да отсъжда възнаграждението за предоставената адвокатска услуга в размер не по-нисък от минималния, посочен в наредбата, игнорирайки особеностите на делото, количеството и качеството на извършената работа, доколкото подобен подход накърнява конкуренцията, по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС. В този смисъл и разпоредбите на чл.36, ал.2 от ЗА и чл.7, ал.2, т.1 и чл.9 от Наредба №1/2004 за минималните размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда. Размерът, установен от цитираните по-горе разпоредби като абсолютна стойност от 400,00 лева, в конкретния случай, подлежи на преценка от съда с оглед вида на делото, количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на казуса.

4

Както бе посочено и по- горе, адвокатската услуга се е изразила в запознаване с материалите по делото, изготвянето на жалбата и молбата по чл.248 от ГПК и фактически реализирано процесуално представителство в проведените пред настоящия съд по делото две съдебни заседания. Извършването на тази дейност е предполагало ангажирането на значителен времеви ресурс, въпреки че фактическата и правна сложност на съдебната процедура не се отличава съществено от обичайната. Приносът на процесуалния представител на жалбоподателя за изменителното решение не следва да бъде омаловажаван, въпреки че той не е изключителен или преимуществен, доколкото районният съд в административнонаказателното производство, в качеството си на въззивна инстанция – последна такава по фактите, разполага с признато от закона правомощие служебно да провери изцяло правилността на наказателното постановление, независимо от основанията, посочени от страните (арг. от чл.84 ЗАНН, вр.чл.314, ал.1 от НПК). В този смисъл и за определянето на възнаграждението на адвоката, което да съответства на обема извършена работа по правна помощ и съдействие и да се явява справедливо, този съд приема, че се обуславя приложението на чл.7, ал.2, т.1 от Наредба №1/2004 г.