Решение № 909 от 28.06.2022, Окръжен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 909 гр. Пловдив, 28.06.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VI СЪСТАВ, в публично заседание на първи юни през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Величка П. Белева

Членове:

Надежда Н. Дзивкова Рашкова

Виделина Ст. Куршумова

Стойчева при участието на секретаря Елена П. Димова като разгледа докладваното от Виделина Ст. Куршумова Стойчева Въззивно гражданско дело № 20225300501316 по описа за 2022 година Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на „ЕОС Матрикс“ ЕООД, ЕИК: 131001375, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Рачо Петров – Казанджията“ № 46, чрез пълномощника си адвокат К., подадена против Решение № 1045 от 28.03.2022 г. постановено по гр.д.№ 16118 по описа за 2021 г. на Районен съд Пловдив, III гр.с., с което се ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че Г. П. ГР., ЕГН: **********, адрес: гр. Пловдив, ул. ***, не дължи на „ЕОС Матрикс“ ЕООД, ЕИК: 131001375, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Рачо Петров – Казанджията“ № 4-6, сумата от 1 255 лв. по договор за целеви потребителски кредит от 08.02.2005 г., сключен между ищеца и „Хеброс банк“ АД, вземанията по който са прехвърлени на „ЕОС Матрикс“ ЕООД с договор за цесия, и който кредит е вписан в Централния кредитен регистър, воден от Българска народна банка под № EOSDP000000001146004, като погасена по давност, както и осъжда на основание чл.78, ал.1 ГПК „ЕОС Матрикс“ ЕООД да заплати на Г. П. ГР., сумата от 425 лв.– разноски по делото. Във въззивната жалба се релевират оплаквания против изводите на районния съд относно правния интерес на ищеца от предявяването на отрицателния установителен иск. Излагат се съображения, че с изтичането на общата погасителна давност за кредитора се прегражда възможността за принудително събиране на 1 задължението и че правният интерес на ищеца не се обосновава от вписване на задължението в Централния кредитен регистър от страна на кредитора. Посочва се, че в Наредба №22/16.07.2009 г. липсва изискване за заличаване на вземане, чието принудително събиране е погасено по давност. Поддържа се, че няма причина кредиторът да подава данни за изменение на обстоятелствата по отношение на задължението на ищеца в ЦКР или за заличаване на задължението по партидата на ищеца. Законодателят не бил въвел като основание за предявяване на иск по чл.124 ГПК вписването на данни в ЦКР или за необходимостта от тяхното заличаване по този ред. Поддържа се, че обжалваното решение противоречи по аналогия на чл.118 ЗЗД, като се заключава, че кредиторът има право несъдебно да претендира вземането си от длъжника и получаването му ще бъде надлежно. Излагат се довода, че ответникът не е дал повод за завеждане на делото и разноските следва да се възложат в тежест на ищеца. Моли се да се отмени обжалваното решение като неправилно, постановено в нарушение на процесуалните и материалните правни норми. Прави се възражение за прекомерност на разноските за адвокатски хонорар. Моли се за присъждането на разноските, направени пред въззивната инстанция.

В срока по чл.263 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна Г. П. ГР., ЕГН: **********, чрез пълномощника по делото адвокат Б., с който се взема становище за неоснователност на жалбата. Обосновава правния си интерес от предявяването на иска като сочи, че служителите на ответното дружество непрекъснато притесняват ищеца по телефона с покани за заплащане на вземането, което е и вписано в Централния кредитен регистър и така се обременява кредитното досие на ищеца. Позовава се съдебна практика за обосноваване на допустимостта на предявения иск. Излага доводи за основателността на предявения иск. Претендира разноските по делото в размер на 360 лева с ДДС по представени договор за правна защита и съдействие, фактура, касов бон и акт за регистрация по ЗЗД.

Пловдивският окръжен съд, след като провери обжалваното решение съобразно правомощията си по чл.269 от ГПК, прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК и обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намери за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена в срок, изхожда от легитимирана страна и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява процесуално допустима.

Първоинстанционният съд е бил сезиран с отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК от Г. П. ГР. срещу „ЕОС Матрикс“ ЕООД за признаване за установено в отношенията между страните, че ищецът не дължи на ответника сумата от 1255 лв. по договор за целеви потребителски кредит от 08.02.2005 г. между ищеца и „Хеброс банк“ АД, вземанията по който са прехвърлени на „ЕОС 2

Матрикс“ ЕООД с договор за цесия, и който кредит е вписан в Централния кредитен регистър, воден от Българска народна банка под № EOSDP000000001146004, като погасени по давност.

С постъпилия отговор на исковата молба ответникът „ЕОС Матрикс“ ЕООД е взел становище за недопустимост и неоснователност на предявения иск. Посочва, че по силата на правоприемство на вземането за ответника е възникнало задължение да подава информация в Централния кредитен регистър.Поддържа, че не е предприемал действия по събиране на вземането, с което се оспорва правният интерес на ищеца от предявяването на иска. Възразява, че не е дал повод за предявяването на иска, поради което и не дължи разноските по делото.

С обжалваното решение съдът е приел от фактическа страна за безспорно установено, че на 08.02.2005 г. между ищецът Г. и „Хеброс банк“ АД е възникнало облигационно правоотношение по договор за стоков кредит, по силата на който на ищеца е била предоставена в заем сумата от 559 лв. със задължение за връщане на 12 погасителни вноски в размер от 55,90 лв. Прието е за безспорно, че процесното вземане е прехвърлено по силата на договор за цесия на „ЕОС Матрикс“ ЕООД и вписано в Централния кредитен регистър под № EOSDP000000001146004, за което вземане не е инициирано исково или заповедно производство и липсва изпълнителен титул за принудителното му събиране.

Изложените данни и изнесените от свидетелските показания на И.Т. Г.а, че ищецът е бил многократно канен от представители на ответника да изпълни задължението си, са кредитирани при преценка от районния съд на правния интерес на ищеца за предявяването на отрицателния установителен иск. Въз основа на така установените факти по делото и предвид практиката на ВКС, обосноваваща допустимостта на отрицателен установителен иск за признаване за установена недължимостта на вземане, поради погасяването му по давност и доколкото правната сфера на ищеца е била накърнена с отправените многократни покани за изпълнението на вземането и неговото вписване в Централния кредитен регистър, както и постановеното в производството Определение № 1479/ 30.11.2021 г. по възз.гр.д. № 2820 по описа за 2021 г. на Окръжен съд Пловдив, IX гр.с., районният съд е приел искът за допустим.

По същество искът е приет за основателен, доколкото не е имало спор, че изискуемостта на вземането е настъпила от 08.02.2009 г. и ответникът не е ангажирал доказателства за прекъсването на петгодишния давностен срок на вземането, от което районният съд е заключил, че същото е погасено по давност на 08.02.2014 г. и като такова е недължимо. За неоснователно е прието защитното възражение на ответника, че с изтичането на петгодишния давностен срок, вземането не се погасява и същото остава дължимо. Според районният съд след като вземането е погасено по давност, 3 същото се е превърнало в естествено право, което е лишено от „акция“ (право на иск) и като такова следва същото да бъде отречено.

Съгласно чл.269, изр. първо от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му в обжалваната му част. На основание чл.269, изр.второ от ГПК, въззивният съд проверя правилността на решението по изложените във въззивната жалба доводи, както и се произнася по правния спор между страните при съобразяване с пределите на въззивното обжалване.

По отношение на възприетата от районния съд фактическа обстановка следва да се посочи, въззивният съд е обвързан от онези фактически изводи, за които във въззивната жалба и отговора към нея липсват оплаквания, тоест настоящата инстанция не може да приеме за установена различна фактическа обстановка без нарочни възражения в този смисъл от страна на жалбоподателя и/или въззиваемата страна.

От фактическа страна по делото се установява и няма спор, че процесното вземане произтича от договор за потребителски кредит, сключен на 08.02.2005 г. между „Хеброс банк“ АД и ищеца Г.. Страните не спорят, че вземането е придобито от ответника с договор за цесия и е декларирано от него като дължимо в Централния кредитен регистър, изпълнението на което вземане е търсено извънсъдебно от ответника с отправянето на покани до ищеца за неговото заплащане. За последното свидетелства в показанията си разпитания свидетел И. Г.а, която удостоверява, че ищецът е бил многократно търсен по телефона и на адреса си от представители на ответното дружество, включително от лицето П.П., за заплащане на сумата и с изявлението, че ще продължи да бъде пускан в ЦКР. Същото така, във въззивната жалба и в нейния отговор не се оспорват фактическите изводи на районния съд за настъпилата дата на изискуемост на вземането и осъществяването на предпоставките по чл.110 ЗЗД с изтичането на петгодишна погасителна давност към 08.02.2014 г., според приетото от районния съд.

Защитната теза на „ЕОС Матрикс“ ЕООД, поддържана във въззивната жалба, е за липсата на правен интерес у ищеца от предявяването на отрицателния установителен иск за вземането. Изложените за това доводи са, че вписването на вземането в Централния кредитен регистър не обосновава правният интерес на ищеца от предявяване на иска по чл.124 ГПК и в Наредба №22/16.07.2009 г. липсвало регламентирано изискване за заличаване на вземането, чието принудително събиране е погасено по давност. В тази насока въззивникът обосновава и довода, че с установяване изтичането на общата погасителна давност за кредитора се прегражда възможността за принудително събиране на задължението, но същото продължава да съществува в правния мир и подлежи на изпълнение от длъжника с позоваването на разпоредбата на чл.118 от ЗЗД, с което се обосновава правото на кредитора да претендира извънсъдебно събиране на вземането.

4

Настоящият съдебен състав намира за неоснователни доводите във въззивната жалба, с които се оспорва правният интерес на ищеца от предявяването на отрицателния установителен иск по чл.124 ГПК. Според разпоредбата на чл. 124, ал. 1 ГПК всеки може да предяви иск, за да установи съществуването или несъществуването на едно субективно право, или на едно правно отношение, когато има интерес от това.

В случая ищецът обосновава правния си интерес от предявяване на иска с подаваната информация от ответника в Централния кредитен регистър към БНБ за кредитна задлъжнялост на ищеца, поради не заплащането на вземането от 1 255 лв., което е погасена по давност и многократно е било извънсъдебно претендирано за заплащане от ищеца. Въззивният съд намира, че с наличието на така заявеното вземане от ответника, за ищеца е налице правен интерес от установяване на неговата недължимост. С подаването на информация в Централния кредитен регистър ответникът е декларирал в публичното пространство кредитна задлъжнялост на ищеца за сумата от 1 255 лева, при което същият се обективира като ненадлежен платец и с това се накърнява неговият кредитен авторитет. Следователно неоснователен е доводът във въззивната жалба, че вписването на задължението в Централния кредитен регистър от страна на кредитора не обосновава правният интерес на ищеца от предявяване на иска по чл.124 ГПК. Ищецът има правен интерес да установи по съдебен ред погасяването на процесното задължение на соченото основание – изтекла погасителна давност, чиято дължимост публично е декларирана от ответника и е извънсъдебно претендирана от него с многократните покани за изпълнение, с които действия кредиторът е смутил правната сфера на ищеца и го е компрометирал като неизряден платец.