Решение № 2558 от 06.06.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 2558 гр. Пловдив, 06.06.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, III ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на десети май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Свилена Ст. Давчева при участието на секретаря Катя Г. Грудева като разгледа докладваното от Свилена Ст. Давчева Гражданско дело № 20235330113078 по описа за 2023 година

Съдът е сезиран с искова молба от И. Х. Г. ЕГН ********** против „Сити Кеш” ООД ЕИК 202531869, с която са предявени обективно кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД – за осъждане на ответника да заплати на ищеца следните суми: сумата в размер на 264.88 лв. – недължимо платена за възнаградителна лихва по договор за паричен заем № ***, ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда – 07.09.2023 год., до окончателното изплащане на сумата и сумата от 1428.12 лв. – недължимо платена по клауза за неустойка по договор за паричен заем № ***, ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда – 07.09.2023 год., до окончателното изплащане на сумата. /размерът на исковата претенция е посочен съобразно допуснато изменение на иска на основание чл. 214 от ГПК в с.з. от 10.05.2024 год./

В исковата молба се твърди, че между страните е сключен договор за паричен заем № ***, по силата на който ответникът предоставил в заем на ищеца парична сума в размер на 1600 лв., при възнаградителна лихва от 40.05 % /следвало да се върни 264.88 лева/ и ГПР от 49,89 %. Начислена била неустойка в размер на 1428.12 лева, ако потребителят не предостави едно от обезпечения на кредита – банкова гаранция или поръчителство. Сумите следвало да се върнат чрез 37 седмични вноски всяка в размер на 89 лева за периода от 08.07.2022 год. до 17.03.2023 год. Излагат се съображения, че договорът за кредит е недействителен на основание чл.22 ЗПК, тъй като нарушавал разпоредбите на чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК. Аргументира се още, че 1 възнаградителната лихва е нищожна и поради протИ.речие на клаузата за нейното договаряне с добрите нрави. Не било ясно посочено в договора и как е формиран ГПР по кредите. В процента на разходите следвало да се включи и задължението за неустойка, като по този начин ГПР надвишавал законовия лимит по чл. 19, ал. 4 ЗПК, което водело до нищожност на клаузата за неустойка. Поддържа се още, че неустойката протИ.речала на добрите нрави и била прекомерна, което водело до нищожност на клаузата, въз основа на която тя е начислена. В тази насока са развити съображения. Клаузата за неустойка била недействителна на основание чл. 21, ал. 1 ЗПК, а също така протИ.речала и на чл. 71 ЗЗД и на чл. 33 ЗПК. Поради изложеното се иска връщане на недължимо платените суми – за възнаградителна лихва и за неустойка. Претендират се разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на искова молба от „Сити Кеш“ ООД, с който се оспорват предявените искове като неоснователни и недоказани. Не се оспорва, че страните са сключили посочения в исковата молба договор, както и че ответникът е предостави на ищеца сумата от 1600 лв. Изразява се несъгласие с твърденията на ищеца за нищожност на клаузата за възнаградителна лихва, в частност заради високия размер на лихвата, като аргументи в тази насока извежда от развитие на законодателството с страна и приемането на лимит на ГПР в чл. 19, ал. 4 ЗПК. Счита, че договора за кредит отговаря на изискванията на чл. 11, т. 9 и т. 10 ЗПК, както и че ГПР по кредита е коректно изчислен и посочен в договора, като са взети предвид всички разходи по кредита, които в случая се ограничавали до годишната лихва. Излага съображения, че предвид спецификите на правоотношението, риска за кредитора и гарантиране на задължението на потребителя за предоставяне на обезпечение, клаузата за неустойка не е нищожна като протИ.речаща на добрите нрави, доколкото неустойка не излиза извън присъщите й функции. Поради изложеното моли предявените искове да бъдат отхвърлени. Претендира разноски, като е направено и възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено следното от фактическа страна:

По делото е представен сключен между ищцата, като кредитополучател, и „Сити Кеш” ООД, като кредитодател, договор за потребителски кредит *** /л.36-42/, по силата на който ответникът е предоставил в заем на ищеца парична сума в размер на 1600 лв., при възнаградителна лихва от 40.05 % и ГПР от 49,89 %. и обща дължима сума – 1864.88 лв. Съгласно разпоредбите на чл. 5, ал.1 и ал.2 от Договора, заемателят се задължавал в тридневен срок от сключването на договора да предостави поне едно от посочените в договора обезпечения, а именно: да предостави банкова гаранция или да осигури физическо лице поръчител, отговарящо на редица изисквания, вкл. да има месечен осигурителен доход над 7 пъти размера на минималната работна заплата, да няма задължения към други банки или финансови институции, да не е поръчител по други кредити. В договора – чл. 11, е предвидена клауза за заплащане на неустойка от кредитополучателя в размер на 1428.12 лв. при 2 неизпълнение на задължението за осигуряване на обезпечение в посочения срок, платима разсрочено.

В хода на делото е изслушано заключение на вещо лице по допусната ССчЕ, което е посочило, че при изчисляване размерът на ГПР по договора е взет предвид единствено разходът за възнаградителна лихва. От представената справка от ответната страна за извършените плащания по договора се установява, че ищецът е заплатил на ответното дружество сумата от 1428.12 лева неустойка и 264.88 лева – договорна лихва. Заплатена е и такса в размер на 29.61 лева или общо платената сума е в размер на 3322.61 лева.

Въз основа на така изложената фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

Между ищеца и „Сити Кеш” ООД е възникнало облигационно правоотношение по силата на Договор за паричен заем № ***, при което ищецът е имал качеството на кредитополучател и на потребител. В тази насока той се ползва със законоустановената потребителска закрила, поради което приложение в случая следва да намерят правилата на ЗПК и ЗЗП, както и общите норми на ЗЗД.

Предвид горното е за отбелязване, че съдът споделя съображенията в исковата молба за недействителност на процесния договор за потребителски кредит на основание чл. 22 ЗПК. Съгласно заключението на вещото лице при изчисляването на процента на разходите е взета предвид единствено възнаградителната лихва, но не и други такси или неустойки по кредита. В тази връзка неоснователно според настоящия съдебен състав дължимата сума за неустойка не е включена от кредитора при изчисляването на ГПР по кредита и общата дължима сума от потребителя. По смисъла на § 1 от ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати. С оглед на тази дефиниция съдът намира, че уговорената неустойка реално представлява разход по кредита и е следвало да бъде взета предвид при определяне на ГПР, тъй като произтича от и е пряко свързан с договора за кредит. С процесния договор за заем № *** (чл. 5 от същия) длъжникът е задължен да осигури поне едно обезпечение на кредита, като липсва алтернатива за същия да не обезпечи кредита, поради което предоставянето на обезпечение реално се явява условие за сключване на договора. Следователно разходите по обезпечението и следващата се неустойка от неговото неосигуряване е трябвало да се включат в ГПР по кредита. Като не е сторено това, потребителят е бил заблуден относно действителния размер на сумата, която следва да плати по договора (тя не е в размер от 1864.88 лв., защото същата се завишава с посочената неустойка от 1428.12 лв.), и реалните разходи по кредита, които ще направи – нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Не е посочен и коректния и действително приложим ГПР по процесния договор за заем, тъй като с включването на 3 неустойката при неговото формиране, процентът на разходите по кредита на годишна база положително ще надхвърли посочените в текста на договора 49.89 %. За последваното дори не са необходими специални познания, тъй като размерът на неустойката надвишава този на главницата, а срокът на договора е по-малко от една година. При това положение и годишния процент на разходите също не е посочен точно и коректно в договора, което отново се явява нарушение на чл. 11, ал., т. 10 ЗПК. Последното води до недействителност на самия договор за заем по силата на чл. 22 ЗПК.

В допълнение към горното съдът споделя съображенията в исковата молба, че процесната клауза за неустойка е нищожна. Това е така, защото уговорената в чл.5 от Договора неустойка реално излиза извън присъщите обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, което личи от предвидените в договора кратък срок за предоставяне на обезпечението и многобройни изисквания към евентуалните поръчители, а така също и от изискването за предоставяне на банкова гаранция. Налага се изводът, че целта на посочената договорна клауза не е да обезпечи изпълнението на основното задължение на кредитополучателя по договора за кредит – да върне получената сума в уговорения срок, и да обезщети кредитора за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват, а да послужи като допълнително възнаграждение за кредитора за предоставянето на сумата, т.е. явява се скрита възнаградителна лихва. В тази насока начислената сума за неустойка е следвало да бъде включена освен в ГПР, но също и в годишния лихвен процент. Като не е сторено това, потребителят е бил въведен в заблуждение относно действителния размер на възнаградителната лихва – нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, което отново води до недействителност на целия договор по аргумент на чл. 22 ЗПК.

Доколкото договорът за кредит се намира за недействителен на основание чл. 11, ал. 1 т. 9 и т. 10 вр. чл. 22 ЗПК, то по силата на чл. 23 ЗПК кредитополучателя дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и на начислените лихви, такси и неустойки. Установи се от представената справка, че освен дължимата сума за главница от 1600 лева ищецът е заплатил по договора и сумата от 264.88 лева договорна лихва и сумата от 1428.12 лева, за които суми е и исковата претенция на ищцовата страна, поради което съдът намира исковете за основателни и доказани по размер, поради което ще се уважат. Като законна последица от уважаването им, в полза на ищеца ще се присъди и законната лихва върху присъдената сума от датата на подаване на исковата молба - 07.09.2023 год. до погасяване на вземането.

Относно разноските:

При този изход на спора право на разноски има ищецът на основание чл.78, ал.1 ГПК и с оглед на представения списък по чл. 80 ГПК и Договор за правна защита и съдействие. В негова полза следва да се присъди сумата от 107.12 лв. разноски за държавна такса. В производството на ищеца е оказана безплатна правна помощ от адв. Б. на основание чл. 32 от ЗАдв.

По отношение на размера на хонорара, който следва да се определи в 4 полза на адв. Б., съдът счита следното: Съгласно преобладаващата съдебната практика, която се споделя и от настоящия състав, когато с една искова молба са предявени от един ищец срещу определен ответник обективно кумулативно съединение оценяеми искове, интересът, върху който следва да се определи минималният размер на адвокатското възнаграждение, е сборът от цената на всички искове (вж. Определение № 29 от 20.01.2020 г. на ВКС по ч. т. д. № 2982/2019 г., II т. о., ТК). Следва да се отбележи още, че в случая уважаване на двете искови претенции почива на общо основание – недействителността на договора за кредит, сключен между страните. В този смисъл, то не следва да се присъжда възнаграждение за всеки иск. От друга страна, съобразно изричните разяснения, дадени в Решение на СЕС от 23.11.2017г. по съединени дела C‑427/16 и C‑428/16 /постановено по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд/, установените размери на минималните адвокатски възнаграждения в Наредбата и необходимостта от присъждане на разноски за всеки един от предявените искове, не са обвързващи за съда. Посочено е, че освен до икономически необоснован и несправедлив резултат, директното прилагане на Наредбата във всички случаи води до ограничаване конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, § 1 ДФЕС. Посочените постановки са доразвити с постановеното Решение по дело C‑ 438/ 22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд. Съобразно т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, протИ.речи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. 3 от цитираното решение на СЕС е посочено и че член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.