Решение № 176 от 01.07.2026, Окръжен съд - Монтана

РЕШЕНИЕ

№ 176 гр. М., 01.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – М. в публично заседание на двадесет и трети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Аделина Троева

Членове:

Аделина Тушева

Албена Миронова при участието на секретаря Мадлена Н. Митова като разгледа докладваното от Албена Миронова Въззивно гражданско дело № 20261600500030 по описа за 2026 година

Производство по чл. 258 и сл. от ГПК

Образувано е по въззивна жалба на А. АД, ЕИК ***, гр. С., чрез ст.юрк. И. Н., против Решение № 585/13.11.2025 год., по гр.д. № 1773/2025 год. по описа на РС М..

С посоченото решение съдът е ПРИЗНАЛ ЗА УСТАНОВЕНО, че Б. С.

М., ЕГН ********** от гр.М., не дължи на ,,А.‘‘АД, ЕИК: ***, гр.С., сумата от 600 лв. по сключения между страните Договор за ,,А1 карта‘‘№ 593098/05.07.2019 г.

Жалбата е подробно мотивирана. Твърди се неправилност и необоснованост на обжалваното решение, както и, че съдът се е произнесъл в противоречие с материалния закон.

В жалбата се твърди, че съдът не е взел предвид възраженията на ответника/въззивник, че предявеният иск е недопустим поради липса на правен интерес у ищцата. Неправилно първоинстанционният съд бил приел, че ответникът презнава предявеният иск. Но тъй като не е станал причина за завеждане на делото, счита, че не дължи разноски.

Излага, че ищцата Б. М. многократно била усвоявала суми от предоставения й кредитен лимит и е извършвала плащания по договора за кредитна карта, които плащания са рзнасяни за погасяване на текущи задължения. Считано от м. Май, 2021 год. до закриването на кредитната карта по договора не е имало задължения за погасяване. На 01.04.2025 год. ищцата била подала молба за закриване на платежния инструмент – кредитна карта по процесния договор, който бил приключен във вътрешнофирмената система 1 след закриването на картата – на 16.05.2025 год.

Информацията до ЦКР била подадена с месечния отчет – в срок до 15.06.2025 год. и би следвало да бъде актуализирана от БНБ до края на м.

Юни.

Първоинстанционният съд и ищецът неправилно били разчели предоставената справка от ЦКР и приемат, че дружеството претендира сума в размер на 600 лева. Ищцата не е била уведомявана, че дължи посочената сума.

Иска се от съда да отмени атакуваното съдебно решение като и вместо това да постанови решение, с което да отхвърли предявения иск.

Претендира разноски за двете инстанции.

Възразява се, че за ищеца са налице предпоставките на чл. 38 ЗАдв. за ползване на безплатна правна помощ.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор от въззиваемата страна Б. С. М., чрез адв. С. С., САК, чрез когото оспорва жалбата и счита решението на РС за правилно, обосновано и законосъобразно и като така моли да бъде потвърдено.

Претендира разноски.

Жалбата е подадена в срока по чл. 259 от ГПК от надлежна страна в процеса, отговаря на изискванията на чл. 260 от ГПК, поради което е допустима.

Искания за събиране на нови доказателства не са направени от страните.

В откритото съдебно заседание страните не се явяват и не се представляват. Не възразяват ход на делото да бъде даден в тяхно отсъствие и претендират разноски, като представят списъци по чл. 80 ГПК.

МОС провери обжалвания съдебен акт като обсъди събраните в производството доказателства във връзка с доводите на страните и приема за установено следното:

Въззивната жалба е подадена от легитимирано да обжалва лице и в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК, поради което е процесуално допустима.

Пред РС – М. е предявен отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК – за признаване за установено в отношенията между страните, че ищцата Б. М. не дължи на А. АД сумата от 600 лева.

Исковата молба е подадена на 04.06.2025 год., първоначално пред СРС.

За да уважи така предявеният иск, МРС е приел, че ответникът е признал, че към момента ищцата няма задължения към него. Приел е също, че след като сумата, представляваща кредитен лимит по кредитната карта – 600 лева продължава да фигурира в ЦКР, то ответникът продължава да твърди, че кредитът съществува и за ищцата е налице правен интерес да установи обратното.

От доказателствата по делото се установява, че:

2

От неоспорената справка изх. № 40391/19.03.2025 год., издадена от БНБ – ЦКР за кредитната задлъжнялост на ищцата Б. М. се установява, че към датата на издаването на справката, тя е имала два активни кредита, вторият от които – към ответника А. АД – на стойност 600 лева. Кредитът е отбелязан като потребителски, в размер на 600 лева, разкрит на 10.07.2019 год. и с дата на издължване – 11.03.2030 год. вярно е, че видно от справката към 28.02.2025 год. е посочен усвоен размер 0,00 лева и 0,00 лева месечни вноски и други разходи, но общата задбалансова експозиция е 600 лева.

Посочено е в справката, че съгл. чл. 17 от Наредба № 22 за ЦКР, БНБ не извършва корекции на подаваната от банките, финансовите институции и т.н. информация. Отговорност за верността и своевременното подаване на информацията носят институциите по чл. 4, ал. 1 от Наредбата.

С неоспорено и изхождащо от ответника уведомление без дата, ищцата е уведомена – във връзка с нейна молба до дружеството от 16.04.2025 год., за корекция на данни, касаещи сключен между тях Договор за „А1 карта“ № 593098/05.07.2019 год. в ЦКР към БНБ, че дружеството е длъжно ежемесечно до 15-то число на следващия месец, да отчита кредитната задлъжнялост на своите клиенти, като посочва всички активни кредити. След окончателното закриване на кредитната карта, информацията за прекратения договор ще бъде коректно подадена и отразена в ЦКР.

Ответникът твърди, без да представя доказателства за това, че искане за закриване на кредитната карта е постъпил при него на 01.04.2025 год., а договорът за кредитна карта е приключен при него на 16.05.2025 год.

По съществото на спора настоящия съдебен състав приема следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от легитимирана страна, против обжалваем съдебен акт, поради което е процесуално допустима и следва да се разгледа по същество.

Обжалваният съдебният акт не страда от пороци, водещи до неговата нищожност – постановен е от законен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвен е в писмена форма, подписан е и е разбираем. Не са налице и процесуални нарушения, обуславящи неговата недопустимост.

Разгледана по същество жалбата е неоснователна, като съображенията за това са следните:

По делото не е спорно, че между тях е бил сключен Договор за „А1 карта“ № 593098/05.07.2019 год. с кредитен лимит 600 лева.

Не е спорно и, че считано от м. Май, 2021 год. до закриването на кредитната карта по договора не е имало задължения за погасяване – т.е всички дължими суми са били платени още към този момент. Ноторно известно е, че банковите карти се издават със срок на валидност 5 години, като в случая няма данни кредитната карта да е била подновявана и следователно е била изтекла още към м. Юли, 2024 година.

На 01.04.2025 год. ищцата – по признание на ответника е подала 3 молба за закриване на платежния инструмент – кредитна карта по процесния договор, който бил приключен във вътрешнофирмената система след закриването на картата – на 16.05.2025 год.

В случая ищцата обосновава правния си интерес от предявяване на иска с подаваната информация от ответника в Централния кредитен регистър към БНБ за кредитната й задлъжнялост.

Въззивният съд намира, че с наличието на така заявеното в ЦКР вземане от ответника, за ищцата е налице правен интерес от установяване на неговата недължимост. С подаването на информация в Централния кредитен регистър ответникът е декларирал в публичното пространство кредитна задлъжнялост на ищцата за сумата от 600 лева.

Следователно неоснователен е доводът във въззивната жалба, че вписването на задължението в Централния кредитен регистър от страна на кредитора (за което само се твърди, без да са представени доказателства, но при всички случаи след 16.05.2025 год.) сочи липса на правен интерес у ищцата от предявяване на иска по чл. 124 ГПК. Ищцата има правен интерес да установи по съдебен ред недължимостта на процесното задължение, което публично е декларирано от ответника.

Съгласно задължителните указания, дадени в т. 2 на Тълкувателно решение № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС, налице е правен интерес от предявяване на установителен иск, когато конкретното засягане на правната сфера на ищеца изисква защита чрез установяване на правото със сила на пресъдено нещо, като в съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес от волята на ищеца зависи да прецени от какъв вид и в какъв обем защита на засегнатото си материално право има нужда при възникналия правен спор. След като ответникът е заявил дължимостта на претенцията с вписването й в ЦКР, се създава положение на правна несигурност за ищеца, която последният не е длъжен да търпи.

Следва и да се кредитира обстоятелството на оспорването на претенцията като неоснователна от ответника с отговора му на исковата молба, което обосновава извода за въздигнатия правен спор между страните.

Достигайки до същите правни изводи районният съд е постановил правилно решение, което следва да бъде потвърдено.

Относно разноските:

И двете страни претендират разноски и представят списъци по чл. 80 ГПК. Според този списък, адв. Ст. С., САК претендира да му бъдат присъдени 480 лева – възнаграждение за процесуално представителство пред въззивната инстанция.

Във въззивната жалба, а и пред първата инстанция въззивникът оспорва наличието на предпоставките на чл. 38 от ЗАдв. по отношение на предоставената от адв. Ст. С., САК на ищцата безплатна правна помощ. По това възражение въззивният съд приема следното:

Основанията, при които адвокатът може да оказва безплатно адвокатска помощ са предвидени в чл. 38, ал. 1 от ЗАдв., като в разпоредбата няма 4 изискване клиентът да доказва наличието на някое от посочените основания при сключването на договора за правна помощ.

Преценката дали да окаже безплатна правна помощ се извършва от самия адвокат и е въпрос на свободно договаряне между него и клиента.

Предпоставките за присъждане на адвокатско възнаграждение на адвокат, оказал безплатна правна помощ са посочени в чл. 38, ал. 2 от ЗАдв., и те са: адвокатът да е оказал безплатна правна помощ на някое от основанията по чл.

38, ал. 1 от ЗАдв. и насрещната страна да е осъдена за разноски – т.е. да е налице позитивно за безплатно представляваната страна решение. При осъществяване на тези предпоставки и при своевременно заявено искане, съдът е длъжен да определи и присъди адвокатско възнаграждение на оказалия безплатна правна помощ адвокат. При негативно за безплатно представляваната страна решение, адвокатът няма да получи възнаграждение.

Рискът е негов, затова и преценката дали да окаже безплатна правна помощ е негова и съдът не разполага с правомощия и не следва да проверява наличието на предпоставките по чл. 38, ал. 1 от ЗАДв. В тази насока е трайната съдебна практика, която настоящият състав възприема. Вярно е, че има и друго становище и именно за уеднаквяване на практиката е образувано тълк.д. № 3/2025 год. на ОСГТК на ВКС.

Съгласно чл. 38, ал. 2 от ЗА, в редакцията му преди изменението с ДВ, бр. 17/2026 год., която редакция следва да намери приложение в случая, съдът определя възнаграждението в размер не по-нисък от предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 и осъжда другата страна да го заплати.

Съгласно чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредбата за възнаграждения за адвокатската работа, за процесуално представителство, защита и съдействие по дела с определен интерес възнагражденията се определят, както следва: т.. при интерес до 1000 – 400 лв.