Решение № 264326 от 30.06.2021, Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е гр.София, 30. 06. 2021 г.

В И М Е Т О Н А

Н А Р О Д А

Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІ-В въззивен състав в публичното заседание на втори юни през две хиляди двадесет и първа година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА

ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА

Мл.с-я М. МАЛОСЕЛСКА при секретаря Кристина Първанова и прокурора сложи за разглеждане

Докладваното от съдия Маркова в.гр.д.№ 16418 по описа за 2019 г. и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл.258 и следв. ГПК.

С решение № II-55-211516 от 09.09.2019 г., постановено по гр.д.№ 38151 по описа за 2018 г. на СРС, Второ ГО, 55-ти състав се: ОСЪЖДА, на основание чл.79, ал.1 от ЗЗД, М. М.Ч., да заплати на „К.“ ЕООД, сумата 9238.97лева – цена на 5.73 кв.м. площ, предадена на ответника в повече от договорените по Предварителен договор за учредяване право на строеж върху недвижим имот срещу обезщетение от 10.06.2011 г. и окончателния договор от 19.09.2011 г., ведно със законната лихва от 11.06.2018г. до окончателното плащане, като ОТХВЪРЛЯ иска за горницата над присъдения до пълния заявен размер от 10786.15 лева, като неоснователен.

Със същото решение се : ОТХВЪРЛЯ като недоказан, предявеният от „К.“ ЕООД, срещу М. М.Ч., иск по чл.59 от ЗЗД за заплащане на сумата 6159.40 лева – заплатен от ищеца и дължим от ответника ДДС върху правото на строеж за обектите на М.Ч., за които последната си е запазила правото на строеж, описани в Предварителен договор за учредяване на право на строеж върху недвижим имот срещу обезщетение от 10.06.2011 г., ведно със законната лихва от 11.06.2018г. до окончателното плащане.

По предявения насрещен иск се: ОСЪЖДА, на основание чл.92, ал.1 от ЗЗД, „К.“ ЕООД, да заплати на М. М.Ч., сумата 5217.12 евро – неустойка за забавено изпълнение по чл.20 от Предварителен договор за учредяване на право на строеж върху недвижим имот срещу обезщетение от г., ведно със законната лихва от 28.09.2018г. до окончателното плащане.

Срещу така постановеното решение е постъпила въззивна жалба от „К.“ ЕООД - ищец в производството пред СРС. Решението се обжалва в частта, в която претенциите на ищеца са били отхвърлени като се излагат доводи за неговата неправилност и необоснованост. Решението било постановено в противоречие с материалния закон, събраните доказателства и при съществени процесуални нарушения.

Въззивникът „К.“ ЕООД, ищец пред СРС, счита, че съдът неправилно се позовал на чл.67, ал.2 ЗДДС, за да отхвърли претенцията му по чл.59 ЗЗД. Сочи, че към датата на сключване на предварителния договор- 10.06.2011 г., както и на датата на сключване на договора за учредяване на правото на строеж, обективиран в нот.акт № 45 от 19.09.2011 г., била в сила друга редакция на ЗДДС, съгласно която тази бартерна сделка била освободена от ДДС и ДДС било изискуемо едва при завършване на сградата в груб строеж. Затова и към датата на сключване на двата горецитирани договора не били включени клаузи, третиращи начисляването и плащането на ДДС по сделката. С издаването на фактури с № 505/05.01.2017 г. и № 330 от 16.02.2018 г. ищецът бил начислил ДДС по данъчната оценка на отстъпеното от ответницата Ч. право на строеж и тези две фактури й били предявени за плащане на сумата в размер на 6 159,40 лв. Ответницата не направила възражение по процесните фактури при предявяване на писмените доказателства по делото, нито се била позовала на чл.67, ал.2 ЗДДС. Счита, че СРС неправилно бил уважил насрещния иск относно претенцията на Ч. за неустойка като неправилно бил тълкувал клаузите в предварителния договор и по –конкретно на чл.20 от същия досежно израза „стойността на определените обекти“. Съгласно общите клаузи на договора и нот.акт № 45 под „стойност на определените обекти“ следвало да се има предвид данъчната оценка на обектите, оставащи в собственост на Ч.. Неясно било по какъв начин СРС е достигнал до извода, че дължимата неустойка възлиза на 5 217,12 евро. По отношение на този въпрос липсвали мотиви.

Решението се обжалва и в частта за разноските.

Иска се отмяна на първоинстанционното решение в частта, в която е отхвърлена претенцията по чл.59 ЗЗД за сумата в размер на 6159, 40 лв., както и е уважена насрещната претенция по чл.92 ЗЗД за сумата над 923,31 лв. /472,42 евро/ до 5327,93 евро и постановяване на друго, с което искът по чл.59, ал.1 ЗЗД да бъде уважен, а насрещната претенция по чл.92 ЗЗД да бъде отхвърлена за сумата над 923,31 лв.

/472,42 евро/ до 5327,93 евро. Претендира разноски.

По въззивната жалба не е постъпил отговор от ответника по главния иск и ищец по насрещния /пред СРС/- М.М.Ч.. В течение на производството излага становище за неоснователност на въззивната жалба.

Постъпила е и въззивна жалба от М.М.Ч.

– ответник пред СРС. Обжалва се същото решение, в частта, в която са уважени срещу въззивницата - ответник пред СРС, искове по чл. 79, ал. 1 от ЗЗД.

Въззивницата М.Ч. счита, че неправилно е осъдена да заплати на „К.“ ЕООД сумата в размер на 9238,97 лв., представляваща цена на 5,73 кв.м. площ, предадена повече, ведно със законната лихва, считано от 11.06.2018 г. до окончателното й изплащане. От мотивите на съдебното решение не ставало ясно въз основа на какви документи СРС е приел, че Ч. е „получила в повече“ 5,73 кв.м. Правилно СРС бил приел, че не е ясно какво налага „преизчисление“ на принадлежащите към обектите идеални части, съответно промяна в площообразуването. При изчисленията си съдът се бил позовал на неоспорена таблица за площообразуване, но не бил съобразил, че тази таблица е част от инвестиционния проект, т.е. била съществувала към датата на съставяне на окончателния договор за учредяване на правото на строеж, материализиран в нот.акт № 45/2011 г. Сочи, че по делото нямало нито едно доказателство за това какви общи площи са построени в сградата и как е извършено площообразуването.

Правилно СРС бил приел, че това не може да се доказва с декларациите на ищеца /има се предвид декларациите пред органите по приходите/. Счита, че не дължи нищо повече от уговореното.

Иска се решението да бъде отменено в частта, в която претенцията на ищеца е била уважена за сумата в размер на 9238,97 лв. ведно със законната лихва, считано от 11.06.2018 г. до окончателното й изплащане.

В публичното съдебно заседание, състояло се на 25.11.2020 г. пълномощникът на въззивницата Ч. е посочила, че с отговора на исковата молба е направено частично признание на иска на „Колхида“ за допълнително продадени 2.90 кв.м. площ.

Стойността е посочена в молбата на л.26 от настоящето производство- 4675,92 лв.

Затова и не бил налице интерес от обжалване на решението в тази му част. Уточнено е, че първонистанционното решение се обжалва само за разликата между сумата в размер на 4675,92 лв. и присъдената сума в размер на 9238,97 лв. или за сумата в размер на 4563,04 лв. В останалата част е оттеглена въззивната жалба. С влязло в сила определение въззивната инстанция е прекратила производството за сумата в размер над 4563,04 лв. до сумата в размер от 9238,97 лв.

Производството остава висящо по въззивната жалба на М.М.Ч. за сумата 4563,04 лева, представляваща разликата между дължимата от нея сума 4675,92 лева, представляваща равностойността на получени повече 2,90 кв.м., жилищна площ и присъдената от съда сума в размер на 9238,97 лева.

Решението се обжалва и в частта за разноските.

Разноски се претендират.

По въззивната жалба не е постъпил отговор от ищеца по главния иск и ответник по насрещния /пред СРС/- „К.“ ЕООД. В течение на производството излага становище за неоснователност на въззивната жалба.

По допустимостта на жалбите:

За обжалваното решение въззивникът „К.“ ЕООД е уведомен на 10.10.2019 г., въззивната жалба е подадена на 21.10.2019 г./по пощата/, следователно същата е в срока по чл. 259, ал.1 ГПК.

Тъй като в частта, в която решението се обжалва не е уважен предявеният иск по чл.59 ЗЗД, както и е уважен насрещния по чл.92 ЗЗД, то въззивната жалба се явява допустима.

За обжалваното решение въззивницата

М.Ч. е уведомена на 16.09.2019 г., въззивната жалба е подадена на 27.09.2019 г./по пощата/, следователно същата е в срока по чл. 259, ал.1

ГПК.

Тъй като в частта, в която решението се обжалва е уважен предявеният иск по по чл.79, ал.1 ЗЗД, то въззивната жалба се явява допустима.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата.

След служебно извършена проверка въззивната инстанция приема, че обжалваното решение е постановено във валиден и допустим процес.

По основателността на жалбата:

За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е приел, че страните не спорят, че са обвързани от договорно правоотношение. По отношение на претенцията по чл.79, ал.1 ЗЗД, предявен от „К.“ ЕООД за заплащане на сумата в размер на 10 786, 15 лв., представляваща цена за 6,69 кв.м., за които от ищеца се твърди, че представляват идеалните части на предадените на ответницата обекти – ап.4 и ап.6 като обезщетение за учреденото от Ч. на ищеца право на строеж, СРС е приел, че всъщност разликата за доплащане била за 5,73 кв.м. До този извод съдът е достигнал като се е обосновал на квадратурата „обща площ“, посочена в предварителния договор и окончателния такъв за ап.4 и ап.6 и площта, в която са превърнати съответните идеални части към обектите по таблицата за площообразуване, която била единствената меродавна за доказване на обстоятелството какви са идеалните части от общите части на сградата към всеки самостоятелен обект. Това било така, защото процентът идеални части се изчислявал съобразно съотношението на реалните площи на обектите в сградата и била част от книжата на инвеститора. Тезата на ищеца, че идеалните части са тези посочени в данъчните декларации за имотите, е приета за неоснователна. Не ставало ясно какво налага преизчисление на принадлежащите към отделните обекти идеални части, съответно промяна в площообразуването. Липсвали данни за промяна в проектите, съответно за изготвени екзекутиви, които да отразяват подобна промяна, но таблицата за площообразуване, представена по делото не била оспорена. От тази таблица се установявало, че е налице разлика от 5,73 кв.м. между площта на ап.4 и ап.6 по нот.акт и по таблицата за площообразуване. Тази разлика подлежала на заплащане по цената, договорена между страните в предварителния договор- 687 евро без ДДС на кв.м. по арг. от чл.210 ЗЗД.

Изчислена по този начин дължимата за площта от 5,73 кв.м. сума възлизала на 9238,97 лв. с ДДС до който размер исковата претенцията била основателна, а за разликата до претендирания размер от 10786,15 лв. следвало да се отхвърли като неоснователна. По иска по чл.59, ал.1 ЗЗД за заплащане на сумата в размер на 6159,40 лв., представляваща платен от ищеца ДДС върху правото на строеж за обектите, за които ответницата си е запазила това право, СРС е приел за приложимо правилото на чл.45, ал.1 ЗДД, съгласно което доставките с предмет ограничени вещни права били освободени.

Наред с това, когато срещу учредяването била уговорена насрещна престация, сделката подлежала на регулация като вид бартерно споразумение. В тази хипотеза при приложение на чл.130 ЗДДС се приемало, че са налице две насрещни доставки, като всеки от доставчиците се смятал за продавач на това, което дава и за купувач на това, което получава. Преобладаващо било становището, че втората доставка е доставката на услугата по построяване на сградата от страна на суперфициара. Съгласно чл.130, ал.2 и чл.25, ал.5, т.1 ЗДДС данъчното събитие и изискуемостта на данъка за доставката на строителната услуга, представляваща насрещна престация /възнаграждение/ за предоставеното на дружеството право на строеж възниквало на датата на учредяване на това право. В този смисъл било прието и в Решение на

СЕС от 07.03.2013г. по дело С-19/12, в което се казвало, че „когато услугите за изграждането на недвижима собственост, които дружеството се задължава да предаде в завършен вид, се предоставят като насрещна престация на учредителите на правото на строеж, чл. 63 и 65 от Директива 2006/112 допускат ДДС за строителните услуги да бъде изискуем от момента на учредяване на правото на строеж, т.е преди предоставянето на самите услуги, щом към момента на учредяване на това право всички релевантни елементи на техните бъдещи доставки са вече известни“, както е в настоящия случай.

Разпечатката съдържа 44 от 117 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/903891ca-46b3-4ae8-a3b6-ad129f1dc1c0