Определение № 13351 от 19.06.2026, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 13351 гр. София, 19.06.2026 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-IV-Е, в закрито заседание на деветнадесети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Рени Коджабашева

Членове:

Мария Г. Шейтанова

Весела Т. Аврамова като разгледа докладваното от Весела Т. Аврамова Въззивно частно гражданско дело № 20261100505373 по описа за 2026 година Производството е по реда на чл. 274-278 ГПК, вр. чл. 248 ГПК.

Образувано е по повод частна жалба с вх. № 71897/06.03.2026 г., подадена от ответника в първоинстанционното производство „Кредирект“ ЕООД, ЕИК 207024290, чрез адв. М., срещу Определение № 6361/13.02.2026 г., постановено по гр. д. № 61305/2024 г., по описа на СРС, 171 състав, с което е оставена без уважение подадената от жалбоподателя молба с правно основание чл. 248, ал. 1 ГПК за изменение на постановеното по делото решение № 23434/21.12.2025 г. в частта за разноските. В жалбата се излагат твърдения за неправилност на постановения първоинстанционен акт. Жалбоподателят намира, че определеният размер на дължимо адвокатско възнаграждение на процесуалния представител на ищеца не е съобразен с обстоятелството, че посочените в Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа минимални размери на възнагражденията не се ползват със задължителен за съдилищата характер с оглед относимата практика на СЕС. Твърди, че районният съд не е съобразил всички необходими критерии, чиято съвкупна преценка би довела до извод за по-нисък размер на дължимото адвокатско възнаграждение на процесуалния представител на ищеца. С оглед изложените доводи в частната жалба, жалбоподателят отправя искане за отмяна на обжалваното определение и постановяване на друг акт на съда, с който да бъде допуснато исканото изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските.

В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК по делото не е постъпил отговор на частната жалба от насрещната страна по нея П.В.Д., ЕГН **********.

Софийският градски съд, след като взе предвид доводите на страните и прецени данните по делото, намира за установено следното:

Частната жалба е депозирана от легитимирана страна, срещу подлежащ на 1 обжалване съдебен акт и в рамките на законоустановения срок за обжалване, поради което се явява процесуално допустима.

Разгледана по същество, частната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.

Производството по гр. д. № 61305/2024 г., по описа на СРС, 171 състав, е образувано по депозирана искова молба с вх. № 327880/16.10.2024 г., с която от страна на ищеца П.В.Д., чрез адв. С. срещу ответника „Кредирект“ ЕООД е предявен осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 99 ЗЗД за осъждане на ответника да плати на ищеца сумата в размер от 1000 лв. – частична претенция от 4758,74 лв., платена при начална липса на основание – нищожен на основание чл. 22, вр. 11, ал. 1, т. 10 и т. 20 ЗПК договор за потребителски кредит № 966251/21.11.2023 г., сключен между И.А.И. и „Кредирект“ ЕООД, вземанията по който са прехвърлени от И.А.И. в полза на П.В.Д. с договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от 30.09.2024 г., ведно със законната лихва за забава от предявяване на иска до окончателното изплащане на сумата. В проведеното открито съдебно заседание от 05.12.2025 г. на основание чл. 214 ГПК е допуснато изменение в размера на исковата претенция, като същата следва да се счита предявена за сумата от 4758,74 лв.

От представените по делото два договора за правни услуги, съответно от 14.10.2024 г. и от 03.12.2025 г., сключени между ищеца и адв. С., се установява уговарянето и заплащането на сума в общ размер от 900 лв. за адвокатско възнаграждение за осъщественото процесуално представителство пред първата инстанция.

С Решение № 23434/21.12.2025 г. първоинстанционният съд е намерил предявения иск за изцяло основателен, като е осъдил „Кредирект“ ЕООД, ЕИК 207024290, да заплати на П.В.Д., ЕГН **********, на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 вр. чл. 99 ЗЗД, сумата в размер на 4 758,74 лева, ведно със законната лихва, както следва: върху сумата от 1000,00 лева - считано от датата на подаване на исковата молба – 16.10.2024 г., а върху остатъка от 3 758,74 лева – считано от 05.12.2025 г. до окончателното изплащане, представляваща платена сума без основание по Договор за потребителски кредит № 966251 от 21.11.2023 г. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата в общ размер от 1 376,35 лева съдебни разноски, от които 776,00 лева за заплатено адвокатско възнаграждение от ищеца на процесуалния му представител (предвид приетото за основателно възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК от ответника), сумата от 200,35 лева за държавна такса и сумата от 400,00 лева за депозит за съдебно-счетоводна експертиза.

В срок по делото е постъпила молба по чл. 248 ГПК от ответника „Кредирект“ ЕООД с искане за изменение на постановеното решение в частта за разноските, доколкото страната намира, че дори и в редуциран от съда размер, определените разноски за адвокатско възнаграждение са прекомерни. Във връзка с молбата е 2 постъпил отговор от ищеца, в който се излагат доводи за нейната неоснователност.

С обжалваното определение № 6361/13.02.2026 г., първоинстанционният съд е оставил без уважение подадената молба за изменение на решението в частта за разноските, като е препратил към мотивната част на последното.

Отговорността за разноски е уредена в общата част на ГПК, като в чл. 81 ГПК е посочено, че във всеки акт, с който приключва делото в съответната инстанция, съдът се произнася и по искането за разноски. От посочената разпоредба следва, че по отговорността за разноските съдът не се произнася служебно, а само по молба на заинтересованата страна, като по правило на присъждане подлежат само действително направените, т.е. заплатени разноски – в този смисъл са и задължителните разяснения, дадени с т. 1 от Тълкувателно решение № 6 от 6.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК на ВКС.

С Решение на Съда на ЕС от 25.01.2024г. по дело С-438/22 е прието, че член 101, параграф ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи, че Наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи, както и, че национална уредба, съгласно която адвокатът и неговият клиент не могат да уговорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба от съсловна организация като Висшия адвокатски съвет, и от друга съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията.

Минималните размери, посочени в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа, не са обвързващи за съда.

В разглеждания случай ищецът е направил своевременно искане за присъждане на сторените в хода на първоинстанционното производство съдебни разноски.

Предвид представянето по делото на два договора за правна защита, в които е посочен размер на уговорените възнаграждения, както и е удостоверено заплащането им в брой, то ищецът е доказал надлежно основанието и размера, а също така и извършването на направените от него разноски за заплащане на адвокатско възнаграждение. От страна на ответника е релевирано своевременно възражение по чл.

78, ал. 5 ГПК, което, както се посочи по-горе, е взето предвид от първата инстанция при определяне на крайния размер на подлежащите на репариране разноски за адвокатско възнаграждение на процесуалния представител на ищеца.

Настоящият въззивен състав намира, че размерът на присъдените от първата инстанция разноски за адвокатско възнаграждение на процесуалния представител на ищеца в размер на 776 лева, след отчитане на направеното от ответника възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК, е съобразен с действителната фактическа и правна сложност на 3 производството, с продължителността на същото, с цената на иска, както и с извършените от страна на адв. С. процесуални действия. Действително, в решението районният съд е посочил, че така определеното възнаграждение съответства на минималното адвокатско възнаграждение, изчислено съобразно чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1/2004 г. Последното обаче не води до извод за неправилно определяне на разноските. Независимо, че предвид посочената по-горе практика на СЕС изброените в подзаконовия нормативен акт минимални размери не обвързват съдилищата, то не съществува пречка последните да служат за ориентир на съда, който във всеки конкретен случай и с оглед обстоятелствата по делото следва да извърши преценка за евентуалната прекомерност на претенцията за разноски за адвокатско възнаграждение в случай, че такова възражение е въведено своевременно от насрещната страна в процеса.

Предвид изложеното, обжалваното определение следва да бъде потвърдено в цялост.

Така мотивиран, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА Определение № 6361/13.02.2026 г., постановено по гр. д. № 61305/2024 г., по описа на СРС, 171 състав.

Определението не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4