Решение № 193 от 09.10.2026, Апелативен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 193 гр. Варна, 09.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, I СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Марин Г. М.

Членове:

Диана Д. Митева

Даниела Ил. Писарова при участието на секретаря Дарина Б. Баева като разгледа докладваното от Марин Г. М. Въззивно търговско дело № 20263001000284 по описа за 2026 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК, образувано по въззивна жалба на ответника Ю. Г. М., представляван от адвокат М. П., назначена за особен представител на страната (видно от уведомление с вх. № 34535/26.11.2025 година, постъпило от АК-Варна) срещу решение № 219/12.05.2026 година постановено по търг. дело № 545/2025 година на ВОС, с което ответникът е осъден да заплати на „ЗК Лев Инс“ АД сумата от 62 621,74 евро, представляваща сбор от изплатени застрахователни обезщетения, присъдени с влязло в законна сила Решение № 100 от 22.04.2021 г. по т. д. № 885/ 2020 г. по описа на Окръжен съд – Варна, във връзка със застрахователна щета № 0000-1000-62 19-7777/ 23.10.2020 г., за настъпило на 31.08.2020 г. застрахователно събитие, пътнотранспортно произшествие по вина на Ю. Г.

М., ЕГН **********, управлявал лек автомобил при липса на правоспособност, формирано от заплатени 100 000 лева, представляващи обезщетение за неимуществени вреди (физически и психически болки и страдания), ведно със сумата от 18 805.56 лева, представляващи законната лихва върху главницата от 23.09.2019 г. до 30.08.2021 г.; сумата от 3511.00 лева, представляваща застрахователно обезщетение за причинени имуществени вреди, ведно със сумата от 160.92 лева, представляващи законната лихва върху главницата за периода от 18.03.2021 г. до 30.08.2021 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на исковата молба - 02.09.2025 г. до окончателното изплащане на сумата, на основание чл.

1

500, ал. 2 от КЗ.

В депозираната въззивна жалба постановеното от първата инстанция се оспорва като незаконосъобразно, като основното възражение на страната е свързано с присъдения размер на регресните права на застрахователя. Намира, че доколкото ответника по настоящото дело не е обвързан от задължителната сила на мотивите на постановеното решение № 100/22.04.2021 година по търг. дело № 885/2020 година на ВОС, на основание чл. 219, ал. 2 ГПК, то в производството следва да се докажат всички елементи от състава, от който възниква несъщинското право на застрахователя по чл. 500, ал. 2 КЗ. Изтъква, че дори да се приеме, че такова доказване е налице, то неправилно е определен размера на регресните права. Заявява, че присъденото обезщетение за претърпени неимуществени вреди не кореспондира с действително понесените такива и не е съобразно с константната съдебна практика по сходни случаи. Според въззивника, неправилно е приложен критерия за справедливост заложен в чл. 52 ЗЗД и не е взет предвид принос на пострадалото лице за настъпване на вредоносния резултат, доколкото е нарушил правилата на ЗДвП. Твърди се, че този принос се изразява в това, че лицето е управлявало л.а. „Ауди“ с peг. № ***** като е превишило максимално допустимата скорост за конкретния пътен участък и без да е поставило предпазен колан по време на инцидента. По тези съображения се иска отмяна на обжалваното решение и намаляване на определения размер на сумите платени от застрахователя на пострадалото лице.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от насрещната страна по спора, в който се поддържа становище за неоснователност на въззивната жалба, като се смята, че при постановяване на решението са взети предвид всички относими обстоятелства по делото. Намира за реализиран фактическия състав на предявения иск, с оглед събраните по делото доказателства. Позовава се на одобреното от наказателен съд споразумение по НОХД № 2341/2020 година на ВРС, от което става ясно, че ответникът е управлявал МПС без необходимата за това правоспособност и е реализирал ПТП, с което се е осъществил състав на деликт, за което е била потърсена отговорност на застрахователя по предявени преки искове от пострадалия.

Сочи, че е извършил плащане, въз основа на влязло в сила решение по търг. дело № 885/2020 година на ВОС и така за него се е породило правото по чл.

500, ал. 2 КЗ. Намира, че размерът на дължимите суми е правилно определен, като не се доказва принос на увреденото лице за настъпилите събития. Иска отхвърляне на подадената жалба и присъждането на разноски.

В проведеното съдебно заседание пред настоящата инстанция, страните са изразили становище по спора посредством процесуалните си представители. Застрахователното дружество е направило искане за присъждането на разноски.

Въз основа твърденията и възраженията на страните, събраните доказателства, ценени в съвкупност, доводите на страните и приложимите 2 правни норми, съдът, в пределите на въззивното производство, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

В настоящото производство е безспорно провелото се НОХД 2341/2020г. по описа на РС-Варна, по което е била потърсена отговорността на ответника Ю. М. за настъпил пътен инцидент, при който той е управлявал превозно средство. Образуваното наказателно производство е приключило с одобрено от съда споразумение, с което ответникът, като водач на моторно превозно средство е признат за виновен за извършване на деяние по чл. 343, ал. 3 б”а” пр.1 вр.54, ал. 1 НК. Съгласно ТР № 5/5.04.2006 г. по т. д. № 5/2005 г. на ОСГТК, ако подсъдимият бъде признат за виновен с присъда, споразумение или налагане на адм. наказание, актовете на наказателния съд, съгласно чл.

413 НПК и чл. 222 ГПК (отм.), са задължителни за гражданския съд, разглеждащ иска за обезщетение за вреди от деликта. Разпоредбата на чл. 222 ГПК - отм. е възпроизведена изцяло в чл. 300 от ГПК. Безспорно се установява от приложеното към исковата молба споразумение, че процесното ПТП е настъпило през 2020 година, по вина на ответника Ю. М., който е управлявал лек автомобил „БМВ“ 525, рег. № *****, без да има необходимата правоспособност, като е избрал скорост на движение превишаваща разрешената за пътния участък. Деянието е намерило своята правна квалификация под нормите на чл. 343, ал. 3 б”а” пр.1 вр.54, ал. 1 НК. По тези начин и доколкото влязлото в сила споразумение е задължително за настоящия съд (чл. 300 ГПК), то като безспорно следва да се отдели и обстоятелството, че елемент от състава на деянието, за което е ангажирана наказателната отговорност на водача, е управлението на МПС без необходимата за целта правоспособност.

В производството не се спори, че за управляваният от Ю. М. автомобил е била налице валидно сключена застраховка “Гражданска отговорност на автомобилистите” при ищеца-застраховател.

Именно поради тази причина настоящият ищец е бил ответник по отправена пряка претенция по чл. 432, ал. 1 КЗ от увреденото от деликта лице - И.Т.К.. Отново не се спори, че застрахователното дружество е било осъдено да заплати сумата от 122 477,48 лева, представляваща застрахователно обезщетение за понесени неимуществени и имуществени вреди, присъдена по образуваното търг. дело № 885/2020 година на ВОС, както и че в полза на пострадалото лице е било извършено плащане на присъдената сума за обезщетение.

С оглед на тези фактически установявания исковата претенция по търг. дело № 545/2025 година на ВОС е квалифицирана под фактическия състав на чл. 500, ал. 2 КЗ, доколкото се установява, че при действието на КЗ, в сила от 01.01.2016 г., е реализиран деликтът, при който деликвентът е управлявал застрахован при дружеството лек автомобил, без необходимата за целта правоспособност, което обуславя предявяване на регресната претенция.

Застрахователят по застраховка "Гражданска отговорност", платил 3 застрахователно обезщетение за имуществени или неимуществени вреди на пострадал от ПТП, настъпило по вина на застрахования при него водач, има право да получи платеното от последния при определени предпоставки. Те са регламентирани изчерпателно в чл. 500, ал. 1 и ал. 2 от КЗ. Осъществяването на всяка една от тях по отношение на застрахования водач е юридически факт, пораждащ правото на застрахователя да получи от виновния водач всичко, което е платил на увредения от него. В тези случаи независимо, че застрахованият е платил застрахователна премия и е възникнало валидно застрахователно правоотношение той не се освобождава от гражданската си отговорност. /Решение № 130/03.05.2022 г. по т. д. № 244/20 г., І т. о. на ВКС по реда на чл. 290 от ГПК/.

Вземайки предвид това, въззивната инстанция намира, че решението на първоинстанционния съд съдържа реквизитите по чл. 236 ГПК и е действително, произнасянето съответства на предявените искания, разгледана е регресна претенция на застраховател който е изплатил на третото пострадало лице обезщетение за причинените му вреди от застрахования при него водач, по чл. 500, ал. 2 КЗ.

Във въззивната жалба са наведени възражения свързани с правилността на съдебния акт. Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността, а по допустимостта в обжалваната част; по отношение правилността на решението съдът е обвързан от оплакванията в жалбата. Така вземайки предвид оплакванията във въззивната жалба предмет на контрол е решението в неговата цялост, като се поддържат направените възражения с депозирания отговор на исковата молба свързани с неприложимостта разпоредбата на чл. 223 ГПК по отношение на ответника, с размера на исковата претенция и с наличието на принос на пострадалото лице за настъпване на уврежданията. Не се поддържа единствено възражението, че ищцовата претенция е погасена по давност, на основание чл. 110 ЗЗД.

Вземайки предвид данни от воденото производство по пряката претенция по чл. 432, ал. 1 КЗ срещу застрахователя (настоящ ищец), безспорно се установява, че Ю. Г. М. – конституиран като трето лице помагач в това производство, е бил призоваван по реда на чл. 47 ГПК.

Константна е практиката на касационната инстанция, според която установяване на необитаване на регистрирания от третото лице - помагач постоянен и настоящ адрес /в хипотезата на привличането му от страна в процеса, а не встъпване по негова собствена воля/ е обстоятелство, приравнимо на липса на постоянен адрес, по смисъла на чл. 219, ал. 2, пр. първо ГПК, което обуславя недопустимост на конституирането (така например определение № 654 от 9.12.2015 г. на ВКС по ч. т. д. № 2275/2015 г., I т. о., ТК). Поради това действително обвързващата сила на мотивите на постановеното по делото решение по иска по чл. 432, ал. 1 КЗ се явява непротивопоставима на ответника по настоящия спор - Ю. М.. На същия не е осигурена възможността за активно участие във водения процес, което на практика влиза в противоречие със самия институт на трето подпомагащо 4 лице и ролята му на подпомагаща страна в производството. Ето защо на установяване в настоящото производство подлежат предпоставките, при които за застрахователя е възникнало задължението да заплати обезщетение на пострадалия, съответно налице ли е хипотезата на чл. 500, ал. 2 КЗ.

Възраженията свързани с размера на дължимото обезщетение, неправилното приложение на чл. 52 ЗЗД и съпричиняването според чл. 51, ал. 2 ЗЗД, доколкото чл. 223, ал. 2 ГПК в случая се явява неприложим, не са преклудирани в настоящото производство.

Както се посочи в настоящото изложение, в отношенията между страните по делото следва да се зачете одобреното от наказателен съд споразумение, прилагайки нормата на чл. 300 ГПК. Така в гражданския процес е изключена свободната преценка относно осъществяването или неосъществяването на фактите, които съставляват елемент на престъпния състав, който е установен с влязла в сила присъда. Относно обстоятелствата, посочени в чл. 300 от ГПК, присъдата се ползва със сила на пресъдено нещо и тази сила трябва да бъде зачетена от всички съдилища и учреждения. Поради причината, че престъпното деяние покрива всички елементи от състава на деликтната отговорност по чл. 45 от ЗЗД - противоправно деяние, вина, причинна връзка, в това число и признака „управление без правоспособност“ (доколкото подобна правна квалификация е посочена в самото споразумение), то по делото всичките тези обстоятелства не могат да се оспорват и следва да се приемат за осъществени. Тези факти и обстоятелства се потвърждават и от допуснатата пред първата инстанция КСМАТЕ.