Решение № 359 от 12.03.2026, Районен съд - Русе

РЕШЕНИЕ

№ 359 гр. Русе, 12.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – РУСЕ, XI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Тихомира Г. Казасова при участието на секретаря Василена В. Жекова като разгледа докладваното от Тихомира Г. Казасова Гражданско дело № 20254520104775 по описа за 2025 година

Р. Л. Н. заявява, че на 22.01.2025г. сключил с „********“ ООД Договор за потребителски кредит **********, по силата на който дружеството му предоставило в заем 500 лева при следните условия: фиксиран годишен лихвен процент – 50.80; ГПР – 64.47; брой вноски – 12.

Съобразно чл.3.2.1. от Общите условия, с цел обезпечаване на кредита, следвало да сключи с „*********“ ООД договор за предоставяне на гаранция. Дължимото възнаграждение по договора за предоставяне на гаранция възлизало на 345 лева.

Ищецът поддържа, че процесните договори за нищожни.

В тази връзка сочи, че Договорът за потребителски кредит е сключен в нарушение разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 и чл.19, ал.4 ЗПК. Липсвали условия за прилагане на ГЛП.

Не бил посочен общия размер на дължимата възнаградителна лихва. Погасителният план не отговарял на изискванията, визирани в чл.11, ал.1, т.11 ЗПК. Кредиторът посочил ГПР в абсолютна стойност, без разписана методика, от която е видно кои компоненти са включени в него. Не ставало ясно какъв е процентът на оскъпяване на кредита и дали възнаграждението на гаранта – 345 лева е съобразено при определяне ГПР.

Твърди, че „********“ ООД и „*********“ ООД са свързани лица, тъй като едни и същи ФЛ били собственици на капитала на двете дружества.

Целта на гаранционния договор не била обезпечаване на кредита, а допълнителното му оскъпяване. Приема, че цитираната по-горе клауза от договора за кредит е недействителна, тъй като вменявала задължение на потребителя да сключи договор за предоставяне на гаранция, а дължимото възнаграждение било в размер близък до заемната сума. Възнаграждението на поръчителя се явявал разход по кредита и следвало да бъде 1 включено в ГПР и посочено в договора за кредит, доколкото договорът за предоставяне на гаранция и дължимото по него възнаграждение, били пряко свързани с договора за потребителски кредит. Прави извод, че кредитополучателят е бил въведен в заблуждение относно действителния размер на сумата, която следва да плати по основния договор, тъй като в него не са посочени всички разходи. Поддържа, че договорът за предоставяне на гаранция се явя лишен от основание, предвид недействителността на договора за кредит, който обезпечава и във връзка с който е възникнало правоотношението по поръчителството.

Приема, че поръчителят получава възнаграждение без реално за него да съществува същинско задължение, доколкото сумите, които би заплатил подлежат на възстановяване.

По изложените съображения моли съда да постанови решение, с което:

Да признае за установено, че Договор за потребителски кредит

**********/22.01.2025г., сключен между Р. Л. Н. с ЕГН ********** и „********“ ООД, ЕИК ****** е недействителен на основание чл.22, вр.чл.10, ал.1 и ал.2 и чл.11, ал.1, т.9, т.10 и т.11 ЗПК, вр.чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД;

Да признае за установено, че Договор за поръчителство от 22.01.2025г. сключен между Р. Л. Н. с ЕГН ********** и „*********“ ООД, ЕИК ********* е нищожен на основание чл.26, ал.1 ЗЗД.

Претендира направените по делото разноски.

В срока по чл.131 от ГПК ответникът ********“ ООД е депозирал отговор на исковата молба, в който излага доводи, досежно неоснователността на ищцовите претенции.

Не оспорва наличието на облигационна връзка, основана на посочения от ищеца договор за кредит. Заявява, че в ГПР е включена единствено възнаградителната лихва.

Оспорва твърдението, че кредитополучателят бил длъжен да сключи договор за гаранция и възнаграждението на гаранта следва да е част от ГПР.

Поддържа, че атакувания договор е съобразен с императивните разпоредби на ЗПК.

Контрактът съдържал погасителен план, в който били посочени размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, както и информация за ГЛП и размера на ГПР. Приема, че след като компонентите, които следва да се включат в ГПР са нормативно определени, то не е налице задължение за кредитора да ги посочи в договора.

Сочи, че към момента на сключване на договора, кредиторът не е имал информация относно обезпечаването му чрез предоставяне на гаранция, респективно не би могъл да включи в ГПР нейния размер.

Моли съда да отхвърли претенциите като неоснователни.

Претендира разноски по делото.

В отговора на исковата молба, ответникът „*********“ ООД излага подробни съображения относно неоснователността на предявените искове.

Оспорва следните твърдения на ищцовата страна: потребителят бил длъжен да сключи договор за гаранция, който се явявал предпоставка за отпускане на кредита; нееквивалентност на престациите по атакувания гаранционен договор; противоречието му с добрите нрави.

Счита, че не е нееквивалентност на престациите, тъй като срещу възнаграждение в 2 размер на 345 лева дружеството обезпечило задължение в размер на 648 лева.

Заявява, че договорът за предоставяне на гаранция е сключен по инициатива на потребителя и контрактът съдържал клаузи, според които последният би могъл да се откаже или едностранно да прекрати правоотношението без да сочи причини.

Приема за неоснователно възражението, че договорът за гаранция е неравноправен, тъй като нарушавал нормативно предвидения размер на ГПР. В тази връзка сочи, че договорът не е задължително изискване за отпускане на кредита, поР. което и разходът за потребителя не попада в обхвата „общ разход по кредита“ по смисъла на ЗПК. Не намирали приложение и разпоредбите на ЗПК, тъй като договорът за гаранция съставлявал самостоятелно правоотношение, по което двете страни поели конкретни задължения.

Моли съда да отхвърли претенцията като неоснователна.

Претендира разноски по делото.

Съобразявайки становищата на страните, събраните по делото доказателства по вътрешно убеждение и приложимия закон, съдът прие за установено от фактическа страна, следното:

На 22.01.2025г. между „********“ ООД и Р. Л. Н. е сключен Договор за потребителски кредит **********/22.01.2025г., по силата на който дружеството предоставило на ищеца в заем 500 лева, при следните условия: лихвен процент – 50.80; ГПР – 64.47; срок на погасяване – 12 месеца; обща сума за връщане – 648 лева. В погасителния план към договора за предвидени 12 месечни вноски, всяка от които включва главница и лихва.

В раздел V от контракта са посочени условията за предсрочна изискуемост на задължението. Според чл.9, задължението на кредитополучателя от момента на настъпване изискуемостта се състои от сумата на дължимите на кредитора: такси, комисиони, разноски свързани с отпускането, обезпечаването, управлението и събирането на кредита, начислените лихви и неиздължения остатък от главницата.

Общите условия (съставляващи неразделна част от договора) указват процедурата по сключване договор за потребителски кредит; правата и задълженията на страните.

Предвиждат осигуряване обезпечение от страна на кредитополучателя (т.3.2.): банкова гаранция, издадена от банка, оперираща на територията на Република България; гаранция от небанкова финансова институция; поръчител по смисъла на чл.138 ЗЗД. Посочени са изискванията, свързани с банковите гаранции и условията на които следва да отговаря поръчителя.

На 22.01.2025г. между Р. Л. Н. и „*********“ ООД е сключен Договор за предоставяне на гаранция №*******, въз основа който дружеството се съгласило да издаде гаранция в полза на „********“ ООД за сумата 648 лева, с цел гарантиране изпълнение паричните задължения по договора за потребителски кредит, а ищецът приел да заплати възнаграждение на гаранта в размер на 345 лева, разсрочено на 5 равни месечни вноски, всяка в размер на 69 лева.

Ангажирани са писмени доказателства, от които е видно, че ищецът внесъл по сметка на „********“ ООД следните суми: 123 лева на 27.02.2025г. и 377 лева на 09.06.2025г.

3

С оглед установяване релевантни за спора факти е възложена и приета, неоспорена от страните съдебно – икономическа експертиза, чието заключение съдът цени като ясно и изчерпателно. Вещото лице обяснява, че цената на гаранциите за обезпечаване на потребителски кредити варира в зависимост от това дали се ползват услугите на търговска банка или на небанкова финансова институция. Във втори случай при невъзможност кандидатстващият за потребителски кредит да осигури поръчител или друг вид гаранция, небанковата финансова институция предлагала услуга за осигуряване гаранция от партньорска фирма, като средната цена на този вид гаранция варирала между 10% и 30% от стойността на усвоената сума. Цената на допълнителните услуги – гаранции, неустойки и др. фигурирали в Стандартния европейски формуляр или в договора за кредит.

Установената фактическа обстановка налага следните правни изводи:

С оглед изложените в исковата молба обстоятелства и формулиран петитум съдът приема, че е сезиран с претенции с правно основание чл.26, ал.1 ЗЗД за прогласяване нищожността на Договор за потребителски кредит **********/22.01.2025г. и Договор за предоставяне на гаранция №******* от 22.01.2025г.

По иска за прогласяване нищожността на Договор за потребителски кредит **********/22.01.2025г.:

За валидността и последиците на договор за потребителски кредит важат разпоредбите на ЗПК, в който законодателят предвижда строги изисквания за форма и съдържание.

Съобразно нормата на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислена към момента на сключване договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване ГПР по определения в Приложение №1 начин. Годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

В чл.10, ал.4 от контракта, кредиторът е вписал ГПР като абсолютна стойност 64.47% от заетата сума като е посочил, че при изчислението на разходите са взети следните допускания по смисъла на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК: началната дата за изчисляване ГПР – датата на подписване на договора; договорът ще е валиден за срока, за който е сключен и кредиторът и кредитополучателят ще изпълняват всички свои задължения. Липсва каквато и да е яснота относно начита по който е формиран ГПР и какво е включено в него освен ГЛП (50.80%). Наред с това, този размер не отразява действителните разходи, тъй като не е включено възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция, сключен от потребителя с „*********“ ООД, което се явява разход по смисъла на §1, т.1 от ДР на ЗПК.

Според посочената разпоредба „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на 4 кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит. Възнаграждението на гаранта е разход, свързан с предмета на процесния договор, доколкото касае обезпечение вземанията на кредитора. Следва да се отбележи, че при предсрочна изискуемост, в клаузата на чл.9 от Договора за кредит е предвидено, кредитополучателят да заплати сума, формирана не само от дължимите такси, комисиони, но разходи свързани с отпускането и обезпечаването на кредита. При извършена справка в ТР по партида на ответните дружества бе установено, че собственици на капитала на „********“ ООД и „*********“ ООД са едни и същи лица и двете дружества са с един адрес на управление. Предвид факта, че договорът за потребителски кредит и този за предоставяне на гаранция са сключени на една и съща дата и обстоятелството, че двете дружества са свързани лица, очевидно разходът на гаранта е бил известен на кредитора към датата на сключване на контракта. Нещо повече, съгласно чл.4, ал.4 и ал.5 от Договора за предоставяне на гаранция, „********“ ООД е овластено да приема вместо гаранта възнаграждението, дължимо по гаранционния договор. Тази свързаност обуславя извод, че разходът за възнаграждение в полза на гаранта е известен на заемодателя, което се потвърждава и от съвкупната преценка на събраните по делото доказателства.