Решение № 3745 от 03.06.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3745 гр. София, 03.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Василена Дранчовска

Членове:

Цветомир М. Минчев

Катя Н. Велисеева при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Цветомир М. Минчев Въззивно гражданско дело № 20261100502344 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 258 - чл. 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба с вх. № 7422/12.01.2026 г. на ответниците А. К. С. и А.

Х. И., чрез адв. К. С., срещу решение № 23631/23.12.2025 г., постановено по гр. дело № 3062/2025 г. по описа на СРС, 28 състав, в частта, с която по предявените от „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК 831609046 установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 153 ЗЕ и чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД е признато за установено съществуването на парични задължения в размер на сумите, както следва:

- по отношение на А. К. С. – 3 865,25 лв. – цена на доставена топлинна енергия за периода от м.07.2021 г. – м.04.2023 г. до топлоснабден имот с адрес: гр. София, ж. к. ****, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 21.08.2024 г. до окончателното плащане; 548,69 лв. – лихва за забава върху задължението за цена на доставена топлинна енергия за периода от 15.09.2022 г. до 12.04.2024 г.; 32,34 лв. – цена на услуга за дялово разпределение за периода м.07.2021 г. – м.04.2023 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 21.08.2024 г. до окончателното плащане, за които суми по ч. гр. дело № 50232/2024 г. по описа на СРС, 28 състав, е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 10.11.2024 г.;

- по отношение на А. Х. И. – 3 865,25 лв. – цена на доставена топлинна енергия за периода от м.07.2021 г. – м.04.2023 г. до топлоснабден имот с адрес: гр. София, ж. к. ****, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 21.08.2024 г. до окончателното плащане; 548,68 лв. – лихва за забава върху задължението за цена на 1 доставена топлинна енергия за периода от 15.09.2022 г. до 12.04.2024 г.; 32,34 лв. – цена на услуга за дялово разпределение за периода м.07.2021 г. – м.04.2023 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 21.08.2024 г. до окончателното плащане, за които суми по ч. гр. дело № 50232/2024 г. по описа на СРС, 28 състав, е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 10.11.2024 г.;

Във въззивната жалба се излагат съображения за неправилност на решението в обжалваната част при твърдението, че съгласно ОУ на ищеца и действащото законодателство качеството потребител на топлинна енергия се свързва с право на собственост или ограничено вещно право на ползване. В тази връзка въззивниците посочват, че процесният имот е придобит от В.К.И. по време на брака му с А. П. И., поради което същият е станал съпружеска имуществена общност, като след смъртта им съответно на 25.02.2003 г. и на 02.03.2023 г., същият е придобит по наследство от техните деца М.В. И. М. – дъщеря и К.В.И. – син, всеки от които е станал носител на по 1/2 идеална част от правото на собственост върху него. Заявяват още, че К.В.И. е починал на 16.06.2023 г., оставяйки за свои наследници по закон А. С. – дъщеря и А. И. – съпруга, поради което всяка една от тях се легитимира като носител на по 1/4 идеална част от правото на собственост. По изложените съображения оспорват да следва да отговарят за целия претендиран размер на исковите суми, считайки, че отговорността им следва да бъде ангажирана до 1/4 част от размера на същите. Оспорват още да са изпаднали в забава по отношение на вземанията за цена на доставена топлинна енергия за периода м.05.2021 г. – м.04.2023 г., тъй като не са ангажирани доказателства относно изпращането, респ. получаването на процесните фактури от тяхна страна, които считат, че имат характер покана за изпълнение. Оспорват доказателствената стойност на представените по делото фактури съответно № 1031561670/02.04.2024 г. на стойност от 3 937,56 лв. с ДДС и № 1102175806/31.03.2024 г. на стойност от 4 183,49 лв. с ДДС, които не представляват доказателство за извършената доставка на топлинна енергия и за нейната стойност, тъй като същите имат характер на първичен счетоводен документ, с който се документира продажбата. Считат, че фактурите, отнасящи се за отоплителен сезон 2021 г. – 2022 г., е следвало да бъдат издадени не по-късно от 15.06.2022 г., а тези за отоплителен сезон 2022 г. – 2023 г. не по-късно от 15.06.2023 г.

Оспорват редовното водене на счетоводството на ищеца, поради което считат, че същото не представлява годно доказателствено средство по смисъла на чл. 55 ТЗ и чл. 180 ГПК. По изложените съображения се отправя искане решението да се отмени в обжалваната част и вместо него да се постанови друго, с което предявените искове да се отхвърлят. Претендират и разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна „Топлофикация София“ ЕАД е подала отговор на въззивната жалба, с който я оспорва. Счита, че обжалваното решение е постановено при съобразяване на доказателствата по делото, установяващи основателността на исковата му претенция. По изложените съображения се отправя искане въззивната жалба да се остави без уважение и първоинстанционното решение да се потвърди в обжалваната част.

2

Третото лице-помагач на страната на въззиваемата страна „Нелбо“ АД не изразява становище по подадената жалба.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на страните, намира за установено следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Изключение от това правило е нарушението на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от въззивната инстанция и без да е било изрично заявено като основание за обжалване, тъй като се касае за приложение на установена в публичен интерес норма, а не за диспозитивно правило. Всички останали оплаквания, свързани с неправилност на обжалваното решение, следва да бъдат изрично указани чрез посочване в какво точно се изразяват, за да може въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното решение по отношение на тях. В този смисъл са задължителните тълкувателни разяснения, дадени с т. 1 на Тълкувателно решение № 1/2013 г., постановено по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК.

В случая, първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Същото обаче е частично неправилно поради следните съображения:

Съгласно задължителните за правоприлагащите органи разяснения, съдържащи се в т. 1 от ТР № 2/17.05.2018 г. по тълк. д. № 2/2017 г., ОСГК, ВКС, „правоотношението по продажба на топлинна енергия за битови нужди е регламентирано от законодателя в специалния ЗЕ като договорно правоотношение, произтичащо от писмен договор, сключен при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от Комисията за енергийно и водно регулиране (КЕВР) – арг. чл. 150, ал. 1 ЗЕ.

Писмената форма на договора не е форма за действителност, а форма за доказване. Тази договорна природа на правоотношението по продажба на топлинна енергия за битови нужди остава непроменена при множеството изменения на относимите норми от ЗЕ (чл. 153, ал. 1 и § 1 от ДР), които регламентират и страните по договора при публично известни общи условия в редакцията, приложима след 17.07.2012 г., а с това и в рамките на процесния период. Съгласно разпоредбите на чл. 153, ал. 1 ЗЕ и § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ потребител, респ. клиент на топлинна енергия за битови нужди е физическо лице – ползвател или собственик на имот, който ползва електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване или природен газ за домакинството си. Следователно, тази законова уредба сочи за купувач (страна) по договора за доставка на топлинна енергия собственикът на топлоснабдения имот или лицето, на което е учредено ограничено вещно право на ползване, като законодателят е обвързал това качество с реалното ползване на съответния вид енергия. Именно то е задължено да заплаща продажната цена за доставената и потребена топлинна енергия, респ. то е встъпило в облигационни отношения с ищцовото дружество. В случая, след съвкупна преценка на 3 доказателствата по делото настоящият съдебен състав намира, че в качеството си на наследници на К.В.И., починал на 16.06.2023 г., т. е. след исковия период, ответниците се явяват задължени за съответна част от включените в наследствената му маса задължения, съобразно наследствения си дял, т. е. по 1/4 от общия размер на исковите суми, а не както се приема от първоинстанционния съд – по 1/2, поради което изложените с въззивната жалба възражения в тази насока са основателни. Така установява се най-напред от представения в заверен препис договор за продажба на държавен недвижим имот по реда на Наредбата за държавните имоти от 13.07.1990 г., че В.К.И. е придобил собствеността върху ведомствен на МВР апартамент № 32, находящ се в гр. София, ж. к. ****, в жилищна сграда – блок № 27, заедно с избено помещение № 32 и 2,053 % идеални части от правото на строеж, като съгласно клаузата на чл. 5 от същия договорът е годен да прехвърли собствеността без да е необходима нотариална форма. По делото не се спори, а и се установява от представената извадка от личен регистрационен картон на В.К.И., че на 12.04.1959 г. същият е сключил брак с А. П. И., като при липсата на данни относно последващото му прекратяване следва да се приеме, че такъв е бил семейният му статус и към момента на осъществяване на придобивната сделка от 13.07.1990 г., от което следва, че имотът, предмет на същата, е придобит от него при условията на съпружеска имуществена общност – арг. чл. 32 СК. На следващо място от представеното удостоверение за наследници № УГ01-11358/07.12.2023 г., издадено от длъжностно лице при Столична община, р-н „Красно село“, се установява, че В.К.И. е починал на 25.02.2003 г., оставяйки за свои наследници по закон: А. П. И. – съпруга и М.В. И. – М. – дъщеря и К.В.И. – син, като предвид липсата на доказателства в различен смисъл, следва да се приеме, че процесният имот е бил част от наследствената му маса, от което следва: че след смъртта му съпругата му А. П. И. се легитимира като собственик на общо 4/6 идеални части от правото на собственост върху него (1/2 на лично основание след прекратяване на съпружеската имуществена общност и 1/6 по наследяване след смъртта на съпруга си), а децата му М.В. И. – М. и К.В.И. са придобили по 1/6 идеална част всеки от тях. На следващо място установява се от вече обсъденото по-горе удостоверение за наследници, че А. П. И. е починала на 02.03.2023 г., оставяйки за свои наследници по закон М.В. И. – М. – дъщеря и К.В.И. – син, от което следва, че след смъртта на родителите им всеки един от тях се легитимира като носител на по 1/2 идеална част от собствеността върху имота – арг. чл. 9, ал. 1 от ЗН. На следващо място установява се по делото, че наследодателят на ответниците К.В.И. е починал на 16.06.2023 г., оставяйки за свои наследници по закон ответниците А. Х. И. – съпруга и А. К. С. – дъщеря, всяка от които се легитимира като носители на 1/4 идеална част от правото на собственост върху процесния имот, като изрично признание в тази насока те са направили в хода на процеса, позовавайки се именно на посочения обем от правата си в собствеността, до който считат, че следва да бъде ангажирана отговорността им. Нещо повече, доколкото наследодателят е починал след исковия период – на 16.06.2023 г., то на основание чл. 60, ал. 1 ЗН именно те следва да отговарят за включените в наследствената му маса задължения в т. ч. и за тези за цена на доставената до имота топлинна енергия. Следва да се отбележи, че по делото не са ангажирани доказателства, обуславящи ангажиране на отговорността на ответниците до 4 твърдяния от ищеца обем – по 1/2 за всеки един от тях, като в конкретната хипотеза качеството потребител на топлинна енергия не е обусловено от това на чие име се води партидата, отнасяща се за процесния имот. Действително данните по делото сочат, че в рамките на исковия период като титуляр на партида с аб. № 256390 е бил вписан наследодателят на ответниците К.В.И., на чието име са издадени изравнителните сметки и същият се е подписал като клиент върху представените протоколи за отчет, но по делото не е представена декларация за откриване на партида на негово име, за да се приеме, че именно между него и ищеца „Топлофикация София“ ЕАД е възникнало облигационно правоотношение с предмет: продажба на топлинна енергия. Фактът, че партидата се води само на един от собствениците, не означава, че единствено той е страна по облигационното правоотношение с топлопреносното предприятие. Разпоредбите на ЗЕ императивно установяват кой е страна по облигационно правоотношение с „Топлофикация София“ ЕАД, като меродавно е единствено притежанието на вещно право върху имота – право на собственост или вещно право на ползване. Поради това основателен е доводът на въззивниците, че без значение е кое лице е било вписано като клиент на топлинна енергия в издадените документи – изравнителни сметки и протоколи за отчет, като само въз основа на факта, че К.В.И. извънсъдебно е признал това свое качество, полагайки подписа си в графа за „клиент“, без авторството на същия да е оспорено в хода на процеса, не означава, че облигационното правоотношение е възникнало и съществувало именно с него, поради което двамата ответниците като негови наследници да следва да отговарят за процесните вземания, още повече, че на основание чл. 175 ГПК извънсъдебното признание следва да се преценява от съда с оглед на всички обстоятелства по делото, а по делото не са ангажирани други доказателства в тази насока. Действително с ТР № 2/17.05.2018 г. по тълк. д. № 2/2017 г., ОСГК на ВКС се дава отговор на въпроса кой правен субект дължи цената на доставената топлинна енергия за битови нужди съгласно разпоредбите на ЗЕ в хипотезата, при която топлоснабденият имот е предоставен за ползване по силата на договорно правоотношение, освен ако между ползвателя на договорно основание и топлопреносното предприятие е сключен договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за същия имот, през времетраенето на който ползвателят като клиент на топлинна енергия за битови нужди дължи цената й, но в конкретната хипотеза цитираният тълкувателен акт не намира приложение, тъй като по делото липсват доказателства за наличието на такъв договор. В случая, по делото няма данни относно основанието за откриване на партидата на името на единия от съсобствениците К.В.И., като при липсата на подадена от негово име молба за откриване на партида, съдът прави извод, че през целия исков период процесният имот е бил в режим на съсобственост, поради което няма основание да се приеме, че единствено неговите наследници се явяват задължени за вземанията за цена на топлинна енергия, касаещи същия. В този смисъл по делото не са ангажирани доказателства, въз основа на които да се приеме, че другият съсобственик М.В. И. – М. се е разпоредила в полза на брат си К.В.И. с притежавания от нея дял в съсобствеността по отношение на процесния имот, придобит на основание наследствено правоприемство след смъртта на родителите си В.К.И. и А. П. И., за да се приеме, че обемът от права на ответниците е в повече от възприетия по5 горе такъв от по 1/4 за всеки един от тях. Ето защо, предвид липсата на данни по делото относно основанието за откриване на партидата на името на наследодателя на ответниците К.В.И. в рамките на исковия период, то приложение следва да намери общото правило на чл.