Решение № 110 от 30.03.2026, Районен съд - Костинброд

РЕШЕНИЕ

№ 110 гр. К., 30.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – К., I-ВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Светослав Н. Николов при участието на секретаря Жанета Ив. Божилова като разгледа докладваното от Светослав Н. Николов Гражданско дело № 20261850100004 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл.235 ГПК.

Делото е образувано по постъпила искова молба от Н. К. М., ЕГН**********, от гр. К., чрез адв. Д. Г., против „Стик-Кредит“ АД, ЕИК********.

Предявен е за разглеждане установителен иск за прогласяване на нищожността на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр.чл.11, ал.1, т.10 ЗПК на договор за потребителски кредит, предоставен от разстояние №1504295/25.09.2025 г., сключен между „Стик кредит“ АД и ищеца, поради противоречие със закона.

Ищецът твърди, че на 25.09.25 г. е сключил с ответника

„Стик-Кредит“ АД , посочения по- горе договор за кредит от разстояние, за предоставяне на сумата от 600 лева. Твърди, че се е задължил по договора да върне заетата сума за срок от 4 месеца, с ГПР в размер на 28,32% и ГЛП – 36%, а кредитодателят се е задължил да предостави посочената парична сума.

Сочи се, че договорът е бил сключен от разстояние чрез онлайн платформа на ответника:stikcredit.bg.

Посочва, че съгласно чл. 1 9 от процесния договор за предоставяне на кредит, кредитополучателят се е задължил в срок 3 работни дни от сключване 1 на договора да обезпечи кредита чрез поръчител – физическо лице, с който да се сключи договор за поръчителство за всички задължения по договора или да предостави банкова гаранция, съдържаща изявление на банката да заплати безусловно и неотменимо всички задължения по договора/ като и двете условия трябва да отговарят на предварително определни условия посочени в ОУ и се одобряват от кредитора/.

Поради непредоставяне на исканото обезпечение и съгласно чл. 29 от договора, на ищеца в качеството му на кредитополучател е била начислена неустойка, като общата дължима сума по договора от 633,77 лева е станала 850,52 лева. Тази неустойка по съответния договор се заплаща разсрочено, заедно с месечните погасителни вноски.

Оспорва неустойката за непредоставяне на обезпечение по договора като нищожна, поради противоречие на добрите нрави, заобикаляне на императивните разпоредби на чл. 33, ал. 1 ЗПК и надвишаване на максималния размер на ГПР и като нелоялна търговска практика. Твърди, че в договора за кредит реалният размер на ГПР, прилаган фактически между страните не отговаря на посочения в договора размер на ГПР, което посочва, че е заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и 2 ЗЗП, тъй като кумулирането на неустойка за непредоставяне на обезпечение по договора към погасителни вноски превръща размера на вноските в по-голям от посочения в договора за кредит.

Заявява, че ГПР по договора за кредит надвишава максималния императивен размер по чл. 19, ал. 4 ЗПК от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и валута, което води до нищожност на всеки от двата договора за потребителски кредит.

В срочно подаден отговор ответникът оспорва предявения иск изцяло като неоснователен.

Признава, че действително между страните е бил сключен договор на процесната дата, с посочените параметри по него. Твърди, че е договора е сключен по електронен път по реда на ЗПФУР и ЗЕДЕУУ, като на създаден на кредитополучателя в сайта на кредитодателя личен профил е изпратена необходимата преддоговорна информация, включваща стандартен европейски формуляр и общи условия.

Оспорва твърденията, че неустойката

2 за непредоставяне на обезпечение е нищожна, като твърди, че неустойката не излиза извън присъщата й обезпечителна и санкционна функция, тъй като с нея се цели длъжникът да изпълни задължението си.

Посочва, че действителността на неустойката следва да се преценява към момента на сключване на договора, а не в резултат на размера, получен вследствие на неизпълнението.

С горните съображения сочи, че предявената искова претенция е неоснователна.

Съдът, като взе предвид становищата на страните и събраните по делото доказателства, намира за установено следното от фактическа страна:

С проекта за доклад по делото, обективиран в определение от 17.02.2026. и не оспорен от страните, на осн. чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК като безспорни и ненуждаещи се от доказване са определени между страните по делото фактите, че между тях е сключения процесния договор за потребителски кредит №1504295/25.09.25 г., предоставен от разстояние, с параметрите посочени в него/касаещи размер на суми, месечни вноски, лихви, неустойки/, така и начинът на сключване на същият, а именно реда на ЗПФУР и ЗЕДЕУУ.

Ето защо и на основание чл. 153 ГПК съдът приема осъществяването на отделените за безспорни факти за доказано.

Същите се установяват и от приетия по делото договор за потребителски кредит, сключен между страните, както и от приложения към него погасителен план.

По силата на сключения договор за потребителски кредит заемодателят „Стик-Кредит“ АД се е задължил да предостави на ответника сума в размер на 600 лева, която сума да бъде върната от кредитополучателя на 4 месечни вноски съгласно погасителен план, приложен към договора.

Видно от погасителния план, между страните са били уговорени погасителна вноски, всяка с размер от 212, 63 лева, от които дължима главница в общ размер на 600 лева, договорна лихва в размер на 33, 77 лева, както и неустойка от 216,75 лева. Уговореният ГПР бил в размер на 28, 32 %, а процентът на фиксираната годишна лихва – 36 %. Дължимата сума по договора в хипотеза, при която не е осигурена гаранция от потребителя и последният дължи 3 неустойка, е в общ размер на 850, 52 лева, а когато е осигурена е 633, 77 лева.

Безспорно е между страните, че главницата по договора е предоставена на потребителя.

Съгласно чл. 19 от процесния договор за предоставяне на кредит, кредитополучателят се е задължил в срок 3 дни от сключване на договора да обезпечи кредита чрез гарант – физическо лице, което да отговаря на поставените изисквания в общите условия. Поставено е условие, че одобрението на предложения от заемателя поръчител се извършва единствено по преценка на кредитора. Алтернативно е дадена възможност за учредяване на банкова гаранция в полза на кредитора в размер на всички суми по договорите /главници, лихви, неустойки, такси и др. /.

При неизпълнение на посоченото задължение е предвидено в чл.29, ал.1, че потребителят дължи неустойка в размер на 0, 9 % от стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не е предоставено договореното обезпечение. Видно е от погасителния план, че е начислена неустойка за целия срок на договора, възлизаща на сумата от 216, 75 лева и включена в общия размер на дълга.

При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни изводи:

По иска по чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК:

В тежест на ищеца по предявения иск е да докаже при условията на пълно и главно доказване правопораждащите факти, от които черпи изгодни за себе си последици, a именно: че между него и ответника е възникнало облигационно отношение по договор за потребителски кредит от разстояние, който противоречи на закона.

На първо място, съдът намира, че процесният договор е потребителски – страни по него са потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП (ищецът е физическо лице, което използва заетата сума за свои лични нужди), и небанкова финансова институция – търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП .

Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане срещу задължение на 4 длъжника-потребител да върне предоставената парична сума. Доколкото по настоящото дело не се твърди и не е доказано сумата по предоставения заем да е използвана за свързани с професионалната и търговска дейност на кредитополучателя, то следва да се приеме, че средствата, предоставени по договора за заем (кредит) са използвани за цели, извън професионална и търговска дейност на потребителите, а представеният по делото договор за потребителски кредит по правната си същност е договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК. Процесният договор се подчинява на правилата на Закон за потребителския кредит и на чл. 143 – 147б ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличието на които съдът следи служебно.

Съобразно императивната правна норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК , годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на Министерски съвет на Република България, което означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума. Клаузите в договор, надвишаващи определените по ал. 4 размери са нищожни – арг. чл. 19, ал. 5 ЗПК . В случая в договора е предвиден ГПР в размер на 28, 32 %, като спорен между страните е въпросът дали уговорената и начислена неустойка следва да е част от ГПР на кредита.

Съдът намира следното:

Дефиницията на понятието „общ разход по кредита за потребителя“ се съдържа в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК , съгласно който това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора з а кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.

Следва да се отбележи също така, че приложение намира определението, съдържащо се в чл. 3, буква „ж“ на Директива 2008/48/ЕО на 5

Европейския Парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета, съгласно който „общи разходи по кредита за потребителя“ означава всички разходи, включително лихва, комисиони, такси и всякакви други видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора, с изключение на нотариалните разходи; разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, поспециално застрахователни премии, също се включват, ако в допълнение към това сключването на договор за услугата е задължително условие за получаване на кредита или получаването му при предлаганите условия.

Видно от данните по делото, уговореният в договора за потребителски кредит ГПР не включва част от разходите по кредита, а именно т. нар. неустойка за непредставяне на обезпечение по чл. 29 от договора. В случая неустойката представлява разход, свързан с договора за потребителски кредит и следва да бъде включен в ГПР по кредита, като тя е била изначално известна н а кредитора – същата е уговорена още към момента на сключване на договора за кредит, включена е в погасителния план по него, като липсват данни да е била незадължително условие за сключване на сделката, дължи се ежедневно и представлява част от погасителната вноска. Макар формално заплащането й да е обусловено от евентуално допуснато неизпълнение от страна на кредитополучателя, при съвкупното тълкуване на договорните клаузи е видно, че неустойката би била винаги дължима, тъй като задължението за представяне на обезпечение е практически неизпълняемо – в тридневен срок от сключване на договора да бъде осигурено трето лице – поръчител за вземанията по договора, което да отговаря на подробно описани многобройни изисквания или да бъде учредена банкова гаранция, като за това потребителят следва да разполага със средства в общ размер от главницата, лихвата и неустойката по договора. Така формулирана неустойката излиза извън присъщите й функции и представлява скрито възнаграждение за кредитора, поради което е следвало да бъде включена в общия разход по кредита.