Решение № 261878 от 19.03.2021, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ гр. София, 19.03.2021 г.

В

ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ

ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ „Е” въззивен състав, в публичното заседание на двадесет и втори януари две хиляди двадесет и първа година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА

ИВАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ мл.с. КОНСТАНТИНА ХРИСТОВА при секретаря Елеонора Георгиева, разгледа докладваното от съдия Сантиров гр. дело № 15783 по описа за 2019 г., и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение от 17.01.2019 г., поправено по реда на чл. 247, ал. 1 ГПК с решение от 30.08.2019 г., постановени по гр. дело № 38644/2016 г. по описа на СРС, 35 състав, по искове, предявени от А.К.М. срещу „У.Б." АД, са прогласени за нищожни на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. с чл. 146, ал.1, вр. с чл. 143 ЗЗП, клаузите на чл. 4, вр. с чл. 4.1а от договор за банков ипотечен кредит № TR2696967/16.06.2010 г., касаещи базовия лихвен процент и годишния лихвен процент и клаузата на чл. 11.2 от договора за кредит, предвиждаща, че кредитополучателят дава съгласието си кредиторът да променя едностранно размера на ГЛП по т. 4.1а, съответно размера на анюитетната вноска, като са отхвърлени исковете за установяване нищожността на клаузите на т. 4.3, т. 5.2, т. 5.3 и т. 17 от договора.

С решение от

17.01.2019 г., поправено по реда на чл. 247, ал. 1 ГПК с решение от 30.08.2019 г., постановени по гр. дело № 38644/2016 г. по описа на СРС, 35 състав, по искове, предявени от И.Г.М. срещу „У.Б." АД, са прогласени за нищожни на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. с чл. 146, ал. 1, вр. с чл. 143 ЗЗП, клаузите на чл. 4, вр. с чл. 4.1а от договор за банков ипотечен кредит № TR2696967/16.06.2010 г., касаещи базовия лихвен процент и годишния лихвен процент (а в анекс към договора № 1 и анекс № 2, записана като т. 4 във вр. с т. 4а, а в анекс № 3, 4 и 5 записана като т. 4 във вр. с т. 4 б), като са отхвърлени исковете за установяване нищожността на клаузите на т. 4.3 от договора (а в анексите към договора записан под т. 4.1), на т. 5.3 от договора (а в анекс № 1 и № 2 към договора записан под т. 5.2) и т. 17 от договора.

С цитираните решения, изцяло пък са отхвърлени предявените от „Л.Т." ООД срещу „У.Б." АД искове за установяване нищожността на клаузите на чл. 4, във вр. с т. 4.1а, т. 11.2, т. 4.3, т. 5.2, т. 5.3 и т. 17 от договор за банков ипотечен кредит № TR2696967/16.06.2010 г.

Съобразно изхода на спора с основното решение от 17.01.2019 г., изменено по реда на чл. 248, ал. 1 ГПК в частта с разноските с определение от 30.08.2019 г., „У.Б.“ АД, е осъдено на основание чл. 78, ал. 1 ГПК да заплати всеки от ищците А.К.М. и И.Г.М., съдебни разноски в размер на сумата от по 350 лв., а всеки един ищците е осъден да заплати на ответното дружество на основание чл. 78, ал. 3, вр. ал. 8 ГПК сторените от „У.Б." АД съдебни разноски, в размер от по 266,67 лв.

С решение от

30.08.2019 г., по гр. дело № 38644/2016 г., по описа на СРС, 35 състав, са оставени без уважение молбите на А.К.М., И.Г.М. и „Л.т.“ ООД, за допълване на основание чл. 250 ГПК на постановеното по гр. д. № 38644/2016г. на СРС, 35 с-в решение от 17.01.2019 г., като неоснователни.

Срещу основното решение от 17.01.2019 г. е депозирана обща въззивна жалба с вх. № 5034073 от 27.02.2019 г. от ответниците - физически лица, в която А.К.М. обжалва решението в частта, с която са отхвърлени исковете ѝ за установяване нищожността на клаузите на т. 4.3, т. 5.2, т. 5.3 и т. 17 от договора, а И.Г.М. – в частта, в която са отхвърлени исковете му за установяване нищожността на клаузите на т. 4.3 oт договора (а в анексите към договора записана като т. 4.1), на т. 5.3 от договора (а в анекс № 1 и в анекс № 2 записана като т. 5.2), и на т. 17 от договора. Изложени са подробни оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение в обжалваната му част поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния закон и необоснованост.

Поддържат, че клаузата на т. 5.3 от договора е в противоречие с целта и начина на усвояване на кредита, регламентирани в т. 3 и т. 6 от подписания договор за кредит, който има целеви характер и е отпуснат за закупуване на имот, като сделката е реализирана на 17.06.2010 г. с краен срок за усвояване 15.06.2011 г. Предвид това сочат, че било несправедливо и противоречащо на добрите нрави да се начислява и заплаща комисиона за дейности на банката, които на практика не се извършват, като клаузата била едностранно наложена от кредитора без възможност потребителите да влияят върху нея. Считат процесната клауза за нищожна като неравноправна на основание чл. 143, т. 5, т. 9 и т. 14 от ЗЗП и на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД.

С позоваване на горепосочените законови разпоредби и доводи въззивниците оспорват и валидността на клаузата на т. 5.2 от договора за кредит. Считат, че предвидената такса представлява допълнителен доход за кредитора за действия, които в договора не са пояснени какво съставляват и води до необосновано висок размер на обезщетение за кредитора, което не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата на търговеца и кредитополучателя.

Оспорват извода на

СРС, че клаузата на т. 4.3 от договора (т. 4.1 от анексите) регламентира начисляването на лихва върху неплатения остатък от главницата за срока след настъпването на предсрочната изискуемост на кредита. Считат, че съдържанието на клаузата и приетата пред СРС съдебно-счетоводна експертиза водят до извод, че в действителност тази неустойка се начислява при допуснато просрочие на текуща месечна вноска по главница и/или лихва върху остатъка от цялата главница, но без банката да е обявила кредита за изискуем.

На основание чл.

146, ал. 1, вр. с чл. 143, т. 9, т. 10 и т. 19 от ЗЗП и на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД въззивниците считат, за нищожна и клаузата на т. 17 от договора за кредит, възпроизведена и в анексите, и регламентираща обявяването на кредита за предсрочно изискуем. Оспорват извода на съда, че клауза е ясна, тъй като съдържанието на т. 29 от общите условия (и в частност изброените от въззивниците т. 29.4, т. 29.6 и т. 29.8 от ОУ), към която препраща т. 17, съдържа неясни и объркващи хипотези, въз основа на които банката има право да обяви кредита за предсрочно изискуем.

Срещу така подадената въззивна жалба в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от „У.Б.“ АД, с който по подробно изложени съображения се оспорва подадената от ответниците – физически лица въззивна жалба. Моли съда първоинстанционното решение да бъде потвърдено.

Излага съображения, че таксата по т. 5.2 от договора за кредит е за поддръжка и обслужване на кредита, свързана с предварително осигурени от банката средства и нейното задължение да обезпечи ликвидност в периода, през който заемателят ползва предоставените му средства. Твърди, че таксата е отпаднала при подписването на анексите, защото е заплатена еднократно и не е била дължима в хода на изпълнението.

По отношение на таксата по т. 5.3 от договора за кредит, съответно т. 5.2 от анекси №1 и №2 и т. 5.3 от анекси № 3, №4 и №5, сочи, че представлява възнаграждение за управлението на кредита и отразява дейността на банката по проследяване на изпълнението му, което може да включва счетоводно отразяване на плащанията и установяване на просрочията.

Твърди, че лихвата по т. 4.3 от договора, съответно т. 4.1 от анексите, е договаряна индивидуално, тъй като нейният размер е променян при подписването на анексите, като дължимостта ѝ няма отношение към обезпечеността на кредита и не е начислява с друг вид лихва за същото неизпълнение. Счита и, че клаузата на т.

17 от договора не създава неяснота за длъжниците, като приложението ѝ е обусловено единствено от неизпълнение на задълженията им по кредита.

Срещу основното решение от 17.01.2019 г. е постъпила въззивна жалба с вх. № 5033077 от 26.02.2019 г. и от „Л.Т.“ ООД, чрез адв. С. М. с надлежно учредена представителна власт по делото, с оплаквания за допуснати от СРС нарушения на материалния закон и необоснованост. Поддържа, че оспорените клаузи са нищожни на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД поради противоречие с добрите нрави, а въззивникът не е могъл да влияе върху съдържанието на тези клаузи при подписването на договора. Счита за неправилен извода на СРС, че клаузата на чл. 4.3 от договора (респективно чл. 4.1 от анексите) е приложима само, когато кредитът е обявен за предсрочно изискуем. В действителност неустойката за забавено плащане се начислявала върху наличния дълг по кредита и в противоречие с приетото в т 4 от ТР № 1/2009г. от 15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, че база върху която се изчислява размера на неустойката е всяка отделна неплатена изискуема вноска от цената на приватизационния договор. В този смисъл поддържат, че неустойката е следвало да се начислява върху отделната изискуема и неплатена погасителна вноска по кредита. Размерът на неустойката не бил съобразен и с вида и размера на неизпълнението, както и че в т. 4.2 от договора за същия вид неизпълнение се предвижда начисляването на лихва за забава.

Като накърняващи морала и добрите нрави, въззивникът поддържа нищожност и на клаузите на т. 5.2 и т. 5.3 от договора за кредит, тъй като представлявали допълнителен доход за кредитора за действия, които не са ясно посочени в договора за кредит и същите не се осъществяват от банката през срока на действието му.

На основание чл.

26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД се оспорва като недействителна и клаузата на чл. 17 от договора, тъй като едностранно предвидената възможност банката да определи кога да обяви кредита за предсрочно изискуем създавала несигурност за кредитополучателя и неравнопоставеност спрямо задължените по кредита лица, което противоречало на справедливостта и добрите нрави.

Изложени са подробни съображения за нищожност на клаузата на т. 4, вр. т. 4.1а, възпроизведена и в подписаните между страните анекси и относимите към прилагането им клаузи от действащите общи условия, както и т. 11.2 от договора, касаещи формирането на възнаградителната лихва. В противоречие с добросъвестността банката е въвела неясна методология за изменение на лихвения процент по кредита, с предвидена минимална, но не и максимална граница, като преценката за това промяната на лихвата била единствено в правомощието на кредитора, без възможност страната да се откаже от договора.

В постъпилия отговор от 17.09.2019 г. ответникът „У.Б." АД оспорва подадената от ищцовото дружество въззивна жалба по подробно изложени съображения и моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено.

От страна на тримата ищци са постъпили и въззивни жалби срещу допълнителното решение от 30.08.2019 г., по гр. дело № 38644/2016 г., по описа на СРС, 35 състав, с което са оставени без уважение молбите на А.К.М., И.Г.М. и „Л.т.“ ООД, за допълване на основание чл. 250 ГПК на постановеното по гр. д. № 38644/2016г. на СРС, 35 с-в решение от 17.01.2019 г. В жалбите са изложени оплаквания за неправилност на същото поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост.

Във въззивна жалба с вх. № 5166654 от 15.10.2019 г. И.Г.М. се излагат съображения, че с исковата молба и становище с вх. № 5148601/11.10.2017 г. преди първото по делото редовно проведено съдебно заседание от 14.12.2017 г. е индивидуализирал като съдържание клаузите, които иска да бъдат обявени за нищожни, номерацията им в договора и съответната им номерация в анексите, като СРС необоснова е отказал да се произнесе по цялото му искане.

Предвид това се иска допълване диспозитива на решение от 17.01.2019 г., постановено по гр. дело № 38644/2016 г., поправено с решение № 205829/30.08.2019 г., с произнасяне по предявените искове за обявяване нищожност на следните клаузи: на т.9.1. т. 9.2. т.9.4., т.9.6 и т.9.6.1 от действащите общи условия, касаещи приложението на чл. 4 и чл. 4.1 от договора;

- на клаузата на т.

5.3 от анекс № 3, анекс № 4 и анекс № 5 към договора, както и на клауза на т. 10.2.2 и т. 10.2.3 от раздел III от действащите общи условия;

- на клаузата на т.