Определение № 3089 от 25.11.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3089 гр. София, 25.11.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

3-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Камелия Ефремова

Членове:

Людмила Цолова

Иво Димитров като разгледа докладваното от Иво Димитров Касационно търговско дело № 20238002901197 по описа за 2023 година

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА“ АД, ЕИК: 831094393 против въззивно решение № 49 от 03.02.2023 г., постановено от Окръжен съд – Кюстендил по в.гр.д. № 388 по описа на съда за 2022 г., с което е потвърдено първоинстанционно решение № 148 от 05.04.2022 г., постановено от Районен съд – Дупница по гр.д. № 1567 по описа на съда за 2021 г., с което е отхвърлен, като неоснователен предявеният от касатора иск с правно основание чл. 422 ГПК вр. с чл.138 и сл. от ЗЗД, за признаване за установено по отношение на Р. С. Л., ЕГН:

**********, че дължи на ищеца следните суми, произтичащи от договор № 211LD-R-001640/15.05.2017 г. за банков кредит, сключен между „ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА“ АД и С.С.М., като кредитополучател, обезпечен с поръчителство от ответницата, в общ размер към 15.02.2021 г. включително, от 8 397.52 евро (осем хиляда триста деветдесет и седем евро и петдесет и два евроцента), в това число: - непогасена главница - 5 778,18 евро (пет хиляди седемстотин седемдесет и осем евро и осемнадесет евроцента), ведно със законната лихва върху нея, считано от 16.02.2021 г.; - непогасена договорна лихва - 2 139,39 евро (две хиляди сто тридесет и девет евро и тридесет и девет евроцента), начислена за периода 02.08.2017 г. - 07.02.2021 г. включително, дължими на основание 1

Раздел II, т. 4 от договора за кредит; - непогасена наказателна лихва 381,63 евро (триста осемдесет и едно евро и шестдесет и три евроцента), начислени за периода 02.06.2017 г. - 12.03.2020 г. включително, дължима на основание Раздел II, т. 10 от договора за кредит; непогасена наказателна лихва - 60,94 евро (шестдесет евро и деветдесет и четири евроцента), начислени за периода 14.05.2020 г. - 07.02.2021 г. включително, дължима на основание Раздел II, т. 10 от договора за кредит; - непогасена законна лихва - 12,84 евро (дванадесет евро и осемдесет и четири евроцента), начислена за периода 08.02.2021 г. - 15.02.2021 г. включително, върху просрочената главница на основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД; - непогасени разноски за връчване на покани до длъжниците - 24,54 евро (двадесет и четири евро и петдесет и четири евроцента), със законните последици по отношение на разноските в производството.

В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното въззивно решение, поради наличието на всички касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.

Твърди се, че липсва произнасяне от въззивния съд по оплакванията на касатора във въззивната му жалба, вместо което съдът се е съсредоточил в преценката дали клаузата, определяща заплащането на лихва по кредита, е нищожна като неравноправна. По отношение на същата преценка се твърди, че по изложени от касатора подробни съображения, изводите на въззивния съд в тази им част противоречат на материалния закон - чл. 143 от ЗЗП.

Претендира се, че така допуснатото нарушение на материалния закон е довело и до съществени нарушения на процесуалните правила, обективирани в приемането от страна на въззивния състав, че независимо от това дали клаузите за договорна лихва по кредита са нищожни или не, липсват доказателства по делото дали приложимата договорна лихва е изменяна, кога и как, както и че липсват доказателства как е формирана месечната погасителна вноска, какви суми са внесени и каква част от дълга е погасена. В тази насока се сочи, че първоинстанционният съд не допуснал исканата от ищеца съдебносчетоводна експертиза за установяване точно на посочените от въззивния съд като недоказани факти и обстоятелства, като с нарочно 2 определение ДРС отхвърлил повторното искане на ищеца за назначаване на ССчЕ с мотив, че липсва оспорване от ответника на предявените искове по основание и размер, и това е извън спорния предмет на делото.

Според касатора след като е въвел нов спорен предмет на делото относно размера на претендираните вземания на банката, което не е било предмет на разглеждане в първата инстанция, съдът е бил длъжен да разпредели доказателствената тежест за подлежащите на доказване факти и да укаже на страните за кои от твърдените от тях факти не сочат доказателства, както и служебно да назначи вещо лице за изясняването им, доколкото за същите се изискват специални знания, което задължение на съда произтича от императивната разпоредба на чл. 195, ал. 1, предл. 2 от ГПК, в каквато насока е цитирана задължителна практика на ВКС.

Иска се допускане на въззивното решение до касационно обжалване, по същество - отмяната му и уважаване на предявения иск изцяло или връщане на делото за ново разглеждане от въззивния съд с указания по приложението на закона, претендират се разноски.

В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се поддържа наличието на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК. Поставят се въпроси, за които се твърди, че са обусловили изхода на спора, както следва:

1. Длъжен ли е въззивният съд да мотивира решението си като обсъди в съвкупност всички доказателства и да се произнесе по изложените във въззивната жалба възражения - решен в противоречие с практиката на ВКС - основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. По този въпрос се твърди противоречие на въззивното решение с решение № 161/04.10.2016 г. по т.д. № 2220/2015г. на ВКС, II т.о., решение № 212/01.02.2012 г. по т.д. № 1106/2010 г. на ВКС, II т.о., решение № 127/05.04.2011г. по гр.д. № 1321/2009 г. на ВКС, IV г.o., решение № 134/30.12.2013 г. по т.д. № 34/2014 г. на ВКС, II т.о., решение № 68/24.04.2013 г. по т.д. № 78/2012 г. на ВКС, II т.о., решение № 208 от 09.02.2018 г. по т.д. № 394/2017 г. на ВКС, I т.о., в които /и в редица други/, последователно ВКС поддържа становище, че съдът е задължен да обсъди всички събрани по делото доказателства, заедно и поотделно и да 3 отговори на всички доводи и възражения на страните, свързани с твърденията им.

2. Може ли въззивната инстанция да постановява акта си въз основа на мотиви, различни от мотивите на първоинстанционния съд и различни от мотивите във въззивната жалба, без да укаже на страните доказателствената им тежест или без да събере служебно релевантните доказателства (ССчЕ) - основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Твърди се, че предвид отговора на поставения по делото правен въпрос, изводът на въззивния съд, че ищецът по делото не е установил при пълно и главно доказване какъв е размерът на дълга на ответницата е необоснован, направен е от една страна - без цялостно обсъждане на доказателствата по делото, а от друга страна - при нарушение на императивната разпоредба на чл.

195, ал. 1, предл. 2 от ГПК. Предвид това, според касатора този въпрос е решен в противоречие със създадената задължителна съдебна практика Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. по тълк.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС (т. 10) и множество решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК (напр. решение № 60248/01.11.2021 г. по гр.д. № 3664/2020 г. на ВКС, 4-то г.о., решение № 45/26.07.2019 г. по т.д. № 1319/2018 г. на ВКС, Първо т.о.).

3. Когато клаузата за договорна лихва е приета от съда за нищожна поради неравноправния й характер, дължи ли потребителят договорна лихва в първоначално договорения размер и случай че въпросът се разглежда за първи път във въззивната инстанция, длъжен ли е съдът да разпредели доказателствената тежест върху страните, респективно служебно да събере доказателства в тази насока (съдебно-счетоводна експертиза) - основание за допускане на касационно обжалване чл. 280, ал.

1, т. 3 ГПК. Твърди се, че въззивният съд е разгледал за първи път въпроса за това дали клаузите за договорна лихва са нищожни като неравноправни. Макар да не е отговорил категорично на този въпрос, от изложените мотиви може да се направи извод, че по-скоро ги е приел за нищожни. Съдът обаче не се е произнесъл дали в този случай потребителят дължи лихва и ако дължи - как следва да се определи нейния размер. Вместо това съдът приема исковете за недоказани, тъй като липсвали доказателства за начислената лихва, дали е променяна и как е формирана месечната погасителна вноска. При това, не взема 4 предвид и не обсъжда обстоятелството, че поисканата от ищеца ССчЕ не е допусната от първата инстанция и не посочва в проектодоклада по делото, че ще се произнася за неравноправност на клаузи. При така изложеното касаторът счита, че произнасянето по този въпрос ще е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

4. При липса на оспорване на исковете по основание и размер от ответника, и недопускане от първата инстанция на поискани от ищеца доказателства в тази насока, защото съдът е определил, че няма спор по този въпрос, при обжалване на решението от ищеца, допустимо ли е въззивният съд да отхвърли исковете на основание недоказаност на размера им без да разпредели доказателствената тежест и без да мотивира защо не приема извода на първоинстанционния съд относно въведения спорен предмет на делото? - основание за допускане на касационно обжалване чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По отношение на този въпрос общо се твърди, че отговорът му е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Излага се, че разглеждането на въпросите, поставени в пункт 3 и 4 ще е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, а липсата на произнасяне от страна на ВКС тях ще е от значение не само за изхода на спора, но и по казуси, по които възникват тези въпроси, и по които отговорът им би бил определящ за крайното решение.

Ответникът по касация в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 от ГПК оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, по същество намира жалбата за неоснователна, претендира разноски.

Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:

Касационната жалба, като подадена от надлежна страна в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК, е процесуално допустима.

За да отхвърли предявения иск първоинстанционният съд е изложил, че 5 между страните не е спорно и се установява от доказателствата по делото, че на 15.05.2017 г. е бил сключен договор за кредит между банката - ищец в производството и С.С.М. /главен длъжник, трето за настоящото производство лице/, по силата на който ищецът е отпуснал на кредитополучателя кредит в размер на 5780 евро, с краен срок за погасяване 02.05.2027 г., а с договор от същата дата ответникът в настоящото производство Л., в качеството на поръчител се е задължил да отговаря солидарно с кредитополучателя за изпълнението на задълженията му по договора за кредит. Не е спорна приложимостта към процесния договор за кредит на разпоредбите на Закона за потребителския кредит /ЗПК/, към чиито изисквания препраща изрично и клаузата на чл. 4.3 от договора за кредит. Според съда съгласно чл. 142 от ЗЗД, поръчителят може да противопостави на кредитора всички възражения, принадлежащи на длъжника. Счетено е за основателно възражението на ответницата за неспазване на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК - нито в договора, нито в Общите условия са посочени взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в Приложение № 1 на закона начин. Видно от текста на договора и Общите условия, единствено е посочен годишният процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като по този начин не са изпълнени изискванията на посочената разпоредба от Закона за потребителския кредит.