Решение № 4515 от 20.10.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4515 гр. Пловдив, 20.10.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Росица Ил. Василева при участието на секретаря Соня Ил. Букова като разгледа докладваното от Росица Ил. Василева Гражданско дело № 20255330100078 по описа за 2025 година намира следното:

Производството по делото е образувано по искова молба на С. М. С., ЕГН **********, с адрес: *****************, със съдебен адрес:

************, чрез адв. Д.Б. от АК ****, против „Фератум България“ ЕООД, ЕИК 200599406, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул.

„Александър Малинов“ № 51, вх. „А“, ет. 9, ап. 20, с която е предявен иск за осъждане на ответника „Фератум България“ ЕООД да заплати на ищеца С. М.

С. сумата в размер на 50,00 лв.., предявена като частичен иск от общо 1184,00 лв.., представляваща недължимо платена и получена от ответника при начална липса на правно основание, ведно със законната лихва за забава върху посочената сума, считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 03.01.2025 г. до окончателното изплащане на вземането.

В исковата молба се твърди, че на *****г. ищецът е заплатил на ответното дружество сумата в размер на 1184,00 лв.. Тази сума била претендирана от ответника „Фератум България“ ЕООД на основание договор за паричен заем, какъвто ищецът твърди, че не съществува между страните.

Поради това нямало правно основание за получаване на тази сума от ответното дружество.

По гореизложените съображения ищецът моли за уважаване на предявения осъдителен иск. Претендира разноски.

В законоустановения срок по чл. 131, ал. 1 от ГПК е постъпил писмен 1 отговор на исковата молба от „Фератум България“ ЕООД, в който намира предявения иск за неоснователен. Счита, че в случая е налице злоупотреба с право от страна на ищеца. Сочи, че ищецът разполагал с правото по чл. 29 от ЗПК да се откаже от сключения между страните договор за потребителски кредит (без ответникът да индивидуализира този договор по време и място на сключването му, субекти и характеризиращи го престации), в срок от 14 дни без да дава обяснения и без да дължи обезщетение или неустойки.

По гореизложените съображения ответникът моли съда да отхвърли предявения иск. Претендира разноски.

В открито съдебно заседание ищецът С. С. се представлява от адв. Д.Б., който поддържа исковата молба и моли исковата претенция да бъде уважена.

Ангажира доказателства. Акцентира върху обстоятелството, че ответникът не сочи конкретно правно основание за задържане на процесната сума.

Претендира разноски.

В открито съдебно заседание ответникът „Фератум България“ ЕООД, редовно призован, не изпраща представител. По делото е постъпило писмено становище от пълномощника на ответното дружество – юрк. Г.Г., с което оспорва исковата молба и моли предявения иск да бъде отхвърлен.

Претендира разноски. Релевира възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на ищеца.

С протоколно определение от 16.10.2025 г., постановено по делото, е допуснато на основание чл. 214, ал. 1 от ГПК изменение на размера на предявения иск като същият е увеличен на сумата в размер на 1184,00 лв.., който размер е окончателен и краен размер на цялото съществуващо вземане.

Съдът, като взе предвид разпоредбите на закона, становищата на страните и събраните по делото доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Предявен е осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД.

Съгласно чл. 55, ал. 1 от ЗЗД , който е получил нещо без основание или с оглед на неосъществено или отпаднало основание, е длъжен да го върне.

Фактическият състав на чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД изисква предаване, съответно получаване, на нещо при начална липса на основание, т.е. когато още при самото получаване липсва основание за преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго. Начална липса на основание е налице в случаите, когато е получено нещо въз основа на нищожен акт, а в случаите на унищожаемост - когато предаването е станало след прогласяването на унищожаемостта. Възможно е също предаването да е станало и без наличието на някакво правоотношение (в този смисъл т. 1 от ППВС № 1 от 28.05.1979 г. по гр.д. №1/1979 г.).

Следователно за уважаване на предявения иск с правно основание чл.

55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже факта на плащане на 2 процесната сума в размер на 1184,00 лв.. на ответното дружество.

В тежест на ответника е да проведе насрещно доказване по този факт .

При доказване на плащането от страна на ищеца, ответникът следва да установи, че процесната сума в размер на 1184,00 лв.. е заплатена на валидно правно основание.

По делото е представена от ищеца разписка № ********/*****г. за извършено плащане (л. 32) в размер на 1184,00 лв.. с наредител А. А. Н. и получател „Фератум България“ ЕООД. Като основанието за плащане е посочен само ЕГН на ищеца С. С. - „**********“.

В хода на съдебното дирене в качеството на свидетел е разпитана А. А.

Н. (******), която сочи, че на *****г. ищецът С. С. й дал на ръка от неговите лични пари сумата в размер на 1184,00 лв.. и й казал да отиде да ги внесе по сметка на „Фератум България“ ЕООД, чрез каса на „Изипей“ АД, като при плащането да посочи неговото ЕГН. Свидетелката А. А. Н. заявява, че ищецът не й е обяснявал за какво точно иска да бъде заплатена тази сума по сметка на ответното дружество. Излага, че на *****г. в изпълнение на молбата на ищеца е отишла на каса на „Изипей“ АД и е внесла по сметка на „ Фератум България“ ЕООД дадената й от ищеца сума в размер на 1184,00 лв.., като при плащането посочила на оператора ЕГН-то на ищеца.

Съдът кредитира показанията на свид. А. А. Н., преценени при условията на чл. 172 от ГПК, тъй като намира същите за обективни, логични, непротиворечиви и кореспондиращи с приобщените по делото писмени доказателства.

В процесния случай ищецът твърди, че е заплатил по сметка на ответника сумата от 1184,00 лв., като липсва основание за посоченото имуществено разместване. От събраните по делото писмени и гласни доказателства по несъмнен начин се установява, че ищецът чрез свид. А. Н., е предал на ответника сумата в размер на 1184,00 лв.., т.е. че в патримониума на ответното дружество е постъпила исковата суума от 1184,00 лв.. От представената разписка от *****г. и показанията на свид. А. Н. се установява, че преводът е извършен на *****г., с посочено в платежния документ основание „ЕГН **********“, което съвпада с ЕГН на ищеца . Свидетелката А.

Н. е категорична, че заплатената в полза на ответника сума в размер на 1184,00 лв.. й е предадена от ищеца с молба да я заплати на ответното дружество, без ищецът да й е посочил конкретно основание за плащането.

Ответникът не доказа наличието на валидно правно основание за процесния превод на сумата в размер на 1184,00 лв. в негова полза, чиято именно е и доказателствената тежест за това, указана му изрично с определение на съда от 27.03.2025 г. Същият не твърди да е налице конкретно правно основание (с неговото индивидуализиране по време и място на сключването му, субекти и характеризиращи го престации), въз основа на което да му е заплатена исковата сума, не формулира доказателствени искания и не ангажира доказателства за установяване наличието на основание за плащането на исковата сума в негова полза. Следователно процесната сума от 1184,00 лв.. е била недължимо платена от страна на ищеца, като престирана при начална липса на правно основание и подлежи на връщане.

По гореизложените съображения съдът намира, че предявеният 3 осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД е основателен и като такъв следва да бъде уважен.

Като законна последица от уважаване на исковата претенция се дължи поисканата законна лихва, която върху първоначално предявения размер на иска от 50,00 лв. се дължи от датата на подаване на исковата молба в съда – 03.01.2025г. до окончателното плащане, а върху дължимата увеличена част в размер от 1134,00 лв. (разликата над 50,00 лв. до пълния претендиран размер от 1184,00 лв..) се дължи от датата на предявяване на молбата за увеличение на иска - 16.10.2025 г. до окончателното плащане. Това е така, тъй като с първоначалната искова молба искът е предявен като частичен, а с молбата в открито съдебно заседание от 16.10.2025 г. се прави искане за изменение на иска досежно увеличаване на размера му. С увеличаване на исковата претенция по реда на чл. 214, ал. 1, изр. 3, предл. 1 от ГПК вземането се заявява за защита в останалата му част, която до този момент не е била предмет на делото и от момента на молбата за увеличаване размера на иска е налице искане за присъждане на законната лихва върху увеличената част (в този смисъл Решение № 60141/25.11.2021 г. по т.д. № 2022/2020 г. на ВКС, ТК, I т.о., Решение № 60109/22.03.2022 г. по т.д. № 940/2020 г. на ВКС, ТК, I т.о.).

По разноските:

При този изход на правния спор, право на разноски има ищецът.

На основание чл. 78, ал. 1 от ГПК в полза на ищеца следва да бъдат присъдени сторените от него разноски в размер на 42,50 лв. за заплатена държавна такса.

В производството по делото ищецът е представляван, на основание чл.

38, ал. 1, т. 3 от Закона за адвокатурата (ЗА), от адв. Д.Б. от АК –*****, видно от представения договор за правна защита и съдействие (л. 3).

Процесуалният представител на ответника своевременно е релевирал възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК. Съдът намира, че при определяне размера на дължимото адвокатско възнаграждение на процесуалния представител на ищеца следва да се отчете практиката на Съда на Европейския съюз (СЕС).

В Решение на Съда на Европейския съюз (СЕС) от 25.01.2024 г. по дело C-438/22, което е задължително на основание чл. 267 от ДФЕС за всички органи и субекти в държавите членки на ЕС, е прието, че според постоянната съдебна практика съгласно принципа на предимство на правото на Съюза, ако му е невъзможно да даде тълкуване на националната правна уредба, което да е в съответствие с изискванията на правото на Съюза, националният съд, натоварен в рамките на своята компетентност с прилагането на разпоредбите на правото на Съюза, е длъжен да гарантира пълното действие на изискванията на това право по отнесения до него спор, като при необходимост сам вземе решение да остави без приложение всяка национална уредба или практика, дори да е по-късна, която противоречи на разпоредба от правото на Съюза с директен ефект, без да е необходимо да иска или да изчаква премахването на тази национална уредба или практика по законодателен или друг конституционен ред. Разпоредбата на чл. 101, параграф 1 от ДФЕС има директен ефект в отношенията между частноправните субекти и поражда права за правните субекти, които националните съдилища трябва да охраняват. Ако национален съд установи, че ограниченията на конкуренцията, 4 произтичащи от наредба за минималните размери на адвокатските възнаграждения, не могат да се считат за присъщи на преследването на легитимни цели, националната правна уредба, която придава задължителен характер на тази наредба, би била несъвместима с чл. 101, параграф 1 от ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 от ДФЕС. В такъв случай този съд е длъжен да не приложи спорната национална разпоредба. Така в Решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело C-438/22 е прието, че чл. 101, § 1 от ДФЕС, във вр. с чл. 4, § 3 от ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. Прието е още, че национална уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на посочената разпоредба от ДФЕС; при наличие на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи към разглежданото поведение установената в чл. 101, § 1 от ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики.