Определение № 4 от 08.01.2024, Окръжен съд - Търговище

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№4 гр. Търговище, 04.01.2024 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ТЪРГОВИЩЕ, I СЪСТАВ, в закрито заседание на четвърти януари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: ТАТЯНА Д. ДАСКАЛОВА

Членове:

МИЛЕН ИВ. СТОЙЧЕВ

БИСЕРА Б. МАКСИМОВА като разгледа докладваното от ТАТЯНА Д. ДАСКАЛОВА Въззивно частно гражданско дело № 20243500500001 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 274 и сл. от ГПК.

С разпореждане № 2306, от 28.11. 2023 г., по ч.гр.д. № 1548/ 2023 г. на РС – Търговище, съдът е отхвърлил заявлението на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД гр. София, за издаване на заповед за изпълнение против И. Г. Д. от гр. Търговище, в частта за сумата от 72,78 лв. – договорна лихва за периода 20.12.2022 г. г. – 20.05. 2013 г.(НАЙ-ВЕРОЯТНО ФАКТИЧЕСКА ГРЕШКА на датата 2013 вместо 2023), 566,28 лв.

– неплатено възнаграждение за допълнителни услуги по договор от 17.05. 2022 г. към заемния договор и обезщетение за забава в размер на 75,59 лв., за периода от 21.12.

2022 г. до 26.11. 2023 г.

Срещу това разпореждане е постъпила частна жалба от заявителя „АСВ“ ЕАД гр. София, чрез юрк. Н. А.. Излагат се съображения за необоснованост и неправилност на постановения акт. Посочва се, че в договора всичко е ясно и точно посочено, както и кои компоненти са включени в ГПР. Потребителят може да прецени икономическата тежест и няма как да се счита, че договорът е недействителен. Иска се отмяна на разпореждането и уважаване на заявлението във всички негови части.

Съдът намира, че разпореждането е валидно и процесуално допустимо. По същество е правилно. Въззивният съд подкрепя изводите на РС – Търговище по отношение вероятната неравноправност в клаузите на конкретния договор за кредит.

Какво се установява от доказателствата по делото: между страните има сключен договор за заем от 17.05. 2022 г., като на ответника е предоставена сума от 12 00 лв., със срок на погасяване от 12 месеца. Лихвата е 40,47%, а ГПР е 48,90%. Общо дължима сума по кредита от 1479 лв. На същата дата е сключен и договор за допълнителни услуги към този заем, за предоставяне на допълнителна услуга „Комфорт“, по силата на който в продължение на 12 месеца заемателят заплаща и 1 сумата от 94,38 лв. месечно, до 20-то число. Този пакет включва посещение на място за събиране на вноска, безплатно внасяне на вноска, безплатно предоговаряне и разсрочване на заема, разглеждане до минути, преференциално обслужване, право на участие в специални промоции.

Самият договор пък препраща към ОУ на заемодателя по договорите за заем „Микрокредит“.

Районният съд е приел, че е налице обоснована вероятност някои от клаузите на договора за кредит да са неравноправни. Посочил е освен това, че не е ясно как точно е сформиран ГПР, кои са включените в него компоненти. Счита, че е налице заобикаляне на закона и нарушаване на императивни негови разпоредби, нарушени са принципите на добросъвестност и на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 от ЗЗД. Прието е, че договорът е нищожен, тъй като не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, договорът е недействителен на основание чл. 22 от ЗПК и затова се дължи връщане само на главницата, на основание чл. 23 от ЗПК.

При така установените факти, въззивният съд намира, че договорът за заем и договорът за предоставяне на допълнителни услуги всъщност са едно цяло, неразделно свързани един с друг. Съдът счита, че така направената уговорка за допълнителни услуги не отговаря на изискванията за добросъвестност и води до значително неравновесие в правата и задълженията между потребителя и търговеца. В случая съдът намира, че потребителят е заставен веднага да започне да изпълнява задълженията си за плащане, без изобщо да е ясно дали ще се възползва от така предоставените услуги, като е невъзможно да бъдат преценени икономическите ползи и последици за него от сключването на едно такова споразумение. Още повече, с оглед на служебно известните на съда факти, очевидно е, че се касае не до заплащане на допълнителни услуги с фиксирана цена, а на допълнително възнаграждение, прикрито под формата на т.нар. допълнителни услуги. С оглед дългогодишния опит на съда по подобни дела е видно, че заявителят няма фиксирана цена за тези услуги, така както примерно за услуги, свързани с предприемане на принудителни действия по събирането на вземането. Сумата за тези услуги варира като стойност в зависимост от стойността на предоставения кредит, а не е твърда сума. Защото ако това действително беше услуга, то тя обикновено има фиксирана стойност. Още повече употребения термин „безплатно“ противоречи на уговорката за заплащане на тази сума ежемесечно.

Не е ясно за коя от услугите каква точно сума се плаща и ако заемателят не се възползва от нея или това не се изпълни от заемодателя, какви ще бъдат последиците.

Т.е. касае се до една допълнителна финансова тежест за потребителя и замаскиране на висок лихвен процент като допълнителна услуга. С това се нарушават пряко изискванията на чл. 143, ал. 1 и ал. 2, т. 15 и т. 19 от ЗЗП.

Отделно от това законът не е изброил изчерпателно хипотезите на неравноправност, като посочва, че те могат да бъдат подобни на изчерпателно изброените – чл. 143, ал. 2, т. 20. Не е маловажна и сумата по така договорените услуги – тя е почти 100% от стойността на главницата. Очевидно е от друга страна, че както ЗЗД, така и ТЗ, не забраняват на страните по сделките да променят условията на договора и на практика договорените срещу допълнително заплащане права на потребителя са такива, с които той разполага поначало, стига да се постигне съгласие.

Още повече, че чл. 10а, ал. 2 от ЗПК забранява на кредитора да изисква заплащането на такси и комисионни, които са свързани с усвояването и управлението на кредита.

Но най-показателно за неравноправността е това, че потребителят започва да заплаща веднага за нещо, без да е гарантирано и изпълнено насрещно задължение, без 2 да е ясно защо му се налага допълнителна икономическа тежест и без да има икономически обосновано остойностяване на всяка една от евентуалните услуги. Яно е, че ако потребителят имаше избор, той не би поел подобно заробващо задължение, много по-голямо от задължението за заплащане на възнаградителна лихва, по-голямо от стойността на самия кредит. Потребителят винаги е по-слабата страна в подобни договорни отношения по кредита и подобни клаузи са абсолютно неравноправни, защото кредиторът злоупотребява с по-силното си икономическо положение.

Видно е освен това, че договореният ГПР не включва допълнителните такси и надхвърля значително допустимия от 50%. Видно е, че договорът като цяло въвежда в заблуждение потребителя, като кредиторът използва по-силното си положение и налага изключително неравноправни условия и действа в противоречие със закона.

Заемателят, в разрез със задълженията си за добросъвестност, не е включил разходите за допълнителните услуги при изчислението на ГПР, като създава впечатление за привидно спазване на императивната норма на ЗПК, относно максимално допустимия размер от 50%. Но надвишаването му не води до недействителност на договора, а само до намаляване до законно допустимата граница на разходите. Като цяло обаче, подобно поведение противоречи на морала и не следва да се толерира.

Всички тези съображения и поведението на кредитната институция дават основание на съда да приеме, че в договора има не само отделни клаузи, които противоречат на императивни правни норми и са неравноправни, а това касае едно последователно и целенасочено поведение при сключването на договори за кредит, което е в разрез с общоприетите правила за морал и добросъвестност.

Съдът счита, че както банките, така и всички кредитни институции са задължени, съобразно действащото европейско право, да правят надлежно проучване на своите клиенти и ако преценят, че има риск да не изпълняват задълженията си за погасяване, да искат надлежно обезпечение. То следва да е предоставено предварително и едва тогава да се сключва съответният договор, а не да се търсят начини, чрез неравноправни клаузи да се създава необосновано голяма икономическа тежест за масовия потребител.

С оглед на това, съдът намира, че договорът противоречи на морала и би бил недействителен. Това води и до санкцията кредитодателят да може да иска само връщане на това, което е дал, без да получи и съответното възнаграждение. Това действително не е лека санкция, но тя е оправдана, предвид агресивното поведение и злоупотребата с права.

С оглед на това, въззивният съд намира, че на заявителя правилно е отказано издаването на заповед за изпълнение в съответната част.

Крайният извод на РС – Търговище е правилен и разпореждането следва да се потвърди.

Изложените в жалбата доводи са неоснователни по съображенията, посочени от въззивния съд.

С оглед на това, жалбата е неоснователна изцяло и следва да се остави без уважение.

Разноски, предвид изхода от делото, не следва да се присъждат на жалбоподателя.

По изложените съображения, съдът

3

ОПРЕДЕЛИ:

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ жалбата на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД гр. София, против разпореждане № 2306, от 28.11. 2023 г., по ч.гр.д. № 1548/ 2023 г. на РС – Търговище за отказ от издаване на заповед за изпълнение против И. Г. Д. от гр.

Търговище, за сумата от 72,78 лв. – договорна лихва за периода 20.12.2022 г. г. – 20.05. 2013 г., 566,28 лв. – неплатено възнаграждение за допълнителни услуги по договор от 17.05. 2022 г. към заемния договор и обезщетение за забава в размер на 75,59 лв., за периода от 21.12. 2022 г. до 26.11. 2023 г.,като НЕОСНОВТЕЛНА.

Определението не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4