Решение № 14766 от 23.07.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 14766 гр. София, 23.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 51 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ИВО В. ВЪТЕВ при участието на секретаря СТАНИСЛАВА АЛ. РАЙЧЕВА като разгледа докладваното от ИВО В. ВЪТЕВ Гражданско дело № 20251110151450 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Предявени са отрицателен установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 22 и чл. 23 ЗПК, както и насрещен осъдителен иск с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 9, ал. 1 и чл.

23 ЗПК.

Ищецът Д. Й. И. твърди, че на 30.05.2025 г. е сключил с ответното дружество Договор за потребителски кредит № 1470902 за сумата от 1500 лв., която е усвоил. Поддържа, че договорът е изначално нищожен поради нарушение на императивни разпоредби на Закона за потребителския кредит (ЗПК) – чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1 и 2, и чл. 12, ал. 1 Сочи, че посоченият в договора Годишен процент на разходите (ГПР) от 49,11% е определен в нарушение на закона, тъй като в договора липсва ясно разписана методика за неговото формиране. Излага твърдения, че формулата за изчисляване не е инкорпорирана, което прави разходите неразбираеми за потребителя. Посочва, че на същата дата ищецът е бил принуден да сключи Договор за гаранция с Multitude Bank p.l.c. срещу такса от 1470 лв. Подчертава, че тази такса представлява „скрит разход“ по кредита, който не е включен в ГПР, което е нарушение на чл. 19, ал. 1 от ЗПК. Твърди, че предоставената възможност да избере поръчител (физическо лице) или банкова гаранция е била само 1 привидна, като са липсвали ясни критерии за одобрение на физическо лицепоръчител, което поставя избора в зависимост от субективната преценка на кредитора и фактически принуждава потребителя да приеме платената гаранция от свързаното с ответника лице Multitude Bank. Заключава, че на основание чл. 22 във вр. с чл. 23 от ЗПК договорът е недействителен и дължи връщане само на чистата стойност на кредита (главницата), без лихви и такси.

По изложените твърдения и доводи иска от съда да прогласи нищожността на договор за потребителски кредит № 1470902/30.05.2025 г., поради противоречие със закона.

Ответникът „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД оспорва исковете като неоснователни. Твърди, че договорът отговаря на всички законови изисквания, а ГПР е изчислен правилно съгласно методиката на ЗПК.

Поддържа, че договорът за гаранция е отделно облигационно правоотношение с трето лице (банка), което е доброволно избрано от ищеца чрез електронния формуляр. Сочи, че информацията за цената на гаранцията е била предоставена предварително и ищецът я е приел доброволно. В срока по чл.

131 ГПК ответникът е предявил насрещен иск с правно основание чл. 79, ал.1, пр. 1, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 9, ал. 1 и чл. 23 ЗПК, за сумата от 1500 лв., представляваща неизплатена главница по договор за потребителски кредит № 1470902/30.05.2025 г. (чиста стойност на кредита), ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска.

В срока по чл. 131 ГПК ищецът по първоначалния иск признава насрещния иск и поддържа, че са налице предпоставките на чл. 78, ал. 2 от ГПК за възлагане на разноските върху ищеца по насрещния иск, тъй като с поведението си ответникът не е дал повод за завеждане на иска и е направил признание веднага с първия процесуален инструмент. Прави възражение за прекомерност на разноските, в случай, че съдът реши да присъди адвокатско възнаграждение в полза на ответника по насрещния иск.

Съдът, като съобрази доводите на страните и обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

На основание чл. 154 ГПК, в тежест на ищеца е да установи сключването на договора и обстоятелствата, сочещи на нищожност, както и обстоятелствата, на които основава възраженията си за нищожност, извън тези, които се установяват от текста на самия договор – по-конкретно липсата на реален избор на обезпечение и принудителния характер на договора за гаранция.

2

В тежест на ответника е да установи действителността на договора, че е изпълнил задълженията си за предоставяне на преддоговорна информация и че ГПР е изчислен законосъобразно, включвайки всички предвидими разходи На основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и 4 ГПК с доклада си по делото съдът е отделил като безспорни между страните и ненуждаещи се от доказване следните обстоятелства:

На 30.05.2025 г. ищецът е сключил с ответното дружество Договор за потребителски кредит № 1470902 за сумата от 1500 лв., която е усвоил, при фиксиран лихвен процент в размер на 23% и ГПР 49,11%, който кредит е следвало да погаси заедно с договорената лихва от 345 лева, на 12 месечни вноски, с начало (първа падежна дата) на 29.06.2025 г.

Горният договор е предвиждал задължително предоставяне на подходящо обезпечение, като в договора е посочено, че кредитът се обезпечава с поръчителство от Multitude Bank p.l.c. (Малта) или от одобрено от кредитора физическо лице.

Ищецът е усвоил сумата от 1500 лв. по договора за потребителски кредит.

На 30.05.2025 г. ищецът е сключил с от Multitude Bank p.l.c. (Малта) договор за гаранция (поръчителство), по който се е задължил да заплати на горното дружество възнаграждение/такса за предоставяне на гаранция (поръчителство), в размер на 1470 лв.

Разходът за възнаграждението по договора за гаранция (поръчителство) не е бил включен сред параметрите на уравнението за изчислението на ГПР.

Включването на горното възнаграждение сред горните параметри би довело до размер на ГПР, надвишаващ пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в евро и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България.

С оглед признанието на насрещния иск, съдът е отделил като безспорни между страните и ненуждаещи се от доказване на всички обстоятелства, спадащи към фактическия състав на спорното право, предмет на насрещния иск.

С оглед обстоятелствата по – горе и доказателствата по делото, съдът намира, че между страните е възникнало облигационно правоотношение по договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 от ЗПК. Безспорно е, че ищецът е усвоил сумата от 1500 лв. и не е направил плащания по този договор. Основният спорен между страните въпрос е дали таксата за предоставяне на гаранция (поръчителство) следва да се включи в общия разход по кредита и респективно в ГПР.

3

В настоящия случай съдът намира, че кредиторът „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД е поставил като условие за отпускане на заема предоставянето на гаранция, като съгласно безспорните факти по делото и след справка в общодостъпния Търговски регистър се установява, че кредиторът и гарантът са свързани лица чрез последователните еднолични собственици на капитала на кредитора - „Multitude AG“ (към момента на сключване на договора) и преди това - Multitude p.l.c., Multitude SЕ, обстоятелството, че Multitude Bank p.l.c. е било предишното име на Ferratum Bank p.l.c. и е дъщерно дружество на Multitude SЕ. От съдържанието на приетите по делото Договор за потребителски кредит № 1470902/30.05.2025 г.

(л. 11-12) и Договор за гаранция (поръчителство) от същата дата (л. 13-14), се установява неразривна връзка между тях. Съгласно разпоредбата в чл. 19, ал. 1 от ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, които са известни на кредитора. Нормата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК дава широко определение за „общ разход по кредита“, включващо всички разходи, пряко свързани с договора, включително такси за допълнителни услуги, когато сключването им е задължително условие за получаване на кредита. Тъй като обезпечението е въведено като задължително условие в чл. 5 от договора за кредит, а разходът за него е бил предварително известен и определен от свързаното с кредитора лице Multitude Bank, то възнаграждението по договора за гаранция в размер на 1470 лв. представлява „общ разход по кредита“ по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК и като такъв е следвало да бъде включен в изчислението на ГПР. В допълнение, настоящият състав отбелязва и че изгражда извода за това, че горният разход е бил предвидим и фактически задължителен за ищеца-потребител от обстоятелствата, свързани с уговорения кратък срок за представяне на обезпечение и липсата на ясни критерии за одобрение на физическо лице-поръчител. Ето защо съдът намира, че е била налице единната икономическа операция, изкуствено разделена на два отделни договора (за кредит и за гаранция), чиято цел е била да заобиколи императивното правило на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, ограничаващо максималния размер на ГПР до пет пъти размера на законната лихва. От изложеното следва, че невключването на таксата за гаранция в ГПР води до неговото неправилно и подвеждащо посочване в договора за потребителски кредит, а неточното посочване на ГПР чрез изключване на съществен разход, съставлява нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, което съгласно чл. 22 ЗПК е основание за прогласяване на целия договор за недействителен (нищожен). Предвид установената недействителност на договора за кредит, първоначалният иск се явява основателен.

По насрещния иск с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 240, ал.

4

1 ЗЗД, вр. чл. 9, ал. 1 и чл. 23 ЗПК.

По предявения насрещен иск, в тежест на ищеца по този иск е да установи обстоятелствата, свързани със сключването на договора за потребителски кредит с № 1470902/30.05.2025 г. и усвояването на заемната сума от ответника. В тежест на ответника по насрещния иск е да установи погасяване на задължението си за главница по договора за кредит, преди предявяване на насрещния иск.

Съгласно разпоредбата на чл. 23 от ЗПК, когато договорът е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихви или други разходи. Тъй като ищецът е признал насрещния иск за главницата от 1500 лв., същият следва да бъде уважен изцяло, доколкото не са налице ограниченията, визирани в чл. 237, ал. 3 ГПК, тъй като признатото право не противоречи на закона или на добрите нрави и е признато право, с което страната може да се разпорежда.

Съдът, взе предвид, че към момента на постановяване на настоящото решение, валутата на Република България е еврото, съгласно чл. 3 и 4 от Закона за въвеждане на еврото в Република България (обн. ДВ, бр. 70/2024 г.), във връзка с Решение (ЕС) 2025/1407 на Съвета на Европейския съюз от 8 юли 2025 година относно приемането на еврото от България, считано от 1 януари 2026 г., поради което всички суми следва да бъдат посочени и присъдени в евро, вместо в български левове, при курс от 1,95583 лева за едно евро и при спазване правилата за закръгляване, отразени в чл. 13 от горния закон. С оглед уважаването на предявения насрещен иск, ищецът следва да бъде осъден да заплати на ответника сумата от 766,94 евро.

По разноските:

С оглед изхода на спора, право на разноски по първоначалния иск има ищецът, а по насрещния иск – ответникът. Ищецът е доказал разноски за държавна такса в размер на 37,73 евро (73,80 лв.) По отношение на претендираното адвокатското възнаграждение от 580 лв., съдът съобрази, че по делото не се установяват доказателства за плащането на уговореното адвокатско възнаграждение, доколкото представеното преводно нареждане (л.

10) е с дата, различна от тази, на която е сключен договора за правна защита и съдействие (л. 9), заплатената сума се различава значително от договорената, като в платежното нареждане е посочено единствено като основание за платежната операция „адвокатски хонорар“, но същевременно не са посочени други детайли, като например номер на делото, наименование на насрещната страна или номер и дата на сключен с ответника договор, чиято действителност се оспорва. Затова съдът намира, че платежното нареждане 5 не може да удостовери заплащане на договореното между ищеца и адвоката възнаграждение и затова разноски за последното не следва да бъдат присъдени в полза на ищеца. Ответникът има право на разноски по насрещния иск, в общ размер от 132,94, от които 30,68 евро за заплатена държавна такса и 102,26 евро юрисконсултско възнаграждение в минимален размер. Съдът намира, че не са налице основанията в чл. 78, ал. 2 ГПК, доколкото ищецът не е извършил плащания за погасяване на дължимата главница и следователно е дал повод за предявяване на иска срещу него.