Решение № 3841 от 04.08.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 3841 гр. Пловдив, 04.08.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти юли през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Ирена Сл. Аврамова - Смит при участието на секретаря Марияна Б. Натова като разгледа докладваното от Ирена Сл. Аврамова - Смит Гражданско дело № 20255330101672 по описа за 2025 година

Производството е образувано по искова молба, подадена от И. Х. Г., чрез пълномощник – адв. Д. Б., против „Креди Йес” ООД, с която е предявен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата в размер на 10 лева, недължимо платена по нищожна клауза за неустойка по Договор за паричен заем № **/** г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба в съда - 29.01.2025 г., до окончателното изплащане на сумата.

В исковата молба се твърди, че между ищеца, в качеството му на заемател, и ответното дружество, като заемодател, бил сключен договор за паричен заем № **/** г., по силата на който ищецът получил сумата в размер на 2000 лева, при договорена възнаградителна лихва в размер на 691,13 лева или 39,96 % и ГПР в размер на 48,214%. В договора било предвидено задължение на заемателя за обезпечаване на кредита в тридневен срок от подписване на договора с банкова гаранция или поръчителство на две физически лица, поради неизпълнение на което била начислена неустойка в размер на 2042,87 лева. Дължимите по договора суми следвало да бъдат върнати на 18 месечни вноски в размер на 263 лева за периода от 03.01.2022 г.

1 до 03.06.2023 г. Сочи се, че ищецът изплатил в цялост задълженията си по договора. Излагат се доводи за недействителност на договора за паричен заем на основание чл. 22 ЗПК, доколкото не бил посочен начинът на изчисляване на годишния процент на разходите. Поддържа се, че уговорената неустойка водела до скрито оскъпяване на кредита, защото при нейното включване към ГПК, същият надвишавал 50 %. По този начин се нарушавала разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, което обуславяло нищожност на договора на основание чл.

22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Сочи се, че изискуемото съобразно договора обезпечение следвало да отговаря на множество на практика неизпълними условия, като липсвала яснота относно вредите от непредставяне на обезпечение, които неустойката следвало да компенсира. Изтъква се, че клаузата за неустойка била недействителна на основание чл. 21, ал. 1 ЗПК, доколкото била уговорена с цел заобикаляне на императивните разпоредби на ЗПК /чл. 33 ЗПК/ и протИ.речала на материалния закон /чл. 71 ЗЗД/. Поради изложеното се предявява исковата претенция. Претендират се разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на искова молба от ответника „КРЕДИ ЙЕС“ ООД, с който се изразява становище за неоснователност на предявения иск. Признава се наличието на сключен между страните договор за заем, по който се дължи неустойка за непредставяне на обезпечение в размер на 2042,87 лева. Посочва се, че потребителят предварително се е запознал с Общите условия, а в договора ясно били посочени възможните варианти за обезпечение и дължимата неустойка, като с полагането на подписа си потребителят се е съгласил с всички условия, при които ответното дружество предоставя финансиране. Изложени са съображения за неоснователност на твърденията за нищожност на неустойката. Поддържа се, че клаузата за предоставяне на обезпечение е индивидуално договорена клауза с потребителя и ако той бе изпълнил срочно своето задължение, то вземането за неустойка на би възникнало в полза на кредитора. Претендира се, че уговорката за заплащане на неустойката е в съответствие с принципа, регламентиран в чл. 9 ЗЗД за свобода на договаряне.

Твърди се, че неустойката по чл. 8 от договора не е включена в размера на ГПР с оглед забраната на чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК. Наред с това се изтъква, че ищецът имал право на отказ от сключване на договора, в случай, че не може да предостави уговорените обезпечения. Според ответното дружество уговорената неустойка не протИ.речи на добрите нрави. Сочи се, че ищецът не 2 представял доказателства в подкрепа на исковата си претенция. По наведените доводи се моли за отхвърляне на предявения иск и присъждане на разноски.

С протоколно определение от открито съдебно заседание, проведено на ** г., е допуснато на основание чл. 214, ал. 1 ГПК изменение на предявения осъдителен иск чрез увеличаване на неговия размер от 10 лева на 2368,15 лева.

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът счита за установено от фактическа страна следното:

От приетите по делото писмени доказателства се установява, че между „Креди Йес” ООД, в качеството на заемодател, и И. Х. Г., като заемател, е сключен Договор за паричен заем № **/** г., по силата на който на ищеца е предоставена сума в размер от 2000 лева за срок от 18 месеца. Отразеният в договора месечен лихвен процент е 3,330 %, а годишният процент на разходите е 48,214 %. Общият размер на дължимата сума възлиза на 2691,13 лева.

Съобразно чл. 6 от договора страните постигнали съгласие заемът да бъде обезпечен с гарант/и, отговарящи на изискванията, уредени в общите условия, както и още едно обезпечение по избор на заемателя измежду: ипотека върху недвижим имот, особен залог върху движимо имущество, банкова гаранция или ценна книга, издадена в полза на заемодателя.

Съобразно направеното отбелязване в случая е избрана последната опция. В чл. 8 от договора е предвидено, че ако в тридневен срок от сключването му заемателят не предостави договореното в чл. 6 обезпечение дължи неустойка в размер на 2042,87 лева, платима разсрочено заедно с погасителните вноски.

От представената по делото справка за извършените плащания по процесния договор за заем, инкорпорирана в становище с вх. № **/** г. от ответника „Креди Йес“ ООД, се установява, че ищецът е направил плащания в общ размер на 4368,15 лева, разпределени както следва: 2000 лева за главница, 564,56 лева за договорна лихва и 1803,59 лева за неустойка.

Въз основа на така приетото от фактическа страна, съдът намира по правните аспекти на спора следното:

По делото не се спори и по категоричен начин се установи , че между страните е възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен 3 заем. Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 от ЗПК.

Сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон – ЗПК.

Съобразно разпоредба на чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7- 12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са възникнали при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В случая в исковата молба са наведени доводи за недействителност на процесния договор поради протИ.речието му с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, които следва да бъдат разгледани съвместно с твърденията за нищожност на клаузата за неустойка, доколкото са неразривно свързани. Разпоредбата на чл.

6 от договора възлага в тежест за заемателя да осигури обсъдените по-горе обезпечения. Прочитът на съдържанието на посочената клауза и съпоставянето й с естеството на сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето същество тя представлява скрито възнаграждение за кредитора, което последният е прикрил, обозначавайки го като неустойка.

Изискванията, които посочената клауза от договора въвежда за потребителя са на практика неосъществими за него, особено предвид обстоятелството, че последният търси паричен кредит. Предвид това, не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури гаранти, които да отговарят на поставени изисквания към тях, както и още едно измежду останалите четири обезпечения, описани по-горе. Тоест, поставяйки изначално изисквания, за 4 които е ясно, че са неизпълними от длъжника, кредиторът цели да се обогати.

Същевременно, кредиторът не включва т.нар. от него „неустойка” към договорната лихва дължима по кредита и към ГПР, което обстоятелство е отделено за безспорно между страните с определението за насрочване на делото. Явен е стремежът му по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал.

4 ЗПК. Тези изводи са красноречИ. илюстрирани и от факта, че самият кредитор, в чл. 8 от договора, изначално разсрочва вземането за неустойка при липса на обезпечение. В тази връзка, явно е кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение.

Именно предвид гореизложеното, съдът счита, че вземането за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите.

Съгласно чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Съгласно чл.

19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси”. Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочена стойността на ГПР в договора, но от съдържанието на същия не може да се направи извод за това кои точно 5 разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо повече, както вече бе коментирано, предвид предпоставките, при които става изискуема разписаната в чл. 8 от договора „неустойка”, то тя е с характер на възнаграждение и следва да бъде включена изначално при формирането на ГПР. В отговора на исковата молба се съдържа изрично признание, че процесната неустойка не е взета предвид при изчисляване на ГПР.

Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита. Това се явява и в директно протИ.речие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. От посоченото следва, че за да е спазена и разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, е необходимо в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. В конкретния случай, както бе посочено, неустойката не е включена в размера на ГПР по договора.